Истината

10

Лео ме гледа с ококорени очи. Изречението, което казах току-що, все още отеква в стаята. Дълго размишлявах как да му го съобщя. Къде да му кажа. С какви думи точно. „Твоят баща“ или „тати“? „Идва си у дома“ или „Жив е“?

Опитах се да си спомня какво е да си на осем години. Да се катериш на най-високите кестени, безстрашно, понеже все още не си проумял какво е смърт и какво е парализа на долните крайници. С наслаждение да клатиш хлабавите си млечни зъби, докато паднат, и изобщо да не се замисляш при това. Да копаеш гробчета за мъртви птички, които си намерил в тревата, да им правиш малки надгробни паметници, а на погребението ту да гледаш сериозно, ту да се кискаш засрамено, понеже никога не си преживявал истинско погребение. Винаги и навсякъде да тичаш, понеже няма смисъл да ходиш от точка А до точка Б, след като можеш да бягаш.

— Тати си идва — повтаря синът ми, сякаш се опитва да огледа изречението от всички страни, за да открие какво трябва да прави с него.

За него баща му вече не е мисловна конструкция, само един от многото герои от историите, които мама, приседнала на леглото му, му разказва вечер. Като героя от някоя приказка, заключен някъде между черните буквени знаци върху белите страници на книгата. Сега Лео е объркан, а аз не мога да изчистя мислите му. И ми се иска да има повече време. Повече време, за да му обясня на спокойствие, за да може той полека-лека да свикне с мислите. Но няма време, нито за него, нито за мен.

Филип се завръща.

Не някога, а утре.

Лео мълчаливо увива ръце около мен. Известно време седим така двамата. Горкият Лео, сигурно всичко това му идва твърде много. Тъкмо понечвам да го попитам какво мисли за тези неща, как се чувства, когато забелязвам, че диша много бавно и спокойно. С удивление установявам, че синът ми е заспал.