Истината

18

Намирам го в кухнята. Там, където чета вестници и пия кафе, варя мармалад, където мажа сандвичи за Лео и вечер седя с него на масата и слушам как е било в училище, коя учителка е тъпа и че новият съученик в класа май бил готин и кой с кого се е бил на двора пред училището, кой в класа вече имал нов смартфон и колко голове е вкарал Лео на тренировката по футбол.

Когато влизам в кухнята, Непознатия ме поглежда съвсем спокойно. Изглежда е взел душ и се е преоблякъл, косата му е влажна и блести, облечен е в черни джинси и черна тениска. Изтегнал се е в стола си, сложил е крака върху масата. Познавам този мъжки маниер. Обсебване на пространство, демонстриране на надмощие. Поставил е пред себе си отворена бутилка бира от хладилника, яде шунка от опаковката. Прилошава ми от миризмата на месото, което ми бе донесла Мириам, когато идва наскоро на закуска. В момента, в който се изправих пред него, забравих какво исках да кажа.

— Сара — казва дружелюбно Непознатия. — Седни!

Сваля краката си от масата и побутва към мен шунката, после отново кръстосва ръце зад тила си.

— Гладна ли си?

Изобщо не би трябвало да му отговарям. Но вместо това казвам:

— Аз не ям месо. Точно както и мъжът ми.

Непознатият прихва:

— Вегетарианка с шунка в хладилника.

Преди да успея да му отвърна нещо, на входната врата се позвънява. Отдъхвам си. Непознатия се стряска, очите му се свиват като чертички. С облекчение в душата, аз се отправям към входната врата, за да отворя на Барбара Петри. В антрето едва не се спъвам в моята ръчна чанта, вдигам я, окачвам я на закачалка, изпъвам дрехите си… и отварям вратата.

Барбара Петри е като извадена от кутийка въпреки високите летни температури. Изглежда, че е от хората, които никога не се потят.

— Госпожо Петри — поздравявам я аз. — Благодаря ви, че успяхте да дойдете толкова бързо — казвам и й подавам ръка. — Влезте.

Отвеждам служителката в кухнята, а през това време се опитвам да подредя мислите си. Вече знам, че Петри също принадлежи към кризисния щаб, който е работил в екип, за да намери Филип, а сега се хвали и чества из медиите — въпреки че той все още е изчезнал. Междувременно вече съм наясно, че тя трябва да е познавала фалшивия Филип по-отдавна. Слезе заедно с него от самолета, значи го е придружавала по време на полета, а вероятно се е запознала с него дни преди това. Сигурно е прочела предварително хиляди информации за Филип, запознала се е с биографията му и накрая се е запознала лично с мнимия Филип в тази наситено емоционална ситуация, смятайки, че си има работа с жертва на отвличане, която е преживяла страшни неща и трябва да бъде под защита. Интересно ми е как ще се поздравят двамата.

— Той е тук — казвам, когато влизам в кухнята… и млъквам сащисана.

На кухненската маса седи един изтощен на вид мъж, белязан от дълго пътешествие. Той изглежда слаб, почти крехък, така както е седнал отпуснат и сринат. Удостоява Барбара Петри с една слаба, но сърдечна усмивка. Бирата и шунката са изчезнали, във въздуха се носи само една доловим мирис на пушено месо.

— Барбара — казва той, а гласът му звучи толкова мило и любезно, че аз едва не получавам пак позиви за повръщане.

Надига се предпазливо, сякаш измъчван от болки. Около очите му се появяват бръчици от смях, когато Петри му подава ръка, тя също му се усмихва в отговор, явно напълно сразена от неговия чар, от топлотата му. Съвсем се е предала на влиянието му. Барбара Петри също е облечена в черно, сега забелязвам това — две черни фигури насреща ми, а аз в бялата си рокличка. Шахматни фигурки.

— Моля, седнете — казвам, мъчейки се да спечеля отново контрол над положението.

— Благодаря — отговаря Барбара Петри и се настанява на един кухненски стол, окачва елегантната си чанта на облегалката.

Докато прави това, тя за миг обръща гръб към Непознатия. Неговият леденостуден поглед се плъзва по мен като лъч от прожектор, ала щом Петри отново се обръща към него, той в същия миг е наместил пак любезната си маска.

И така седим край кухненската маса. Барбара Петри на челното място, Непознатия и аз съответно от двете страни, един срещу друг. В кухнята е топло, през големия прозорец, който гледа към градината, пада слънчева светлина. Поглеждам за миг навън — картината, която се разкрива пред мен, прилича на застинал натюрморт на лятна идилия. Не, не, мисля си, не е съвсем застинал, ето че се появи една пчела. Все пак поне вече няма гарвани. Сетне насила връщам мислите си в настоящето.

