Истината

45

Транспортният шум, който прониква вътре, сякаш отведнъж набъбва. Въпреки късния нощен час улицата е задръстена с коли. Жена, шофираща кабриолет, тъкмо устройва клаксонен концерт, понеже един автобус, паркирал във втора редица, е препречил пътя й. Притиснала плътно телефона към ухото си, с бързи крачки се махам от главната улица, влизам в една странична пресечка. Тук също е все още оживено, но сега поне разбирам какво говори Мирко.

— Извинявай — казвам аз. — Можеш ли да повториш пак? Тук е доста шумно.

Мирко изругава.

— Казах, че аз всъщност не съм такъв. Че дори не съм особено ревнив. И със сигурност не съм отмъстителен — казва той. — Честна дума, можеш да попиташ всички.

— Зная — отвръщам. — Знам това.

Облягам се на тухлената стена на блока, пред който спрях и на чийто партерен етаж има пералня. Край мен тече поток от млади, красиви хора, отправили се към рекламираните барове или клубове, от които аз вече не се интересувам поне от десет години. Виждам двойка влюбени, които минават покрай мен хванати за ръка и отиват на отсрещния тротоар, преди да минат покрай просяка, който седи в полусън пред старата си оръфана шапка и чеше рошавото си куче.

— Аз вече носех пръстена в джоба си — казва Мирко, а на мен ми става студено.

„По дяволите. Не знаех това.“

— Всичко вървеше толкова страхотно през последните месеци. Даже перфектно, бих казал — продължава той, а аз едва сега забелязвам: толкова е пиян, че едва говори, без да плете език.

— Искам да кажа… Ясно. Тя има син от първия брак. И сигурно винаги ще се пита какво е станало с мъжа й.

Става ми ясно, че с „тя“ той има предвид мен.

— Обаче наскоро, като постъпих в училището и като я видях за първи път… между нас се породи нещо. Усетих го веднага. Веднага. Красивата, млада самотна майка, която участва в триатлони. Тъй силна, тъй ранима.

Зная, че раненият тон в гласа му при други обстоятелства щеше да се забие като нож в сърцето ми.

— Съжалявам, Мирко — казвам глухо аз.

И това дори е вярно. Съжалявам, че в момента не съм в състояние да изпитвам нищо. Още по-малко пък към Мирко. Веднага забелязвам какво си помислих току-що и това ме ужасява. Що за същество съм аз? Прегазих човек. Използвах Мирко, за да преодолея Филип, а после го разкарах, когато вече не ми бе нужен. Просто ей така. А Филип…

Филип аз го…

Мирко веднага усеща, че в мислите си съм другаде.

— Ти просто ме изритваше — казва той. — Отново и отново! Просто не разбирам. Да прекъснеш контакта просто ей така.

Не казвам нищо.

— Нито защо, нито как. А после просто не вдигаш телефона, когато се обаждам.

Той псува.

— Че мъжът ти се връща, научих от проклетия вестник! — изкрещява той. — Мамка му! Така не се прави!

Аз мълча.

— И аз не знам. Просто всичко това не ми се връзва — казва той.

Настъпва пауза.

— Ти изобщо там ли си още? — пита накрая той.

— Да.

Не казвам друго. А и какво да кажа?

— Да го духаш! — казва Мирко и затваря.

Не усещам нищо, твърде съм уморена. Затова пък изведнъж потребността ми да бъда при Лео става завладяваща. Изведнъж пред мен отново се появява цел. Към Мириам, колкото се може по-бързо. Хуквам. Хората, идващи насреща ми, ми хвърлят странни погледи — още една луда в този луд град. На следващото кръстовище се обръщам наляво, притичвам покрай група младежи, игнорирам техните подвиквания, тестостерона и бирата в кутии. Тичам и тичам и тичам.

Когато се изправям пред вратата на дома й, Мириам е будна въпреки нощния час, за да кърми Емили. Безкрайно се радвам да я видя. Тя не е влиятелна и могъща като Йохан, но е на моя страна, а това сега е единственото важно нещо.

Най-сетне ще й доверя всичко, трябваше да го направя много по-рано.

— Сладурче — казва тя, когато ми отваря вратата с бебето на ръце. — Толкова съжалявам.

