Пришпорвам колата си по асфалта. Все още ме измъчва въпросът кой беше онзи мъж от къща номер 41, с когото говореше Непознатия. Размишлявам толкова задълбочено, че ме заболява мозъкът, но не напредвам. Сега трябва да взема Лео. Трябва да се съсредоточа.
Карам като на автопилот, чувствам се съвсем объркана. И ето че мислите ми пак се понасят нанякъде, този път към Филип. Това е като водовъртеж, не мога да направя нищо срещу него. Мисля си за усещането, когато Филип ме държеше в прегръдката си. Тялото ми и днес все още реагира на това. Заражда се в стомаха ми, това топло, приятно чувство. Когато Филип ме държеше в прегръдката си, всеки път отново и отново се удивявах как моето тяло перфектно пасва към неговото. Бузата ми пасваше идеално на трапчинката между рамото и врата му, ние се привличахме подобно на противоположни полюси на магнит, тъй разнопосочни, тъй напълно различни — тъй съвършени един за друг.
Изпреварвам един кабриолет, престроявам се пак в дясната лента, опитвам се да натикам насила мозъка си обратно в подредени коловози, но той ми отказва, мислите се стрелкат насам-натам като топчета в старомоден флипер автомат, от време на време осветяват някоя част от моите спомени, сетне друга. Мисля си за нашата сватба, за Лас Вегас, за дебелия имитатор на Елвис, за пръстена ми от автоматите за дъвки, за ликуващите викове на нашите приятели и ужаса на майката на Филип, когато се завърнахме от САЩ женени. Мисля си за раждането на Лео и за това, че Филип не плака, когато за първи път го взе на ръце, а се смя.
Мисля си за първата ни среща. Младост. Буря. Лятно небе. Много повече предпочитам да си мисля за първата ни среща, отколкото за последната. Не си спомням с какво бе облечен Филип на път към летището, не си спомням дали на раздяла ме целуна по челото или по устата. Помня само незначителността на последния ни разговор.
— Обади се, когато пристигнеш.
— Естествено.
— И не забравяй да се обадиш на майка си. Знаеш я каква е.
— Ясно.
След което той изчезна. В къщата звънна телефонът. Всъщност имах навика да махам с ръка на Филип, докато не изчезне от очите ми. Този път обаче не стоях да гледам подир него, както правех обикновено (защото той и без това никога не хвърляше поглед назад), а влязох в къщата и затворих вратата. Вече не знам дори кой се беше обадил по телефона тогава. Да, много повече обичам да си спомням за първата ни среща, отколкото за последната.
Тъкмо завивам в улицата, където живеят „М и М“, както Лео нарича Мириам и Мартин, и в същия миг мислите ми от един път спират.
Махам крака си от педала на газта, включвам десен мигач, паркирам до бордюра. Нашата сватба в Лас Вегас. Констанца беше ядосана, че синът й не бе избрал да сключи подобаващ брак в своя класов кръг, както искаше тя. Питам се какво ли щеше да каже моята майка за това. Мисля, че щеше да й хареса. Но не можех да я попитам. Фактът, че нямах семейство, което да поканя на сватбата ни, беше причината за предложението на Филип по време на ваканцията ни в Калифорния — просто да отскочим до Лас Вегас и да го направим там. Без семейство, без никого. Само той, аз, длъжностното лице, дебелият Елвис, един нает на място свидетел и светещите реклами, които се отразяваха в зениците ни.
Безвкусица, така го беше определила Констанца. Абсолютна безвкусица. Но протестът й дойде твърде късно. Веднага след завръщането ни от САЩ ние бяхме легализирали брака си в Германия. Филип бе настоял за това, всичко трябвало да си бъде по правилата.
За няколко секунди се замислям за моята свекърва. Дали това, което тъкмо в този миг ми минава през главата, е наистина добра идея? Да, решавам аз и вадя телефона си, за да се обадя на Мириам и да я помоля да задържи още малко Лео при себе си, само за днес следобед. После обръщам колата и отново поемам на път.
