Истината

24

Зазорява се, изгревът е близо. Седя в хола, в моето кресло за четене. Просто нямах сили да се кача горе в спалнята. Дробовете ми все още парят. Имам кървава драскотина на прасеца, там, където нощес се закачих за оградата. Ходилата ми, вече обути в гуменки, са разранени. Изведнъж в главата ми се появява мелодия, дявол знае откъде идва така внезапно. Парчето на „Рейдиохед“ Karma Police. И при тази песен аз, естествено, си мисля за Филип. За това как започна всичко. Оставям мислите си да пътешестват.

„Когато Сара и аз се видяхме за първи път, удари светкавица и това не е метафора.“

Така започваше историята си Филип всеки път. Аз не я разказвам тъй добре както моят мъж, но си спомням всичко. Беше най-горещият ден в годината, а „Рейдиохед“ имаха концерт на открито. Бях там сама. Все още не познавах никого в града и нямаше с кого да отида, тъкмо бях дошла да следвам в Хамбург, бях малко самотна и смятах, че е добре така — да съм самотна. Беше най-горещият ден в годината, а аз се намирах насред изцяло разпродаден и препълнен концерт на открито. Хора, докъдето поглед стига. Тела, навсякъде около мен потящи се тела, чувство, сякаш съм пропаднала в яма, пълна със змии. Толкова много хора. Телесна топлина, лепкава кожа, подгизнали от пот тениски. Ние бяхме като пилигрими, поклонници, които игнорират глад, жажда и жега и всички свои потребности, понеже знаят, че са на път към нещо, което ще ги нахрани много по-добре от храна и вода. Музиката беше нашата религия за цяла една гореща вечер. Когато бандата излезе на сцената, бе посрещната от шум, който звучеше тъй, сякаш излизаше от едно-единствено, невъобразимо сухо гърло. През тълпата премина вълна. Аз — в нейния център. А после започна музиката. С нея дойдоха светлините, беше като да хвърлиш поглед през дверите към небето, тъй прекрасно, приказно хубаво, тъй заслепяващо светло. Светлините трепкаха и играеха по ретината на очите ми, а музиката бучеше, чувах я не само с ушите си, чувах я със стомаха си, с върховете на пръстите си, с мъха по бузите си, всяка клетка от тялото ми вибрираше. Музиката напояваше моите изсъхнали корени, аз затворих очи, за да чувам по-добре, а хората около мен изчезнаха и вече нищо не ме болеше, нищо вече не беше важно, просто се оставих да поглъщам, да ме носят, опиянение от недостиг на кислород и рок музика, перфектната буря. Неистов възторг избухваше всеки път, когато бандата забиваше ново парче, зениците на хората около мен отразяваха светлините на прожекторите, по бузите се стичаха сълзи, беше толкова шумно и толкова тихо, тъй непоносимо и тъй невъобразимо хубаво, слънцето потъваше зад сцената и потапяше всичко в светлина, която не беше от този свят, музиката, толкова силна, усилвателите се издуваха насреща ни, петнайсет песни бяха изпълнени тази нощ, единайсет литра сълзи се проляха тази нощ, осемстотин петдесет и един човека се влюбиха тази нощ, толкова много енергия, тревата под краката ни никога повече няма да порасне, хиляди молци и пеперуди изгоряха в лъчите на прожекторите, умряха щастливи. После дойде дъждът. Сякаш от нищото, просто буреносните облаци изведнъж се оказаха тук. Съвсем изведнъж. Единични капки за няколко секунди се превърнаха в порой. А с дъжда дойде вятърът, а вятърът стана буря. Светкавици цепеха небето вляво и вдясно, горе и долу. Отнесените погледи и потъналите в сълзи бузи изчезнаха, изведнъж навсякъде се напълни с щръкнали лакти, ръце, бутаница и блъсканица. Светкавиците проблясваха, секунди подир тях следваше гръм, бурята раздрусваше стоманената конструкция на сцената, музикантите престанаха да свирят, тълпата около мен се понесе като река към изхода, няколко метра ме влачиха в множеството, после залитнах, едва не паднах на земята, борех се да остана горе, плувах в общия поток към изхода, отново политнах, нечий лакът или коляно ме удариха в гърба, изпъшках, едва не паднах, но точно тогава някой ме хвана над лакътя, подпря ме, аз посегнах към ръката, която ми бе предложена, стиснах я, не я пуснах повече, отново имах опора. Вдигнах поглед нагоре, потърсих лицето, принадлежащо към ръката, успях да зърна едно високо, тъмнокосо момче, но около мен бе толкова тясно, а и все още ни изблъскваха към изхода, лицето ми бе забито в гърба на човека пред мен, навсякъде тела, от всички страни, никакво място дори да завъртиш глава. После вече бях преминала през гърлото на фунията, образувала се на изхода, можех отново да дишам. Тревата беше размекната от дъжда, роклята ми бе залепнала за тялото, водата се стичаше вече по скалпа под косата ми, навсякъде тичащи хора, навсякъде гръм и мълнии. Можех само да стоя там и да гледам. Шум. Хаос. Блъсканица. Ярки светкавици. Наблюдавах всичко това като някаква завладяваща картина. Намирах се в окото на бурята, около мен някакъв пашкул, който поемаше като гръмоотвод гръмотевиците. При мен беше тихо. А после усетих нечия длан да докосва ръката ми и се обърнах и видях тъмнокосото момче, и го придърпах към себе си, навътре в моя пашкул, и тук вътре бе тихо, и ние можехме най-сетне на спокойствие да се разгледаме един друг, и се гледахме няколко минути, около нас беше съвсем спокойно, съвсем тихо. Тъмнокосото момче се усмихна и аз видях, че има трапчинки, и сведох поглед, и границата помежду ни се срина, и защитната обвивка около нас се спука, и вятърът зашиба с камшик дъжда в лицето ни, и гръмотевицата бе оглушителна, и непознатото момче ме взе за ръка, и ние хукнахме, ръка в ръка, докато над нас светкавиците цепеха небето и хората изоставаха и се спираха на сто километра зад нас, за да наблюдават отдалече светлините на бурята над концертната площадка. Музика и гръм, електричество и разтуптени сърца. Така беше с нас. Такава нощ бе онази.

