Истината

38

Отначало има само откъслеци, несвързани картини.

Непознатия се взира още няколко секунди в лицето ми, сетне безмълвно се обръща и тръгва по стълбите нагоре. Чувам как се хлопва врата. Все едно ми е. Все едно ми е. Изведнъж осъзнавам, че трябва да се изправя срещу миналото, ако искам да оцелея в настоящето.

Прокарвам длан над очите си, опитвам се да насоча погледа си навътре, но спомените ми се изплъзват отново и отново.

Вниманието ми привлича някакво тихо шумолене на хартия. Не мога веднага да разбера откъде идва, ала после виждам голямата нощна пеперуда, която пърха с черните си криле по стената. Спомням си как веднъж Филип хвана една нощна пеперуда, взе я с голи ръце и я пусна през прозореца навън в мрака, спомням си и как веднъж пътувахме в нощта, а по предното ми стъкло с отвратителен пукащ звук се размазваха всякакви нощни твари, пеперуди, молци и кой знае още какво. Спомням си. И миналото и настоящето се докосват плахо като млади влюбени.

И скоро парченцата се сглобяват в едно цяло. Отначало треперливо, почти неохотно, сякаш паметта ми иска да ми спести нещо.

Но после всички части се наместват.

Асфалт.

Тъмнина.

Ние.

Кръв.

Усещането е, сякаш се разчупи проклятие. Картините, които ме измъчваха през изминалите нощи, са преодолели бариерата между съня и реалността и сега ме спохождат дори когато съм будна. Невъзможно е да ги изтласкам, да ги изтрия, те се залепват за мен, обвиват ме като пашкул на пеперуда.

Затварям очи.

Пред мен е нощна улица.

Улицата лъщи черна като лакрица.

Познавам това място. Не съм сама тук, Филип е до мен.

Около нас е тъма. Гора.

Аз се боя от горите, винаги ме е било страх от тях. От тишината им. Тя ми напомня за тишината малко преди мига, в който се случва нещо лошо. Колко са стари, колко странни, в края на краищата. Непроницаеми, непроходими. Не мога да си представя нещо по-страховито от това, да преминавам през нощни гори. Кой знае какво се крие в тях. Какво ще изръмжи ненадейно в ухото ти.

Натискам газта докрай, колата лети през мрака. Конусът светлина облизва края на гората, гъст храсталак, стволове на дървета, от време на време чифт светещи очи, поне така ми се струва. Всеки път, когато в млечната светлина на фаровете се появи завой, съм принудена да натискам рязко спирачката, за да не излетим от завоя. Филип протестира срещу шофирането ми, аз не му обръщам внимание. Ако не трябваше непременно да налага своята воля, сега щяхме да сме си у дома, при нашия син, а не в тази гора, чиято враждебност усещам почти физически.

Ние сме на път към дома, връщаме се от къщата край езерото, която някога е принадлежала на родителите на Филип, а сега е наша. Една романтична вечер, само ние двамата. За първи път след раждането на Лео го оставяме през нощта сам с детегледачката. Идеята е на Филип. Не е моя.

Вечерта не вървеше добре. Кръжахме един около друг като звезди, които не могат да се съберат. В един момент Филип се опита да ме целуне, аз се извърнах. Той каза, че за последно сме се целували преди повече от сто дни, по-точно сто и пет. Аз потиснах импулса си да се присмея на манията му постоянно да брои дните, вместо това казах, че целувките не означават нищо и че са само биохимични процеси, протичащи в нас. Човек инстинктивно проучва партньора си относно генетичната му съвместимост, нищо повече. Филип ме гледаше безмълвно, сетне отвори втората бутилка вино.

И двамата бяхме вече доста пийнали, когато се обади детегледачката. Лео имал температура, не спирал да плаче, какво да прави?

Ние веднага се качваме в колата.

И естествено, се скарваме. Както винаги от първото ми помятане насам, когато Филип ме обвини, че не съм се щадила достатъчно, моя била вината, че бебето е мъртво. Съвсем очевидно е, че Констанца му е внушила това. Никога няма да забравя момента, в който той изстреля това срещу мен. Как се прощава подобно нещо?

