Истината

Епилог

Водата проблясва съблазнително. Чувам примамливия й вик още със слизането си от колата. Плажът на Елба. Отново плажът на Елба.

И новолуние.

Спирам за малко.

Вероятно трябва да престана да идвам тук, мисля си. Не мога всяка вечер да моля госпожа Тайс да гледа Лео, а и ден след ден да ходя на училище полумъртва от умора, понеже нощем се мотая около Елба.

Освен това ставам за посмешище.

И въпреки това не мога другояче.

Оглеждам се. Сама съм. Както всяка вечер. Той не идва. Идиотска идея — да допусна, че ще дойде.

Днес е за последен път, казвам си.

После, противно на обичайния си навик, тръгвам в противоположната посока. Далеч от водата, към асфалта, хората, улиците. Вървя все по-нататък, градът ме прокарва през своята система като през канал, инстинктивно поемам към центъра, улиците стават все по-оживени, вървя напред-назад, питам се как изобщо ще си намеря колата, все едно, вървя. Всяка крачка ми помага да си подредя мислите, да се отръскам от бремето. Пробивам си път през чернилката. От време на време от мрака на улицата се появяват нощни птици, олюляват се покрай мен, няколко самотници, няколко прегърнати влюбени двойки, тук-там неизбежната шумно ревяща група. А после отведнъж пред мен в мрака изниква светлинна. Вдигам поглед. Кръчма. Една табелка стрелка ми показва пътя. Сигурно съм минала покрай много кръчми, без да ми се е приискало да вляза. Тази обаче е различна, сама не зная защо. Може би ми харесва, защото е толкова безлюдна. Влизам вътре.

Зад тезгяха стои дребничка жена на моята възраст с блед тен на лицето и яркочервена боядисана коса. Тя се усмихва, кимва ми, аз сядам на бара, поръчвам си бира. Тя я поставя пред мен.

— Трудна нощ? — пита.

Отпивам глътка.

— Имало е и по-лоши — казвам, отпивам пак. — Обаче: да. Трудна нощ.

— Мъж ли?

Вдигам рамене, пия. Нямам желание да разговарям.

— Понякога се питам — казва жената — колко велики бихме могли да бъдем, ако тая любов не ни се пречкаше постоянно. Ако инвестираме в други неща цялата енергия, която харчим, за да си намерим партньор или да го задържим. В проекти или в изкуство, или знам ли още в какво.

Оглеждам по-внимателно жената зад бара. Тя е по-млада, отколкото предположих на пръв поглед. Може би е студентка, която финансира следването си с тази работа тук. Просто изглежда по-стара заради дрезгавият си глас. Разглеждам татуировките, покриващи ръцете й. Обичам татуировки. Филип ги мразеше. Заради него не си направих други след малката пеперуда на ханша.

— Има ли изобщо такова нещо — казвам. — Нещо такова като любов?

Жената ме поглежда и сбърчва чело.

Отпивам още една глътка бира, наслаждавам се на горчивия вкус.

— Когато смятаме, че обичаме някого… Тогава какво обичаме — другия човек? Или само чувството, което той ни дава?

Тя мисли няколко секунди.

— Според мен и двете — казва накрая.

— Тогава как бихме могли да спрем да обичаме? Щом като обичаме не само чувството, което един съвсем определен човек ни дава, а наистина обичаме този човек… Как бихме могли някога да спрем да го обичаме… само защото той може би прави нещо, което не ни харесва?

Жената свива рамене и се извръща от мен.

Вероятно води такива разговори всяка нощ и съжалява.

И аз съжалявам.

Вземам бутилката и сядам до прозореца. През немитите стъкла пред мен се разкрива изглед към нощната улица. Питам се дали Филип е все още там, навън. Питам се дали е истина, че аз все още го обичам. Дали я има любовта.

Питам се къде отива тя, когато престанем да обичаме. Изпарява се в студа на космоса? Просмуква се в клетките ни и променя генетичната ни информация?

Мисля за Филип и в стомаха ми се появява въртележка от чувства и очите ми се пълнят със сълзи и си мисля: да, по дяволите. Все още и въпреки всичко.

Плащам бирата и се връщам на плажа. Отпускам се върху пясъка и се учудвам колко е хладен. Изпитвам потребност да се просна, да легна. За минута да погледам звездите и да не мисля за нищо, да си поотпочинат очите ми тук, край водата. Просто да чакам в тъмнината, на прага на зазоряването, докато реката не отнесе всичките ми чувства зад следващия си завой, всичките ми болки — надалеч. Няколко секунди мисля за това. Тялото ми сякаш тежи цял тон. Не мога да се изправя. Твърде уморена съм, твърде ранена, твърде тежка.

Но после си казвам, че все още не са се свършили дните. Че скоро ще изгрее слънцето. Че винаги има нещо, което може да се направи. Че нещата някак си ще продължат. Че това го умея най-добре: независимо какво се е случило, да стана, пак да се изправя. Така че — изправям се. Отупвам пясъка и болката от дрехите си, от дланите си. Извръщам поглед от водата, обръщам й гръб. И се сблъсквам лице в лице с Филип.

Гледаме се един друг безмълвно.

Мисля, че любовта не е състояние и не е чувство. Любовта е организъм. С глад и жажда. Живо същество, което расте и се смалява, може да боледува и да оздравява, да заспива и да умира.

Може да бъде съживено.

И в този миг птиците запяват.