Връщам се в настоящето, лицето на Филип е все още в дъното на очите ми, подобно на размитата фотография на някакъв дух. Затварям възпалените си очи, опитвам се да си възвърна картината, не успявам. През прозорците виждам как нощното небе бавно се превръща в утринно небе.

Мисля за Лео.

А после мисля за Филип. Който като дете сигурно е изглеждал точно като Лео, ако се вярва на Констанца. Тя го казва и сега понякога, когато вижда Лео: „Точно като моя Гройн едно време. Сякаш му е откопирал лицето“.

Често пъти питах мъжа ми защо като малък са му викали Гройн. Той така и не ми разказа защо, всеки път се отмяташе от въпроса с едно весело „Ще ти разкажа друг път“. Предполагах, че историята му е малко неприятна и не настоявах. Самата аз не съм поклонничка на прякорите и това, че Филип винаги настояваше да не ме нарича с името ми, а по принцип да ми казва само „Принцесо“, след известно време взе да ме подлудява, винаги съм мразела това обръщение. Вероятно никога няма да открия как мъжът ми е получил своя прякор.

А сега си мисля пак за Лео, който не е имал странен прякор и който тъкмо сега спи в уютния дом на Мириам. Питам се дали тя му е прочела някоя история. Вероятно не, вероятно историите не са нещо „яко“ и неговият най-добър приятел би било по-добре да не знае нищо за това, че Лео обича винаги да му четат. Сещам се за един наш разговор вечерта в леглото, много преди да се разбере, че са намерили Филип. Лео искаше да знае дали баща му е мъртъв. И въобще какво е това, умирането. Аз, естествено, го успокоих, колкото можах. Не, баща му не е мъртъв. Един ден ще се върне. А за умирането няма какво да се тревожи, все още е твърде млад. Седях на ръба на неговото легло и му разказвах най-голямата, най-лъжливата приказка. Тази за един сигурен, подреден свят, където слънцето винаги изгрява и след зимата неизменно идва пролет. Залъгвам сина си, защото искам да се чувства сигурен. А в действителност може всеки миг да се случи всичко възможно и също така нещо ужасяващо. И откъде да знам вечер, когато си лягам, дали той все още ще диша, когато следващия път го нагледам?