Старческият дом, където е настанена майката на Филип, се намира в един от най-красивите райони на града. Паркът около зданията, все още сочно зелен въпреки изгарящата жега, е безлюден. Никакви съвестни грижовни деца или внуци, които бродят под старите дървета заедно с грохналите си роднини, нито санитари, тикащи инвалидни колички от точка А към точка Б. Явно е твърде горещо. Отдавна не съм идвала тук и сега съжалявам за това, макар че ние с Констанца никога не сме си били близки. И това бе факт не едва след сватбата, а още преди това. Тя беше искала нещо друго за сина си, не някаква учителка от обикновено семейство. Може би някоя от красивите дъщери на заможните си приятелки. Една от онези жени, които могат да се обличат в бяло, без да се изпоцапат. Които организират бенефиси. Жени, на които им отиват перлени огърлици и костюми.
Вчера, когато сякаш от нищото се сблъсках с въпроса кой би могъл да ми помогне да разоблича Непознатия, веднага си помислих за Йохан и може би твърде бързо отхвърлих мисълта за свекърва ми. През последните години Констанца, за жалост, доста деградира умствено и едва когато и с професионална помощ у дома вече не вървеше добре, ние успяхме да я подтикнем да се премести. Но тя постоянно има моменти на проблясък. А аз в момента имам само нея.
Тръгвам с решителни крачки към входа на заведението. Отварям вратата и влизам в приемния сектор. Светли пастелни цветове. Орхидеи. Поемам си дълбоко въздух, независимо от наситената миризма на пластмасови подове и дезинфектанти. Ако искам да осъществя плана си, трябва да се държа уверено. Да не демонстрирам нервност. Това също съм го научила от Филип. Размотаването с персонала на старческия дом, което очаквам, след като заявявам, че искам да изведа свекърва си на кафе, за мое удивление липсва. Тъкмо напротив: поздравяват ме. Госпожа Кавацки, директорката на заведението, суха като клечка дребна жена с дружелюбни светлосини очи и къса, къносана в червено коса, ми казва, че вече ме очаквали. Дебелата й руса колежка, която не познавам, кима любезно и на мен ми става ясно. Те вече са чули за завръщането на Филип. Значи трябва да са го публикували във вестниците. Нямам време да се чувствам неудобно заради това. Ако планът ми успее, трябва да съм си у дома, преди да се върне Непознатия.
— Вече си мислехме, че мъжът ви скоро трябва да намине — казва Кавацки. — За да види майка си след всички тези години. А че вместо това я вземате вие, естествено, е хубаво. Така можете да си поговорите всички у дома в уютна атмосфера.
Аз кимам, едва успявам да удържам нетърпението си.
— Ние вчера вече се опитвахме да говорим със старата госпожа Петерсен за сина й, след като чухме добрите новини, обаче тя не разбра — включва се русата колежка. — Но днес, както казах, тя е съвсем добре и вие можете сама да й го кажете, а това е много по-хубаво.
Аз кимам учтиво. Изтръгвам от себе си една усмивка. Обещавам да върна Констанца точно за вечеря… и ми става понятно, че това изобщо не интересува тези две жени. Завръщането на изгубения син, съобщенията във вестниците: всичко е точно както преди седем години. Всеки иска да има дял в драмата. Преглъщам мъчително и вътрешно се въоръжавам за срещата с майката на Филип. Не съм виждала Констанца твърде дълго, за да знам какво означава „съвсем добре“ в нейния случай. Неволно задържам дъха си, когато госпожа Кавацки почуква на вратата й и без да дочака „Влез“, я отваря със замах. Констанца седи в едно кресло с плетиво в ръцете. Вдига поглед, открива ме зад госпожа Кавацки в рамката на вратата, колебае се. Сетне изражението й се прояснява.
— Сара — казва тя. — Каква изненада.
Летим по асфалта, който е толкова напечен, че въздухът над него трепти пред очите ми. Трябваше ми известно време, докато наместя Констанца в колата ми. Тя настояваше да върви сама, вместо аз да я тикам в инвалидната количка. Разбирах я добре. Аз също не бих имала особено желание някой да ме бута в количка, още по-малко пък някой, когото не обичам особено.
