Истината

2

Фризьорът има красиво лице с очертани скули и тънки, женствени ръце. Аз се колебаех дали да вляза в салона. Няколко пъти минавах съзнателно покрай него, преди да прекрача прага.

Сега седя тук на въртящ се стол и се чувствам като обречена. Фризьорът прокарва изящните си като на пианист пръсти през косата ми, която ми стига почти до ханша, веднъж, два пъти, три пъти, с разперени пръсти, от скалпа до връхчетата на косата. Възклицава от възхищение, приближава негова колежка, която се представя като Катя, тя също опипва косата ми. Докосванията и на двамата са ми неприятни, твърде интимно е, толкова години имаше само един човек, на когото бе позволено да пипа косата ми, и той я обичаше, полагаше главата си върху нея, сушеше сълзите си с нея. Въпреки това позволявам на двамата да се порадват, правя се, че техните комплименти са ми приятни. По някое време те се успокояват и Катя отново се връща, за да се занимава с екстензиите на клиентката си.

— Е — казва фризьорът, пъхайки пак длан в косата ми. — Да подрежем връхчетата?

Аз преглъщам мъчително и сухо.

— Режете всичко — казвам после.

Фризьорът, чието претенциозно име не мога да запомня, за миг избухва в смях, но замлъква, когато забелязва, че не се смея заедно с него и че това изобщо не е шега. Той ме поглежда. Аз ровя в чантата си, подготвена съм, намирам страницата, която съм откъснала от едно списание, изваждам я от чантата си, тиквам я в лицето му и посочвам снимката горе вдясно.

— Ето така — казвам. — А сетне, сякаш за да си вдъхна сама смелост, повтарям. — Така. Така искам да го направите.

Фризьорът взема от ръката ми страницата от списанието, разглежда я отначало със свъсено чело, сетне отвесната бръчка, която разделя челото му на две, изчезва. Той ме поглежда, после се взира пак в списанието, накрая кимва:

— Окей.

Въздъхвам облекчено, радвам се, че не ми се наложи да го убеждавам. Аз съм зряла жена. Мразя, когато другите смятат, че знаят по-добре от мен кое е добро за мен. Патрис… изведнъж се сетих как се казва фризьорът, той се казва Патрис. Патрис е достатъчно добър професионалист, затова не се съмнява в мен. Той подрежда инструментите си върху малка фризьорска масичка: различни ножици и гребени, четки, гелове, спрейове и сешоар с различни дюзи. Ръчното огледало, с което по-късно навярно ще иска да ми покаже как изглежда косата ми отзад, поставя върху купчина списания. Огледалото обаче се плъзва от гланцираната повърхност на купчето и пада на пода. Патрис изругава, вдига го, обръща го, вижда напуканото стъкло.

— Счупено огледало означава седем години нещастие и лош късмет — казвам.

Фризьорът ме поглежда уплашено с кафявите си сърнешки очи, после се засмива нервно. Обзема ме жал за този мой коментар, трябваше да прозвучи весело, обаче явно подплаши бедното момче. Колко ли е хубаво да се боиш от лошия късмет. В края на краищата това означава, че той все още не е настъпил. Аз бих могла да потроша цял огледален кабинет, изобщо няма да ми пука.

Преди седем години моят мъж изчезна безследно по време на командировка в Южна Америка. Оттогава съм с постоянно натиснат бутон „Пауза“ на живота ми и го чакам. Седем години надежда и страх и чувството, че съм напълно изгубена, което понякога беше толкова силно, че ми се искаше да залича в паметта си всеки спомен за Филип. Макар че и от това нямаше да има никаква полза. Безследното изчезване вече бе преминало в моята ДНК.

Аз вече имам зад гърба си седем години нещастие.

Патрис мълчаливо донася ново огледало. Залавя се да почиства — отначало събира с ръка големите парчета, останалото смита в лопатка. Аз не казвам нищо повече, просто го оставям да си върши работата. Вътрешно си водя моята собствена борба. Затварям очи, прокарвам пръсти през косата си съвсем леко, сякаш докосвам скъпоценна дантела. Предпазливо. Така, както майка ми преди много, много години, както Филип по-рано — а от тогава насам вече никой друг. Филип, който си играе с косата ми.

Мисля си за нашата първа обща нощ, толкова драматична, вода около нас, звезди над нас, усещам как мократа ми коса пада като завеса около голите ми рамене. Виждам Филип, капки вода в косата му. Тишина, само дишането ни, мрак. Светът отведнъж тъй малък, толкова свит, та да остане в него място само за нас двамата. Един пашкул от тишина и звезди. И ръката на Филип в косата ми.

Изплувам от спомена, връщам се в реалността, поглеждам се в огледалото, същата коса както някога, но друга жена.

Фризьорът е почистил парчетата стъкло, сега стои зад мен. В ръката си държи ножица. С лявата ръка бръква в косата ми, повдига я. После търси погледа ми в огледалото.

— Сигурна ли сте? — пита.

Аз преглъщам.

— Сигурна — отвръщам.

Без повече увъртания той пуска ножицата в действие.

Дори чувам как косата ми крещи. Шумът е сребрист и трошлив като скимтенето на дете, шепот. Затварям очи.

Фризьорът работи мълчаливо. Бързо и ефективно. Скоро няма да остане нищо, през което отнесено и замислено да можеш да прокарваш пръсти.

Аз оплаквам косата си с три големи неми сълзи, които падат на пода като първия сняг през зимата. После избърсвам сълзите си, плащам, ставам от стола, излизам от салона. И животът продължава. Най-сетне.