Когато узнах, че чакам дете, се вцепених от страх. Филип се радваше, аз не се радвах. Естествено, на всички казвах, че съм извън себе си от радост, но това бе лъжа. Изпитвах единствено страх. Не че не бих била в състояние да се грижа разумно за детето си, не, не беше това. Страх ме беше, че детето ми може да не ми прости, задето съм го изпратила в този свят, без да го питам. В един свят, който не можех да му обясня. Свят, тъй пълен с чудеса и ужас, тъй непонятен и необясним. Беше ме страх, защото нямах отговори на елементарните въпроси. Много размишлявах над това по онова време. Другите бъдещи майки, с които се запознах в подготвителните курсове за раждане, озвучаваха неродените си бебета с Моцарт или ги хранеха с биохрани. Аз не съм толкова отнесена. Аз съм практична жена, обичам реда, обичам яснотата, обичам целенасочените действия. Но през бременността си четях философски текстове. Естествено, напразно. Колкото повече размишлявах, колкото повече четях, толкова по-ясно ми ставаше, че няма отговори на големите въпроси. Откъде идвам? Накъде отивам? Защо аз съм болна, а онзи е здрав? Защо аз съм бедна, а онзи е богат? Защо аз съм точно аз? Какво означава всичко това? Няма отговори на тези въпроси, сега вече го зная. Необяснимо е защо нещата са такива, каквито са. Важното е какво ние ще направим от това. Ето това ще кажа на моя син, когато той ме попита, и това е, което си казвам днес, в края на тази кошмарна нощ. В това вярвам аз.

Непознатият е в хола. След унизителната за мен среща с онзи случаен шофьор, Той се върна в къщата, без да проговори. После се обърна към мен, каза ми, че ще си ляга да спи, и ми препоръча и аз да поспя малко. Накрая се оттегли в стаята и оттогава не е излизал. Обаче не спи. Чувам го, над мен е. Крачките му, които карат дюшемето да скърца. Ходи нагоре-надолу, нагоре-надолу. И той не намира сън.

Но какво иска той от мен? Как да си обясня омразата, която виждам да искри в очите му, когато ме гледа? Прокарвам длан по лицето си. Все още ли мисля ясно?

Не е ли възможно да става дума за нещо друго? Самата аз го казах в разговора с Барбара Петри, без да придавам сериозност на мисълта: Филип беше много заможен човек. Това, естествено, привлича измамници. Светкавично се сещам за един разговор, който наскоро водих с Йохан. Той за пореден път искаше да говори с мен за пари, аз за пореден път го отбих. Аз печеля достатъчно, за да се справяме добре двамата с Лео, живея, без да плащам наем в тази огромна, всъщност твърде голяма за нас двамата къща с прекрасната градина. Имам всичко, от което се нуждая. Не ми трябва богатството на Филип. И за нищо на света не бих го обявила за мъртъв и не бих предприела други усилия, за да мога да разполагам с парите на мъжа ми.

— Дали го искаш или не — каза тогава Йохан, — това са твоите пари. Ти си не само съпруга на Филип, а и негова наследница. Дали ти е приятно или не: ти си една много, много богата жена. Ние трябва да пазим теб и парите ти. Ако не заради теб, тогава го направи заради Лео. Нека да обявят мъжа ти за мъртъв.

Всеки пък, когато заговаряше за това, аз се опитвах да отклоня темата, но Йохан не се отказваше.

— Не зная защо така упорито изключваш този въпрос — казваше той. — Можеш да направиш добрини с парите на Филип. Можеш да помагаш на хората, ако искаш.

— Филип не е мъртъв — отговарях аз всеки път. — Значи и аз не съм негова наследница.

Филип не е мъртъв, казвам си аз и днес. Само е изчезнал. Пробвам тази мисъл, както се пробва ушито по мярка сако, което не съм носила дълго време, гледам дали все още ми става. В продължение на седем години съм я повтаряла като латерна. Филип не е мъртъв. Филип е жив. Но сега тук е този непознат, който ходи наоколо и се представя за моя мъж… и аз вече съвсем не съм толкова уверена в себе си.