Пред всекиго от нас има по чаша кафе от филтъра и чаша вода. Сякаш сме седнали на уютни приказки на кафе. Всъщност всичко би трябвало да стане съвсем лесно и бързо: това не е моят мъж. Значи какво търси този човек в къщата ми? На мен не ми трябва посредник, трябва ми някой, който да вземе Непознатия и да го отведе, за да не ми се налага да го гледам никога повече и най-сетне да мога да си живея живота.

Наблюдавах го как най-необезпокоявано си сипа в кафето голяма доза мляко и три лъжички захар и старателно ги разбърка. Сега пие на малки глътки чорбата, която сигурно е непоносимо сладка. Петри не докосва кафето си, само пийва малко от водата.

— И така, още веднъж отначало — казва тя. — Как точно мога да ви помогна?

Насочила е поглед към мен и аз се чувствам като на изпит пред комисия. Сърцебиене, червени уши, страх да не кажа нещо неправилно, и всичко това въпреки че съм научила наизуст всички думи, формули, всички цифри за годината.

Потискам една въздишка, защото вече й казах по телефона къде е проблемът. Изглежда, че тя не е склонна да ми повярва.

И въпреки това е тук.

Трябва да ме е взела на сериозно. Тогава, значи, ще се стегна, за да не изглеждам неразумна.

— Първо, много ви благодаря, че дойдохте — казвам. — Прекрасно е, че стана толкова бързо и без усложнения.

Жената ме дарява с усмивка, която не достига до очите й. Какво ли става там, зад челото й? За миг се поколебавам, защото ми става ясно колко е важно сега да намеря правилните думи. Няколко секунди наблюдавам ръцете си, които са пред мен на плота на масата, погледът ми пробягва по венчалната халка. Това, че Непознатият не носи халка, ми направи впечатление още в колата. Поемам си дълбоко дъх.

— Аз съм наясно, че това, което ще ви кажа сега, сигурно звучи абсолютно откачено. Ясно ми е също така, че вие не ме познавате и засега не можете да прецените доколко внушавам доверие. Но ви уверявам, че този мъж тук не е Филип Петерсен. Никога в живота си не съм виждала този човек. Да, той прилича на Филип. Но не толкова много, че човек да ги сбърка. Всеки, който е познавал лично Филип, ще ви го потвърди.

Непознатия седи неподвижно и гледа мълчаливо масата, само за миг тръсва глава, сякаш не може да повярва на моята глупост. Барбара Петри отваря уста, ала аз не я оставям да вземе думата. Представям си какво иска да каже. Че идентичността „на моя мъж“, естествено, е била проверявана, но и не е чудно, че се чувствам претоварена от цялата ситуация. И че това не е нищо необичайно, и че тя не за първи път преживява такова нещо. Не искам да слушам още веднъж чиновническите й нищо незначещи изречения. И съвсем не искам да се успокоявам.

— Сигурно не е нужно да ви казвам, че мъжът ми е извънредно заможен човек. Това направо привлича криминални елементи, сама можете да се сетите. В такъв случай мога да изхождам от това, че ще ме приемете сериозно, когато казвам: този тук не е моят мъж, това е измамник!

Барбара Петри, изглежда, за миг излиза от равновесие.

— Каква причина бих имала, за да лъжа? — питам аз.

Непознатия изпръхтява едва чуто, но и Барбара Петри, и аз, естествено, го забелязваме.

— Добре — казва Барбара Петри, без да се спира повече на казаното. — Можете ли да обосновете малко по-точно вашите съмнения?

С периферното си зрение виждам, че Непознатия е вдигнал поглед от плота на масата и гледа право в мен.

— Аз нямам съмнения — казвам, но ми е трудно да се удържа да не изрева. — Аз съм сигурна. И тук няма нищо за обосноваване! Това не е моят мъж! Така че за какво е всичко това? Няма какво да дискутираме!

Барбара Петри протяга за миг пръсти към слепоочията си така, сякаш има главоболие и ей сега ще го премахне с масаж. После се усеща за този неволен жест и отново слага на масата дланите си с лакирани нокти. Става ми ясно, че съм я разочаровала. Ако е била готова да ми повярва, тя се е надявала на доказателства.

В този миг Непознатия ненадейно взема думата и аз се стряскам.

— Ти току-що каза, че всеки, който ме познава, трябва веднага да забележи, че аз не съм Филип — казва той и мести поглед от мен към Петри и отново към мен. — Какво ще кажеш, ако помолим някого за това? Някой, който ме познава. Това би ли те убедило?

Влудява ме това, че ми говори на „ти“ и че се държи тъй, сякаш се познаваме. Не издържам повече това безумие.

— Нищо, ама абсолютно нищо не може да ме убеди, че вие сте Филип Петерсен.

Не го изричам, а направо го изплювам. Естествено, че той знае всичко за мен. Естествено, знае това, че нямам семейство и че двамата с Лео живеем сами. Мръсник. В мига, в който думите ми отзвучават обаче, ми става ясно, че изпадам във все по-лошо положение. Непознатият, какъвто е хитър, току-що направи предложение, което за Барбара Петри сигурно звучи конструктивно, а аз го отбих. Ако откажа да привлечем някого, това ще изглежда така, сякаш се боя да не ме изкарат неправа. Затова казвам бързо, обърната към Петри:

— Но по принцип, разбира се, съм „за“.