Констанца седи мълчаливо до мен и наблюдава зеления летен пейзаж, който прелита покрай нас като в особено грижливо нарисуван кинеограф. Аз й хвърлям един кос поглед. Колко е немощна. Прозрачна кожа, пергаментова хартия, тънка бяла коса. Проскубано птиче. Тя гледа отнесено през прозореца, лека усмивка върху тънките устни. Даже не ми се иска да мисля за това, колко малък е станал нейният свят през последните години. Трябваше да я посещавам по-често. Отръсквам тази мисъл от себе си, съсредоточавам се върху пътя. Радвам се, че Констанца е тъй немногословна, каквато винаги е била.
Вероятно това, което сега правя, не е добро, може би трябва да й кажа какво става тук. Аз обаче искам да видя автентичната й реакция и искам да е пред свидетели. Непременно трябва да се прибера преди Непознатия.
Профучавам с колата по улицата, пренебрегвам табелите за ограничение на скоростта, игнорирам хапливите коментари на Констанца за моя стил на шофиране, идеята, която ми дойде изведнъж, ме наелектризира. Минавам по една алея, спирам рязко на пешеходна зебра, нетърпението направо ме изяжда, решавам да не мина по обичайния път, а по късата отсечка през града, все още е рано, улиците са полупразни, това би трябвало да ми спести няколко минути. Моят солиден жилищен район се е превърнал в хипарски квартал. Забелязвам, че съм допуснала грешка, градът е пълен още отсега, въпреки че е почивен ден. Твърде много пешеходни пътеки, твърде много детски колички, твърде много коли, паркирани в два реда, твърде много светофари. Тъкмо стоя на един светофар и нетърпеливо наблюдавам как бабка с малко, рунтаво куче пресича улицата. В този миг нещо привлича вниманието ми. Едно движение. Един мъж. Той върви по улицата, отдалечава се от мен. Виждам го само отзад. Гърба му. Тила му. Познавам този тил. Познавам тази походка. Бих я познала сред хиляди. Сърцето ми затрептява. Виждам го как върви по улицата и накрая потъва сред хората, които също се носят по пешеходната алея. Тогава най-сетне реагирам. Изключвам двигателя, дръпвам ключа, блъскам вратата, измъквам се от колата. Просто я зарязвам там, където е, със свекърва ми вътре, която се провиква удивено подир мен: „Сара, ама какво правите?“. Не обръщам внимание на гневните клаксони зад мен, нищо вече няма значение, нищо. Спринтирам по улицата, след него. Когато пристигам на мястото, където изгубих от поглед мъжа, спирам за миг. Поглеждам наляво, поглеждам надясно, къде е той, къде отиде? Хуквам, просто така, право напред, водена от чувство, не може да е изчезнал, аз го видях, тук някъде трябва да е. Вече не го виждам. Няма го пред мен, аз съм на ъгъла на улицата, той трябва да е завил наляво или надясно, ако беше продължил напред, щях да го видя. Значи или вляво, или вдясно, вляво или вдясно, не мисли толкова, нямаш време, ляво или дясно, тук или там. Задвижвам се, завивам наляво, тичам, хорската тълпа затруднява напредването ми, аз се отдръпвам, избягвам ги, правя чупки, разбутвам ги, притискам и блъскам, не се извинявам, къде е той, къде е той? В този миг го виждам. Тилът му, бялата тениска, на няколко метра пред мен. Изкрещявам. Рева с цяло гърло.
— Филип!
Няколко минувачи наоколо се обръщат към мен объркани, не им обръщам внимание, пробивам си път към мъжа, почти до него съм, когато той леко извръща лице и съзирам профила му. Не е той. Не е той. Тичала съм подир грешния човек. Спирам се, разбита съм. Той не е тук, взела съм грешното решение, трябваше да свия наляво, изгубих го. Обръщам се, хуквам обратно, срещу потока от хора, в другата посока. Пристигам пак на ъгъла, този път поемам в другата посока, търся с очи тила му, бялата тениска, но не го откривам, не го откривам. Той е изчезнал.
