Истината

39

Нямам представа колко дълго лежа тук.

Не успявам да стана. Споменът тежи твърде много. Всичко отново е тук, всичко. Не само тази нощ, а след нея. Вината, болката. Няколко седмици след тази нощ в гората, които изживявам, сякаш са увити в памук, и които и сега ми се явяват странно размазани, само един момент е с резки очертания.

Филип и аз в кухнята, седим един срещу друг, Лео спи, Филип пие вино, аз плача в чашата си.

Филип казва: „Постоянно ревеш, спри да ревеш постоянно“.

Аз не казвам нищо. Мълчим един срещу друг, пием.

Сетне Филип казва:

— Спомняш ли си нощта преди нашата сватба? Ти ме попита какво е най-лошото нещо, което някога съм извършил. Понеже искаше да знаеш за кого се жениш. Помниш ли?

Аз кимам.

— Нямах отговор — казва Филип. — Помниш ли?

Допива чашата си до дъно.

— Днес щях да имам — добавя той.

От моята брадичка капва още една капка в чашата ми с бяло вино.

От тогава насетне не проливам нито една сълза.

Жената, която ден след ден ходи в училище и разказва на тийнейджърите за английската граматика и немската белетристика, прави кросове по съседните улици, помага в лагера за бежанци и пазарува за възрастната си съседка, жената, която е самотна майка и се грижи трогателно за своя син, подрежда и урежда всичко тъй възхитително, макар да е имала толкова лош късмет в живота, тази жена е убийца.

Майката на Лео е убийца.

Оглеждам се в кухнята и ми се струва, че виждам всичко за първи път. Сякаш изведнъж съм в състояние да различа истинската същност на нещата. Всичко тук в къщата има душа — това веднага ми става ясно. Тази къща вижда, чува и усеща всичко, запаметява любов и гняв, спорове и помирение, тя е като гъба. Сбърчвам чело. Кутията за сандвичи на Лео винаги ли е била толкова тъмносиня? Босилекът на перваза винаги ли е миришел толкова силно? Светлината от лампата в кухнята винаги ли е била толкова ярка? Разстоянието между хладилника и масата не беше ли по-голямо? Не много, но определено по-голямо? Примигвам. Затварям очи, отварям ги, обаче странното чувство остава. Изгубила съм естествеността на нещата.

Нещо се е изкривило.

Погледът ми отново попада върху нощната пеперуда, която сега спокойно седи на бялата стена, едно оживяло мастилено петно от психотеста на Роршах.

„Петно от кръв — мисля си, — формата на петно от кръв.“

Стряскам се, чувам стъпки.

„Това ли е — питам се, — заради това ли ме измъчва Непознатия? Заради онази проклета нощ?“

Откъде може да го знае той? Да не би да са ни наблюдавали, нас с Филип? Да не би да сме изгубили нещо на местопрестъплението, което да ни е издало? Прав ли беше Филип? Не бях права аз, като го нарекох параноик, смешник, слабак?

Секунди по-късно Непознатия отново се изправя пред мен. Гледа ме от горе надолу, вижда как лежа на пода разревана, тръска глава, сякаш е съзрял нещо, което в еднаква степен го погнусява и възхищава.

— Самосъжаление? — пита той иронично накрая. — Колко сладко!

После се разсмива.

Аз се изправям, не съм в състояние за нищо повече.

— Знаеш ли — казва той, — не изпитвам ни най-малко съчувствие към теб. Този, за когото наистина ми е жал, е синът ти.

Аз избърсвам сълзите от лицето си.

— Как беше… на колко години е Лео? — пита той.

Прави се, че мисли.

— На осем, нали? Правилно. Осем. На тази възраст децата разбират някои неща. Ти как смяташ, колко време ще му е нужно, за да открие що за човек е майка му?

Взира се в мен, сякаш сериозно очаква да му отговоря. Сетне свива рамене.

Усмихва ми се. Леденостудено.

После се извръща от мен и най-спокойно си налива чаша вода.

„Той е прав“, мисля си аз.

Горкият Лео. Но той не бива никога да го узнае.

Той има само мен, никого другиго.

Вдигам поглед.

Непознатия стои извърнат от мен, тениската му леко се е смъкнала и виждам рязко очертания ръб между загорялата кожа на тила му и по-светлата надолу. Как ми е обърнал гръб. Напълно отпуснат и спокоен. Знае, че ме държи в ръцете си. Знаел го е още от самото начало.

Обръщам се и излизам от кухнята, качвам се по стълбите нагоре, тялото ми се движи от само себе си, без мое участие. Вътре в мен има място само за една мисъл: Лео никога не бива да узнае. Отварям вратата на спалнята ми, отивам до гардероба, отварям го. Трябва да се надигна на пръсти, за да достигна най-горния рафт, където скрих кутията. Избутвам настрана фланелките, опипвам вляво, опипвам вдясно — само текстил и дървеният гръб на шкафа.