Казвам, че изобщо не биваше да оставяме Лео сам. Аз и без това не го исках. Тази тъпа любовна среща, нашата „нощна среща“, както я нарече Филип. Такава простотия. Сякаш някога ми е било забавно в тази еснафска къща на езерото, където нощем духовете на озлобените родители на Филип се носят над леглото ни, а денем, ухилени, наблюдават кавгите ни. Около нас е гората с хилядите си очи. Филип казва, че преди винаги съм се наслаждавала на времето край езерото. Аз казвам, че това не е вярно и че може би тогава съм се преструвала, но къщата на езерото винаги ми е била противна, така както ми е противна и градската къща, този проклет северняшки хлад, този студ, който вече направо не мога да изтръгна от костите си, това проклето бежово, което крещи отвсякъде срещу мен, този проклет сметановобял кошмар, който Констанца е създавала през всичките тези години, докато е живяла там, и в който сега живея аз.

И Филип казва, че вече не може да ме познае, вече не съм жената, за която се е оженил. И аз за момент се поглеждам отстрани — как крещя и ругая, как удрям с длан волана, тъй побесняла, тъй нещастна. И си мисля: сама не се познавам вече. Теб, мен, а двама ни — съвсем не познавам.

Мълчим известно време. Пускам радиото. Филип го гаси, преди да успея да разпозная песента, която излъчват. Не казвам нищо. Мислите ми пак се връщат при Лео. Съвсем механично намалявам скоростта. Естествено, искам да стигна колкото се може по-бързо при него, но тъкмо заради това трябва да карам по-предпазливо. В колата е тихо. Мирише на мокра пръст, вероятно сме я внесли в купето с обувките си. Аз дишам, успокоявам се. Тихо е, чува се само шушненето на асфалта под гумите.

Бебетата често вдигат температура, казва след известно време Филип, утре Лео сигурно ще си е пак съвсем добре. Аз сумтя. Сякаш и сама не знам всичко това.

Казвам му, че след този стрес утре в никакъв случай няма да отида с него на рождения ден на майка му и че и без това първо трябва да видим как е Лео. А той отговаря, че и без това съвсем не разчитал на мен, че винаги съм си намирала възможност да се скатая от семейните си задължения.

Вече не помня какво отвърнах, зная само, че Филип произнесе едно фатално изречение, което позволи на нещата да излязат извън контрол.

— Понякога си мисля, че майка ми беше права.

Помня как бордюрът се разми пред очите ми, как полезрението ми ставаше все по-тясно, докато накрая можех да виждам само това, което бе директно пред мен. Гневът в главата ми експлодира. Погледнах Филип, самонадеяното му лице, изревах нещо, Филип изрева в отговор, а сетне извика: „Гледай напред, мамка му!“, и имаше някакво странно тропане, и аз инстинктивно ударих спирачки, спрях рязко, през колата премина някакъв тласък, а после отведнъж стана много, много тихо.

„Прегазих нещо“, помислих си аз. Хвърлих поглед към Филип, който ме гледаше с ококорени от ужас очи.

— Това сърна ли беше? — попитах.

— Не знам. Не гледах пътя.

Преглътнах мъчително. Погледнах в огледалото назад. Не можах да различа нищо. Слязох. Чух, че Филип ме последва. Заобиколих колата и тогава го видях. В червената светлина на задните фарове.

Човек. Мъж? Жена? Не знаех. Но веднага разбрах, че човекът беше мъртъв.

Изплувам от спомена.

Отварям уста да си поема въздух.

Недоумяваща.

Ужасът от моите кошмарни сънища, това съм аз.

Как съм могла да го забравя?

Как съм могла да го забравя?

Що за човек съм само, как съм могла да изключа напълно такова нещо?

Какво е най-лошото нещо, което някога си извършила? Това.

Свивам се на кълбо на кухненския под като ранено животно, което с последни сили се е примъкнало до леговището си.

Аз прегазих човек.

Аз убих човек. Тропотът.

Шокът.

Кръвта по ръцете ми.

Спомням си.