И се сещам за още нещо, което каза Йохан, след като му заявих, че мен пари не ме интересуват, парите никога не са били важни за мен и никога няма да бъдат. Тогава Йохан се усмихна кротко и леко наклони настрани глава.

— О, Сара, моля те. Казваш това, понеже нищо не ти липсва. Повярвай ми обаче. Когато нещата загрубеят, винаги става дума само за пари.

Кимам замислено с глава.

Всъщност има само една причина той да се представя за Филип и да се намъква тук при мен. Не зная как му е хрумнала тази идея. Не зная как го е направил. Но сега поне знам защо. Става дума за моите пари, за парите на Филип.

Добре, да започна отначало.

Първо: целта на Непознатия са парите.

Второ: той трябва да е предвидил това, че аз с всички средства ще се опитам да го разоблича.

Трето: сигурно е взел съответните предпазни мерки.

Четвърто — и това е дръзка теза, но все пак е близко до ума: някой трябва да му е помагал. От това следва: трябва да внимавам с кого говоря. И най-вече: не бива да се държа така, както той очаква от мен. Никаква полиция. Никакви власти.

Пронизва ме една ужасяваща мисъл. Щом Непознатия важи като мой съпруг пред правото и закона, може ли тогава да ме изгони и затвори? И ако може, каква друга разпоредителна власт има още? Ако претърпя злополука и изпадна в кома, дали може да се разпореди да ми изключат апаратите? А какво ще стане с Лео? Примка стяга гърлото ми.

Пред очите ми отново минават сцените на сблъсъка ми с Барбара Петри и непознатия шофьор на шосето. Непознатият е умен. И досега разчиташе на това, че аз ще се държа като някаква бясна откачена. Може би… не… съвсем сигурно това е било включено в неговата сметка!

Опитвам се да подредя мислите си, преди отново да се оплета в тях. Ако в сметките на Непознатия е влизало аз да се държа като луда, тогава, значи, досега съм му подавала добри сервиси. Кризата ми на летището, маниакалните ми телефонни обаждания — на господин Бернарди, на господин Хансен, на Йохан. Разговорът с Барбара Петри. И накрая — втриса ме сега, когато при тези условия прекарвам през ума си още веднъж цялата сцена, акцията на шосето през нощта. Аз, напълно извън контрол, боса, запотена, как ругая и блъскам вратата на автомобила, как крещя на шофьора. Дали съседи са наблюдавали тази сцена? Вече отрезвяла, установявам, че досега вероятно съм действала точно както сигурно се е надявал Непознатия. Болезнено ясно ми става, че не мога да се обърна към властите и че съм оставена на самата себе си. Решена съм обаче да извлека най-доброто от ситуацията. Има път, винаги има някакъв път.

А може би наистина е много елементарно: може би той иска чисто и просто да ме докара до лудост… или поне да направи да изглежда така, сякаш съм луда. И аз ще съм победена, а той би могъл да се ползва от парите на Филип.

Забелязвам колко откачено звучи това, неволно тръсвам глава. Никой не прави такива неща. Но в този миг се сещам за всички онези безумства, които хората са вършили за пари, вършат за пари и пак ще вършат за пари. И всичко това вече не ми изглежда толкова невероятно.

Затварям изранените си очи, отпускам тялото си, търся удобна поза, трябва да събера малко сили, толкова съм уморена. Не разчитам на това, че ще мога да спя. „Със сигурност няма да мога след всичко, което се случи днес“, успявам да си помисля, но тялото ми олеква, а съзнанието ми се разтваря като таблетка във вода.

Вървя по някакъв коридор. Голи стени. Около мен е тихо. Страх ме е, много ме е страх. Не зная от какво ме е страх толкова, но това просто изяжда ума ми. Стаявам уплашено дъх, когато го чувам. Тропане. Въпреки че всява страх у мен, тръгвам към него. Там има врата. Спирам на известно разстояние от нея. Ослушвам се. Ето го! Раздава се отново. Идва иззад вратата. Тръгвам към него, въоръжавам се със смелост срещу това, което ме очаква зад вратата, после натискам бравата. Дръпвам докрай вратата и виждам какво има зад нея, примигвам объркана. Зад вратата няма стая.

Зад вратата е нощната улица.

