Истината

50

Една нощ преди много години. Материята, от която са моите кошмари.

Връщаме се у дома, идваме от къщата край езерото. Нещо се е случило с Лео. Сядаме веднага в колата. И естествено, се караме. И нещата излизат извън контрол.

Гневът експлодира в главата ми, за секунди се разсейвам и не внимавам за пътя, гледам Филип, самодоволното му лице, изкрещявам нещо, той ми изкрещява в отговор, а после вика: „Гледай напред, по дяволите!”, и чувам някакъв странен тропот, и натискам инстинктивно спирачката, спирам рязко и през колата преминава някакъв тласък, и отведнъж става много, много тихо. „Прегазих нещо”, мисля си аз. Поглеждам към Филип, който ме гледа с ококорени от страх очи.

— Сърна ли беше? — питам аз.

— Не знам. Не гледах пътя.

Преглъщам мъчително. Поглеждам в огледалото за задно виждане. Не мога да различа нищо. Слизам. Чувам, че Филип ме следва. Заобикалям колата и тогава го виждам. В червената светлина на стоповете. Човек. Веднага разбирам, че е мъртъв.

— О, боже — казва Филип. О, боже. О, боже. О, боже.

А после пита:

— Мъртъв ли е?

Събирам цялата си смелост и приближавам човека. Смътно различавам лицето, очите му са затворени. Облечен е в тъмни дрехи, лежи ничком. Почти съм сигурна, че ще посегне към мен, щом се доближа, но той не помръдва и когато търся пулса му, не усещам нищо. Нищо. Едва когато дръпвам ръката си, забелязвам, че цялата е в кръв. Вторачвам се в нея, сетне я избърсвам в панталона си. Чувам някакво скимтене, поглеждам Филип и едва тогава проумявам, че то излиза от моето гърло.

Отдръпвам се на няколко крачки от тъмния вързоп върху шосето.

— Да — казвам. — Мъртъв е.

Аз го прегазих.

— Откъде изникна изведнъж? — пита Филип.

Гласът му е паникьосан.

— Не знам. Просто се появи, изневиделица.

Озъртам се наляво и надясно в гората. Има някаква пътека, установявам, от която трябва да е дошъл. Защо ли карах толкова бързо?

— Трябва да извикаме бърза помощ — казвам. Гласът ми звучи ламаринено, сама го забелязвам.

Филип изравя телефона си.

— Сигурна ли си? — пита той. — И двамата сме пили.

„А човекът и без това е мъртъв”, мисля си.

Колебая се.

— Обади се — казвам накрая.

Филип натиска копчета по телефона си, бави се цяла вечност, така ми изглежда. Слага телефона до ухото си, после го маха, пак натиска копчета.

— Няма достъп — казва накрая.

— Какво?

— Мъртвило.

— Идиот! Мислиш ли, че е смешно?

— Извинявай, аз…

— Добре — казвам. — Прибираме се. Можем и от къщи да подадем сигнал в полицията и в бърза помощ.

Качваме се в колата и докато се отдалечаваме от местопроизшествието, старателно избягвам да гледам в огледалото назад. „Бягство на водача от мястото на ПТП”, гърми в главата ми като удари с чук, „ПТП със смъртен изход. Употреба на алкохол. Бягство на водача”. През цялото време срещу нас по шосето не минава нито една кола. Едва когато приближаваме града, улиците стават отново оживени.

Когато се прибираме, Лео вече се чувства по-добре. Фалшива тревога. Аз го залюлявам и го приспивам. После сядам на дивана. Вторачвам се в телефона. Поглеждам спящия Лео. Поглеждам телефона. Ставам с малкия на ръце.

— Моля те, не го прави — казва Филип.

Обръщам се.

— Той е мъртъв. Нищо няма да промениш — добавя той.

Без да кажа нищо, излизам от стаята, слагам Лео в креватчето му. Усещам зад гърба си Филип, който ме е последвал. После усещам ръката му между плешките си. Това пък защо е, иска да ме утеши ли? Ако не ме беше разсейвал в колата, всичко това изобщо нямаше да се случи.