Спирам. Светът около мен изведнъж ми се вижда невероятно припрян, сякаш е само едно видео, чиято скорост някой изкуствено е увеличил. Затварям за миг очи. Но какво направих аз? Просто зарязах Констанца в колата. Ами ако я няма, когато се върна? По дяволите, какво съм си мислила!
По обратния път през главата ми минават най-лошите сценарии, но после стигам до улицата, от която тръгнах, и тя си е там, моята кола. На светофара на пешеходната пътека. Около нея, подобна на скала във водата, тече поток от гневни шофьори. Отдъхвам си. Констанца все още е там. Гледа ме полугневно, полуобъркано.
— Ама какво става? — пита тя.
Аз стоя и игнорирам клаксоните.
— Нищо — казвам. Устата ми е суха като прах. — Мислех, че съм видяла някого.
Потеглям. Констанца мълчи.
Казвам си, че не съм видяла Филип. Казвам си, че съм много уморена. Казвам си, че трябва да се съсредоточа върху моята задача.
Когато пристигаме в къщата, предлагам на Констанца дивана в хола, помагам й да седне, поставям пред нея чаша негазирана вода и накрая се оттеглям в спалнята си, за да телефонирам. Не си правя труда да проверявам дали Непознатия вече се е върнал. Той няма ключ, във всеки случай доколкото аз знам, значи всъщност не може да е в къщата. Но съм сигурна, че рано или късно пак ще се появи. Ако иска да продължи да играе ролята на Филип Петерсен, трябва да се върне. Този път ще съм готова за него. Малката изненада, която имам за него, със сигурност ще му хареса.
Набирам номера на Мириам и я каня на импровизирано кафе по женски. Тя е възхитена, понеже смята, че най-сетне ще се запознае с Филип, и веднага предлага по своя инициатива да задържи още малко Лео у тях, трите момчета тъкмо си играели така хубаво заедно. След като приключих разговора с Мириам, наглеждам набързо Констанца. Тя прелиства едно от томчетата стихове, които са на масичката до дивана. Когато влизам, вдига поглед.
— Литографията ми харесва — казва и посочва картината в рамка на отсрещната стена.
Или е забравила, че самата тя ни я подари, или това е пак нейният странен хумор, който никога не съм разбирала. Констанца ме поглежда, около съсухрената й уста играе тънка усмивка, очите й обаче са напълно будни и ясни. Значи все пак е било шегичка.
— Не се е променило много — казва тя и се оглежда в стаята.
Ей сега ще стане, ще прокара показалец по мебелите и ще провери дали няма следи от прах. Аз изпъшквам вътрешно. Вече знам защо толкова рядко я посещавах.
— Тази етажерка там е нова — казва тя и посочва стената. — И моят килим е изчезнал.
„Търпение, Сара.“
— Е — казва кратко Констанца, — винаги съм смятала голото дюшеме за малко вулгарно, но всеки е с различен вкус.
Аз се стягам, за да не завъртя очи от досада, но не казвам нищо.
— Сара? Вие слушате ли ме изобщо?
— Да. Да, разбира се — казвам.
Как пък досега не ми предложи да си говорим на ти! След всички тези години. След сватба и след внук. Всъщност няма нужда да се знае повече за нас двете. Какво ли ще каже Мириам, като го забележи.
Констанца ме поглежда, сбърчила чело, сетне пак се залавя със стихосбирката.
Аз решавам, че мога без проблеми да я оставя още няколко минути сама, и с омекнали колене излизам от къщата, за да позвъня на съседката ми госпожа Тайс.
Когато се връщам в къщата, забелязвам, че все още съм в бялата лятна рокля, която бях облякла за завръщането на Филип. Втурвам се към втория етаж, светкавично вземам душ, подсушавам се, омотавам хавлиената кърпа около себе си. Отивам бързо в спалнята си, обувам дънки, гуменки, обличам чиста тениска.