Подскачам уплашена, тутакси се събуждам напълно. Беше някакъв шум, той ме събуди. Какво беше това? Врата? Задържам дишането си. Половината нощ го чувах, Непознатия. Крачките му, от които дюшемето скърцаше. Той ходеше нагоре-надолу, нагоре-надолу. Сега е съвсем тихо. Дали все пак е заспал? Не. Ето, пак чувам нещо. Крачки. Вътрешностите в корема ми бият тревога, пулсът ми тутакси се ускорява и аз осъзнавам, че не крачките сами по себе си са накарали центъра на страха ми да реагира. Видът на крачките е. Предпазливи, опипващи. Там някой се промъква. Наострям уши. Облягам се безшумно в креслото си и затварям очи. Забавям дишането си, правя се, че отново съм заспала след мъките и усилията през нощта. Дълго време не се случва нищо. Вслушвам се напрегнато — не, нищо. Губя усещане за времето, докато седя така, със затворени очи, не знам дали чакам от две минути или от двайсет. Дали съм се заблудила? После отново чувам нещо, едва доловимо. Да. Той идва.

Непознатия се придвижва заплашително тихо, но четвъртото стъпало от горе надолу го издава с едно тихо проскърцване. На Филип това не би му се случило. Поглеждам предпазливо през миглите си. Трудно ми е да дишам спокойно и равномерно, докато мъжът се спуска надолу по стълбите, приближава се бавно и без да спира. Анемичната светлина, която пада в хола, е превърнала пространството в кулиси от черно-бял филм, светът съществува само в оттенъци на сиво. И насред тях в бледосиво стои непознатият мъж. Вече само на няколко метра от мен. Стои там, в средата на помещението, и гледа към мен. Инстинктивно ми се приисква да задържа дъха си, но се насилвам да продължа да дишам, съвсем равномерно, съвсем спокойно, вдишване, издишване. Не смея да погледна Непознатия директно, очите ми са полуотворени, виждам само ходилата му, крачолите на панталона, нищо повече. Ако вдигна глава и го погледна в лицето, тутакси би му станало ясно, че съм будна. Той стои известно време неподвижно пред мен. Струва ми се, че минава цяла вечност. За какво ли си мисли? Надявам се, че няма да ме нападне физически, заради това, което каза миналата нощ, сега ми просветва: ако беше искал да ми стори нещо, отдавна е имал достатъчно възможности за това. Измамникът продължава да си стои просто така. Сетне през тялото му преминава някакъв тласък и той излиза от хола точно тъй тихо, както влезе.

Едва когато чувам вратата към градината, разбирам, че той излиза. Сега имам две възможности. Мога бързо да се кача горе, да претърся багажа му и да се надявам, че там ще намеря нещо, които го компрометира или най-малкото ми дава яснота за това какво точно иска той и откъде идва.

Или мога да тръгна след него. Вслушвам се в корема си. Броя до трийсет, после грабвам чантата си и тръгвам след Непознатия.

Бродя из чужд град. Като дистанционно управляван робот. Знам с точност на кой ъгъл трябва да се обърна наляво и на кое кръстовище — надясно. Чувствам тялото си леко, ясен признак за това колко много се е натрупал недостигът на сън за последните дни и седмици.

При други обстоятелства отдавна да съм се сринал. Обаче тялото следва волята. Удивително е колко много неща понася то, когато духът преследва една основна цел. Докато мозъкът казва „Ходи!“, тялото ще ходи.

Аз ходя.

Ранната утрин е приятно прохладна. Пусти улици. Кестенови дървета. Паркирани коли до бордюрите. Едно около шестнайсетгодишно момче на черен велосипед, със слушалки на ушите. Жена, облечена цялата в червено, около петдесет и пет годишна, с къса гарвановочерна коса. С далматинец на повод. Двама полицаи в тъмносини униформи. Спящ бездомник край вход на къща. До него — голям розов плюшен заек.

Поставям един крак след друг.

Регистрирам всичко, нищо не ме вълнува.

„Изкуството на войната“ учи на десет принципа.

Най-важният гласи: Приеми борбата, изправи се срещу нея.

Изпъвам се, вдишвам дълбоко и издишвам. Дълго чаках този момент. Години наред.

Сега той е тук.

Започва се.