— Тази проклета вила — казвам. — Такава тъпа идея. От самото начало имах лошо предчувствие да оставям Лео сам!

— Аха, значи сега аз съм виновен? — изстрелва в отговор Филип. — Да не би да съм те карал насила да се наливаш така!

— Все пак бях по-трезва от теб! — изкрещявам аз. — Иначе никога не бих седнала зад волана.

— Обаче седна! И аз, естествено, си помислих, че си годна да шофираш!

— И бях годна! Но никой не може да следи пътя, докато някой до него го залива с гадости! Толкова е типично, че се опитваш да прехвърлиш цялата вина върху мен. Що за невероятен скапаняк си!

И така продължаваме. Лео плаче, ние се караме. До зазоряване.

А на сутринта продължаваме. И Филип повтаря това, което вече бе казал в колата — как бил убеден: майка му била права, че не го обичам и никога не съм го обичала. И аз казвам, че е напълно прав — ако някога съм го обичала, това отдавна е отминало, и че бих предпочела да умра, отколкото да виждам повече лицето му. Замеряме се един друг с каквото ни попадне, не правим само едно: не се предаваме на полицията.

След тази нощ нищо вече не е както преди. Всичко около мен оживя, направи заговор зад гърба ми, за да ми стъжни живота, да ме накаже за това, че се измъкнах от справедливото наказание, да не ме остави нито за миг да забравя какво съм сторила и че вече живея във вражеска среда. Чекмеджета падат върху краката ми, корени израстват от земята точно пред стъпалата ми и ме препъват, кестени се сипят изневиделица по главата ми.

В банята се хлъзвам в малка локвичка масло за душ, която се е събрала на пода само за да ме подхлъзне и да си счупя врата. Докато си бръсна краката, си порязвам прасеца и накрая си блъскам болезнено пръста на крака в ръба на душкабината, която изведнъж се оказва няколко сантиметра по-навътре в помещението, отколкото е била преди. Някак си успявам да изляза жива от банята, блъскам се във Филип, едва не се разплаквам със сълзи, пред очите ми постоянно е безжизненият вързоп на шосето, а Филип пита какво става с мен, аз отговарям: „Нищо”.

Сдобряваме се, заради Лео, както го формулираме, и вече и на двама ни е ясно, че сега, толкова време след нощта на злополуката, няма да викаме полицията и в никакъв случай не можем да се обадим там. Тогава заявявам на Филип, че не искам никога повече да говорим за тази нощ. Той протестира, постоянно иска да я обсъждаме, всичко друго било нездравословно, била му писнала моята задръстеност, моята мълчаливост, понякога се питал дали се е оженил за жена или за мида.

— Ти си като мъж — казва той полунашега, но не му доставям удоволствието да се смея. Настоявам на своето — нито дума повече за проклетата нощ и за проклетата гора и за отвратителното трополене и тръскане. И Филип отстъпва. Аз мълча и той мълчи с мен.

Седмици наред, до една съвсем определена вечер. Тъкмо храня Лео, когато Филип влиза в кухнята.

— Знам, бяхме се уговорили да не говорим повече за това, но… — започва той, без дори да ми каже „здрасти”.

Аз се стряскам. Хвърлям му злобен поглед.

Ставам и с Лео на ръце, излизам от помещението.

— Не искам да слушам.

— Спри!

Но аз не го слушам. Не искам, не мога, не го понасям вече.

Опитва се още два пъти, нямам представа защо. Защото е нездравословно да не говорим за това, казва той. Защото иска да ме измъчва, предполагам аз. Каквото и да е, не слушам.

Филип е бесен. На мен ми е все едно.

Когато скоро след това ми съобщава, че заминава за Южна Америка за около седмица, се радвам.