Пистолета го няма.

Страхът ме връхлита като треска. Затварям за миг очи. После изваждам една подир друга купчините бельо. И едва не прихвам от облекчение. Все още е тук, кутията, естествено, че е тук, просто съм я скрила твърде добре, това е всичко. Отварям я, оглеждам оръжието, насилвам се да го взема в ръка. Правя го. Пъхвам пистолета в колана на панталона си. Отварям вратата на моята спалня, излизам в коридора и тръгвам да търся Непознатия. Никакъв страх повече, никакви сълзи. Сериозност.

Стоя в подножието на стълбите. Оръжието е запасано в дънките ми. По челото ми се стича капка пот, дрехите ми са полепнали по мен, а въпреки това в костите ми има една студенина, от която просто не мога да се отърва, независимо как се опитвам да се стопля. През някой от отворените прозорци на горния етаж долитат виковете на последните вечерни бързолети, а аз си спомням, че в един предишен живот този звук за мен бе саундтракът на лятото. Пистолетът притиска тялото ми, студен е, но въпреки това го усещам като нещо живо. Хайде, тръгвам.

Кухнята. Тъмносинята кутия за сандвичи върху плота, заслепяващата светлина на лампата, промененото разстояние между хладилника и масата, миризмата на босилека, Непознатия. Гърбът на Непознатия.

— Няма повече да участвам в това — казвам високо.

Той се обръща бавно към мен, поглежда ме. Държи в ръка чаша с вода, поднася я към устата си, отпива на бавни глътки, като ме гледа в очите, сетне оставя чашата.

— Вървете си! — казвам аз.

Той сяда.

— Всъщност къде е Лео? — пита.

Аз съм в състояние само да го гледам втренчено.

— При Мириам, нали? — казва той.

— Не закачайте детето ми — казвам, гласът ми пресеква.

— Не се притеснявай. Ако с теб се случи нещо… Лео сега нали има мен.

Иде ми направо да извадя пистолета и да стрелям в него. Но какво ще стане с Лео? Ако сега превъртя, какво ще стане после с детето ми? Не бива да се оставям така лесно да ме провокира.

— Кажете ми най-после какво искате от мен! — викам аз, макар че ме е страх от отговора.

Нощта. Шосето… Не. Той не може да го знае, невъзможно е. Става дума за пари, все едно колко категорично отрича.

Улавям се, че се вкопчвам за тази възможност като удавница.

Непознатия кръстосва ръце зад тила си, аз съзирам една дилетантски направена синкава татуировка на лявата му бледа и жилеста ръка. Едва сега за първи път ми се набива в очи.

— Ти много добре знаеш какво искам — казва той. — Искам истината.

Пред вътрешния ми взор изниква нощното шосе. Безжизненият вързоп.

Възможно ли е това?

Как може той да го знае?

— Не разбирам какво искате да кажете — отвръщам аз.

Ще отричам докрай. Той ми показа как.

— И двамата с теб знаем какво си направила.

— Я престанете с тази лудост! — викам аз. Започвам един последен отчаян опит. — Вие искате пари! Така ли е? За какво е целият този театър, след като аз съм готова да ви ги дам доброволно?

Непознатият се взира в мен.

— Няма проблем — казвам. — Парите не са проблем, вече ви го казах. Ще получите всичко, което искате.

Чувам дишането му.

Чувам тиктакането на стенния часовник.

Непознатия мълчи.

— Колко искате?

Той мълчи.

— Не зная какво планирате. По какъв начин искате да си присвоите богатството на мъжа ми, а и не ме интересува. Но всичко това тук не е нужно. Можете да имате парите. Всичко, до което имам достъп. Всичко, което имам.

Това е блъф. Естествено, ще платя, ако това означава да се отърва от този човек и най-сетне да продължа да си живея своя нормален малък живот. Но не зная дали ще мога. Никога не съм се грижила наистина за имуществото на Филип, нямам представа къде са вложени парите, не зная дали просто така ще се добера до една наистина голяма сума. Естествено, мисля за Лео. Как бих могла някога да го забравя.

„Кажи да — мисля си аз, — моля те, кажи да. Вземи всичките ми пари и ме остави на мира.“

— Ти май наистина не проумяваш, а? — казва Непознатия. — Все още нямаш представа кой съм аз.

Сега звучи почти състрадателно, ала аз няма да направя грешката да се оставя да ме измами втори път. Пистолетът ме притиска в гърба, отведнъж ме хваща страх от него, сякаш не аз контролирам него, а той контролира мен. Шепне ми колко простичко би било да прогоня Непознатия с него в ръка. Толкова просто. Отръсквам се от тъмните мисли.