Опитвам се да не гледам измамника.

— Все едно кого ще попитаме, всеки ще ви потвърди, че това не е моят мъж.

Настъпва кратка пауза.

— Ами добре — казва накрая Петри. — Вие кого предлагате?

Това е лесно. И вътре в мен се разстила нещо като облекчение. Защо ли не се сетих по-рано? Защо бях толкова блокирала? Бащата на Филип е мъртъв, майка му Констанца — не върши работа. Предишните му колеги и служители познавам едва-едва, но пък Йохан, естествено! На лицето ми се появява усмивка на облекчение.

— Какво ще кажете за Йохан? — пита Непознатия.

Аз го поглеждам объркана. Той познава Йохан? Откъде познава Йохан, как така знае за Йохан?

— Кой е Йохан? — пита Барбара Петри.

— Йохан Кербер е стар приятел на моето семейство. Той ме взе под крилото си, след като баща ми почина — казва измамникът. — А и знам, че Сара също има доверие на Йохан. Поне така беше преди.

Разпадам се вътрешно, на всичките си съставни части. Но не позволявам да ми проличи външно.

— Йохан е заминал — успявам да кажа накрая. — В командировка е в Китай. Вече няколко пъти се опитвах да се свържа с него, за да му кажа, че Филип е жив, но не можах да говоря с него.

— Кога ще се върне? — пита Петри.

— След три дни, така казват от офиса му — отговарям аз. — Аз обаче не мога да чакам толкова дълго!

— Не, естествено, не — казва тя. — Но въпросният Йохан сигурно не е единственият човек, който би могъл да потвърди идентичността на мъжа ви.

— Това не е мъжът ми — упорствам аз.

Дори и на думи няма да отстъпя нито за миг, все едно колко нервирам с това Барбара Петри. Не е мой проблем. Неин проблем е.

— Е, сигурно има още някой, който би могъл да помогне да… — тя се поколебава за миг — да изясним нещата тук.

Аз отново си мисля за майката на Филип, която не би познала дори себе си в огледалото, а тя е единствената му жива роднина (ако не вземем предвид мен и Лео). Не се сещам за никого. Никой от семейството, никой от работата му, с когото да е бил толкова близък. Той, естествено, имаше много приближени сътрудници. Но те дали ще си държат устата пред пресата? И изобщо какво значи това? Моята дума не би ли трябвало да е достатъчна?

Не отговарям нищо и Барбара Петри въздиша. Изглежда съжалява, задето е дошла. Отведнъж в устата ми се събира солена слюнка.

— Извинете ме за момент — казвам продрано.

Барбара Петри и измамникът мълчат.

Напускам помещението с гордо вдигната глава, ала в мига, в който излизам от полезрението им, хуквам. Хлопвам вратата на банята зад себе си, коленича вече за втори път в този ден пред тоалетната чиния и повръщам на груби, болезнени талази. Сетне си измивам устата и подпряна на ръба на мивката, се взирам в отражението си в огледалото. Очите ми са черни от гняв.

Без такива, казвам си, не и с мен тези номера. Вече съм изтърпявала съвсем други неща. Съвсем други. Да ги нямаме такива, не и с мен.

Да накараш други хора да те харесват, това е просто. Седя приведен. Това ме прави по-нисък, по-малък. Не толкова заплашителен. Изтъква моята физическа немощ. Прокарвам ръка пред очите си така, сякаш едва ги държа отворени. Примигвам няколко пъти. После вдигам поглед, усмихвам се храбро.

Да функционирам. Да се отърва от Барбара Петри. После ще видим.

— Какво става тук? — пита тя с приглушен глас.

— Жена ми не е добре — казвам плахо аз. — Мисля, че днешният ден и дойде малко в повече. Всичко, от което има нужда, е малко спокойствие.

Петри бърчи чело.

— Поведението на жена ви, изглежда, не ви изненадва — казва тя.

— Не — отвръщам и въздъхвам тихо. — За нещастие то съвсем не ме изненадва.

— Преживявали сте такова нещо и друг път?

Аз кимам.

— Да. Повече от веднъж, за жалост — лъжа. — Но вие не се притеснявайте. Знам какво трябва да се направи.

Физиономията на Барбара Петри е непроницаема.

— Не искам да се натоварвате с твърде много — казва тя. — Самият вие се нуждаете спешно от спокойствие.

— При мен всичко е наред. Моля ви само да ми обещаете, че няма да разкажете на никого за това. На мен ще ми бъде страшно неприятно, още повече пък на Сара, когато дойде на себе си.

Барбара Петри устоява няколко секунди на моя умоляващ поглед, после изражението на лицето й омеква.

Съчувствие. Добре.

— Разбира се — казва тя и ме дарява с една малка усмивка. — Разбира се.