После донасям ръчната си чанта, изваждам мобилния си телефон, дори не си правя тепърва труда да пресмятам колко ли е сега часът в Китай, а направо звъня за пореден път на Йохан. Все ми е едно дали ще го събудя, важното е да се свържа с него. Отдавна не сме разговаряли на спокойствие. Неговата фирма е във финансови затруднения, научих от вестника, а не от самия него. Дали това е причината да не мога да го открия?
Все едно. Той ми е нужен.
Но отново не вдига телефона. Огорчена, аз се отказвам.
Счупената масичка в гостната все така лежи на пода, както преди. Сакът на Непознатия също стои там. Дръпвам бързо ципа, преравям вещите в чантата. Дрехи, предимно дрехи. Самобръсначка, пяна за бръснене. Дезодорант, книга, „Изкуството на войната“ от Сун Дзъ, мобилен телефон, зарядно устройство. Недоумявам. Досега не съм видяла непознатия с телефон. Това ли искаше непременно да скрие от мен? Плъзгам пръст по телефона, но той е изключен. Изругавам тихо. Сетне вземам книгата, отварям я напосоки, чета.
„Когато познаваш своя враг и себе си, няма нужда да се боиш за резултата от стотици битки.“
Продължавам да разлиствам, в книгата няма подчертавания, няма бележки, не мога да открия абсолютно нищо особено в нея. Вече понечвам да я оставя, когато в главата ми се стрелва нещо. Невероятно, но въпреки това. Отварям първата страница и не вярвам на очите си. Ръкописно. Синя химикалка. „На Винсент. От татко. Май 2005.“
Винсент.
В този миг чувам Констанца да вика.
Бързо натъпквам всичко обратно в сака.
Малко по-късно седим около моята кухненска маса, върху която са подредени чай и кафе, мляко, захар и лимон, бисквити и други дребни сладки. Госпожа Тайс е донесла далии от градината си.
Констанца се е разположила срещу мен, от дясната ми страна е госпожа Тайс, а срещу нея Мириам. Беше добра идея да поканя Мириам и госпожа Тайс. Не само за да могат да съпреживеят срещата между измамника и майката на Филип, но и защото пълнят кухнята ми с приятно бърборене, което малко успокоява опънатите ми нерви. Госпожа Тайс както винаги говори за своята градина — естествено, в рими — а аз с учудване чувам как Констанца приема обяснението, че това било добре за мозъка, само с една суха реплика: „Може би и аз би трябвало да го пробвам“.
Мириам както винаги говори за децата си, а Констанца, за мое удивление, развеселява двете жени с анекдоти от детството на Филип. Аз би трябвало да слушам, но ми е трудно.
Купонът може да започне.
Намерих дубликат от ключа за къщата, скрит под една кашпа с цветя. Това облекчава донякъде нещата. От една страна, се учудих, че жена като Сара Петерсен е толкова небрежна. Но някои хора просто са такива, мислят си, че ще се отърват от всичко. Отключвам, влизам. Доволен съм от деня досега. Разговорът, който проведох, беше неприятен, но полезен. Напреднах с една решаваща крачка. Сега знам съвсем точно какво трябва да правя. Всичко, което все още липсва, е обаждането от Грим. Последното парче от пъзела. Търпение. Да издържиш, да не направиш грешка малко преди целта. Добре ми се отрази да изляза от къщата и да се поразтъпча. Тялото ми е освежено, мислите ми са подредени. Виждам по-ясно от преди. Блъскам вратата зад себе си, тя се затваря със силен трясък. Тази жена трябва да знае, че съм се върнал. Прекосявам фоайето с твърда крачка. Тя ме изведе за кратко от ритъма ми. Но сега това отмина. Аз ще функционирам.
Спирам се объркан, когато чувам тихи гласове. Докато се питам дали жената говори по телефона, тя изведнъж се появява пред мен. В мига, в който виждам изражението на лицето й, вече знам, че е по-добре да съм нащрек. Бързо пускам ключа в джоба на панталона си. Тя го вижда, но противно на очакването ми, не казва нищо. Какво е намислила?
Първи принцип: Приеми борбата.
Отпускам рамене, трия си очите, слагам си любезната, невинна маска.
Пети принцип: Бъди подготвен за най-лошото.
Аз съм подготвен.
Винаги.