За момент се обърквам — не зная какво иска да каже, но после се досещам. Мисли, че идвам заради коментарите в интернет. Но какво ме засягат тези неща? Аз си искам обратно моя живот, това е всичко, което ме интересува в момента. Докато бърбори, тя ми връчва Емили да я държа на ръце, слага вода за чай. Разказва, че вчера правили скара и че разрешила на децата да помагат на Мартин и че те си били натъпкали стомасите до пръсване с печено на скара и картофена салата. Изобщо не мога да взема думата. Бебето, ококорило очи, разучава лицето ми, аз неволно му се усмихвам. Струва ми се, че само допреди няколко месеца Лео е бил толкова малък. Преглъщам сантименталността си. Сядам на масата за хранене, Мириам взема бебето от мен и го слага на гърдите си, а то започва лакомо да суче. Аз се колебая. Дали наистина това е правилният момент да й кажа? Посред нощ, докато кърми бебето си? От друга страна пък, тя не се учуди, че ненадейно съм се появила на прага й.

— Трябва да ти кажа нещо — изтърсва изведнъж Мириам.

Лицето й е белязано от чувство за вина, а в мен тутакси се надига сигнал за тревога.

— Говорих с Филип — казва тя.

Усещам как кръвта се смъква от лицето ми.

— Ние с него много се притесняваме за теб — добавя Мириам.

— Какво?

— Ти от седмици си толкова странна.

Прилошава ми.

— Мога ли да бъда съвсем откровена?

От гърлото ми не може да излезе нито звук. Мириам го тълкува като съгласие.

— Сетих се какво ми разказа за майка си — започва тя, прокашля се, допълва: — За самоубийството й.

Не мога да повярвам.

— Ти ми разказа, че тогава си се почувствала толкова зле, че известно време е трябвало да ползваш специализирана помощ.

Моята най-добра приятелка ме е измамила.

— И… ами… Може би тази ситуация сега е подобна. Може би отново ти трябва помощ. Не е срамно да ти помогнат. Филип смята, че…

Край, стига ми. Скачам. Мириам уплашено си поема въздух. Емили избухва в рев.

— Говорили сте зад гърба ми? — казвам.

Мириам отваря и затваря уста. Изобщо не изчаквам отговора й, втурвам се навън.

— Сара! — вика Мириам подире ми. — Почакай де! Къде тръгна?

Хуквам по стълбите към първия етаж, където са детските стаи. „Взимам Лео — мисля си — и се махам оттук.“

Отварям внимателно вратата на стаята на Юстус. Леглата са празни. В първия миг се изплашвам, но сетне виждам в средата на помещението опъната голяма палатка. Едва не заплаквам със сълзи. „Колко идилично — мисля си. — Колко ли е хубаво да спиш в тази палатка.“ Странно, веднага се сещам пак за пчелите и липите. Отварям внимателно ципа, пъхам глава през отвора. Виждам, че и Мартин е легнал в палатката, а Юстус се е сгушил до него. Гледката се забива като нож в сърцето ми. Изглеждат съвсем еднакви — само дето Юстус е по-малък, по-млада версия на баща си. Наблюдавам картината пред мен, плъзвам поглед по планината от одеяла и спални чували, търсейки лицето на Лео, крак, ръка, нещо. После сякаш ме удря гръм. Никакъв Лео, никъде.

И пак чувам гласа на Непознатия: Ти ще загубиш всичко. Сина си. Целия твой хубав живот.

Обзета от паника, хуквам надолу, в основата на стълбата ме очаква Мириам.

— Къде е Лео? — нахвърлям се аз върху нея. Тя само ме гледа.

— Не е ли горе? — пита накрая глухо.

Аз се втурвам покрай нея, вече съм на вратата, когато застивам за миг.

— Трябва ми колата ти — казвам.

— Ама какво ти става?

— Ключът от колата! — изкрещявам й аз.

Мириам е като парализирана, но ми го дава.

— Ама къде искаш да ходиш? — вика тя подир мен, а бебето в ръцете й реве и реве и реве. Писъците му отекват в ушите ми дори когато се качвам в колата на Мириам и се отдалечавам.

Стоя на прага. С чантата през рамо. Взирам се в мрака. Опитвам се да взема решение.

Аз не съм лош човек, мисля си, аз не съм лош човек.

Мисля го толкова дълго, докато почти сам повярвам в това.

„Ако познаваш своя враг и себе си, няма да се страхуваш от резултата от сто битки.“ Не се ли казваше така в „Изкуството на войната“?

Щях да действам съвсем другояче, ако знаех това!

Може и да съм преценил Сара съвсем погрешно, но себе си, себе си познавам.

Затварям вратата.

Оставям чантата на земята.

Не мога да избягам.