— Вие не сте мъжът ми, това поне знам — казвам толкова спокойно, колкото ми е възможно.

— He — отговаря мрачно той. — Не съм мъжът ти.

Очите му са гарвановочерни.

— Кой сте вие?

— Аз съм твоето минало — казва той, надига се.

Навежда глава, усещам какво напрежение струи от него, всичките му мускули са напрегнати, челюстите му се движат. Той ме поглежда в очите.

— Какво е най-лошото, което някога си извършила? — пита.

В очите му лумва омраза или нещо друго, по-древно. Аз обаче вече не съм в състояние да изпитвам страх. Нещо вътре в мен изключва и всичко, което се случва сетне, изживявам като във филм. Кухнята, осветена като сцена. Мебелите като реквизит, шумовете като от аудиозапис. Мъжът като актьор, който чака репликата си.

— Какво искате? — питам аз, подавам му репликата.

— Истината.

„Не“, мисля си.

— Просто кажи истината.

„Той не може да го знае!“

— Какво направи?

„Не е възможно той да го знае!“

— Какво направи, Сара?

Аз мълча.

— Ти беше.

„Как може да го знае?“

— Ти го направи!

„Как е възможно това?“

— Ти беше!

„Ние бяхме сами!“

— Ти го знаеш!

„Не! “

— Кажи го!

„Не искам!“

— Кажи истината!

„Не мога.“

— Ти беше виновна!

„Това не е вярно“.

— Кажи го! Поне веднъж в живота си кажи истината!

— Не знам какво искате от мен! — крещя аз.

Зейва пропаст. Пред очите ми не причернява, а побелява и после… Всичко се срутва върху мен, всичко се смесва, обаждането от Външно министерство, кошмарните сънища, летището, непознатият мъж до леглото ми, шофьорът на комбито, вкусът на повръщано в гърлото ми, Констанца, която ме нарича „убийца”, моите окървавени ръце, тропотът, гласът на Лео: „Страх ме е от този мъж”, патроните в шкафа ми, очите на Непознатия.

Вече не виждам нищо, не чувам нищо, последното усещане, на което съм способна, е паниката, тотална паника. Не зная къде съм, отварям рязко очи, ала там няма нищо, само заслепяващо бяло, аз съм сляпа, но в ушите ми отеква един ужасяващ тропот, а аз не само го чувам, но го и усещам с цялото си тяло, тръскането, чувствам тласъка, който преминава през колата, когато спирам, усещам адреналина, който плъзва из тялото ми.

Минало и настояще се смесват като два отровни химикала. Правя крачка назад и още една, блъскам се в нещо, падам на земята. После — една ръка върху рамото ми, отскубвам се от нея, усещам нещо твърдо отзад на кръста си, блъскам се в нещо, остра болка пронизва лакътя ми, продължавам да пълзя, примигвам, мога отново да виждам, размазано, съвсем размазано, очертанията на кухнята, лицето ми е мокро, забелязвам, че плача, пипам се по лицето, набързо избърсвам сълзите си, не бива да допусна сега всичко да се срути.

Непознатият мъж стои пред мен, слаб, тъмен образ, взира се надолу към мен. Паниката ме поглъща като желирана смес, аз умирам, сигурно така се усеща умирането. Непознатият мъж идва все по-близо и по-близо, носът ми се изпълва с гробищна миризма на лилии, посягам към предмета в панталона ми, надигам се, държа в ръка оръжието, тежко, студено.

— Махай се! — изхриптявам.

Тъмният образ не спира.

— Никога няма да се отървеш от мен — казва той. — Никога. Докато дишам, това няма да стане.

Той приближава.

Още по-близо.

А в устата ми — вкус на кръв, закашлям се. Сърцето ми бие като чук, ушите ми бучат, светът е червен, яркочервен, заслепена съм, цялото ми тяло е изтръпнало, светът изхриптява нещо в ухото ми и аз вдигам пистолета така, както ми е показвал Филип — с двете ръце. Целя се, натискам спусъка. Два пъти. Стрелям два пъти.

Още в същия момент, в който пръстът ми натиска за втори път спусъка, ми се приисква да върна действието си назад. На мига проумявам, че извърших нещо необратимо. Бясна съм и за секунда не поглеждам към улицата, само едно мигване. В паника съм и се оставям на порива да вдигна оръжието, само за част от секундата. И се случва нещо, което вече не може да бъде поправено.

Непознатия завърта очи, пада назад и остава да лежи неподвижно на полирания под на моята блестящобяла кухня.

„Тя стреля“, мисля си аз, докато тялото ми се удря в пода. Мамка му, тя наистина стреля. Не мога да повярвам. „Знаех си, че е опасна — успявам да си помисля, — но въпреки това я подцених.“

По дяволите, по дяволите, тя стреля.