С един удар се връщам в настоящето. Филип намалява скоростта до минимум и накрая спира. Намираме се на усамотено шосе, селски път в гората. Надлъж и шир няма жива душа, съвсем сами сме. Извъртам глава, до мен седи чужд, непознат човек. В кръвта ми нахлува адреналин и изведнъж ми става ясно, че направих смъртоносна грешка. Никой не знае, че съм тук. Никой няма да ме намери. Не съм въоръжена. Нито пистолет, нито нож, нито лютив спрей — нищо няма да ме спаси. Непознатият обръща глава. Филип ме поглежда. Прочита уплахата по лицето ми.

— Добре ли си?

Аз вдишвам, издишвам. Ще ми трябва още много време, докато успея да свържа мъжа, който през последните дни ме хвърляше в страх и ужас, с моя мъж. Изглежда ми толкова сюрреалистично. Че той седи до мен. Просто така. Ще мине много време, докато свикна с това, че пак е тук.

Оглеждам се.

„Да — казвам си, — точно тук беше.”

Защо е толкова жесток да ме доведе тук.

Докога ще ме кара да си плащам?

Филип слиза от колата. Аз го следвам. Ехото от затварянето на вратата отеква в главата ми като изстрел от пистолет. Стомахът ми се свива на топка, оглеждам се. Луната потапя края на гората в анемична светлина, но почти не успява да откъсне от мрака размитите й очертания. Гората шепти. Филип тръгва към горския път и само след няколко метра чернилката го поглъща. Бързам подире му.

Наблизо се дочува шумолене и пукане, аз се стряскам, главата ми се извърта рязко надясно и едва не надавам вик, когато между дърветата се появяват две големи лъскави очи, които гледат към мен. Застивам точно както прави сърната, която стои там на тънките си крачета и ме поглежда тъжно, преди да изчезне в храсталака. Шепотът на дърветата, виковете на кукумявките, шумоленето на малките птици в храстите — злокобно, тъмно, твърде близо. Кръвта нахлува и бучи в ушите ми, оцветява нощната гора в тъмночервено, струва ми се, че дърветата ми нашепват дрезгаво нещо, и си налагам да се овладея, за да не си запуша с длани ушите като малко, наплашено дете. Едва не се блъскам във Филип, който изведнъж е спрял пред мен.

— Тук беше — казва той. — Горският път. Мислехме, че трябва да е дошъл оттук, мъжът, когото ти прегази. Помниш ли?

Да, мисля си, и кимам. Така трябва да е било.

— Защо ме доведе тук? — питам аз.

— Тук се започна — казва Филип. — Тук ние с теб се загубихме.

Отново кимам, но в същото време се чудя дали това е вярно. Често се бях питала кога започнаха нашите проблеми. След сватбата или още преди това? Когато се събрахме да живеем заедно в тази твърде голяма, твърде скъпа къща, която никога не съм обичала истински — или пък по-рано? При първия спонтанен аборт? При втория? С интригите на Констанца? С раждането на Лео? Или много след това? Много преди това? Или действително тук? Не знам.

— Филип, какво правим тук?

— Бях много самотен през изминалите години — казва той.

Не ме поглежда.

— Понякога те проклинах. Най-често копнеех по теб. По нас. По това, каквото беше преди. Понякога си мислех, че можем да намерим онова, което загубихме.

Затова ли ме е довел тук?

— Завиждам на нас двама ни заради миналото.

Дали си мисли, че можем да започнем отново?

— Но не е толкова просто — казва той. — Сега го разбирам.

— Това ли искаше да ми кажеш? — питам.

Филип тръсва глава. Поема си дълбоко въздух.

— Доколко точно си спомняш онази нощ? — пита ме.

„Твърде добре”, мисля си аз.

— Помниш ли как човекът изведнъж се появи пред нас? — пита той.

— Не — промълвявам. — Както и да е, не внимавах за пътя. Понеже с теб пак се карахме!

Сълзите ми напират.

— Аз също не го видях да идва — казва Филип.

Е, и? Какво значи това? Не понасям това място, искам да се махна.

— И аз не го видях. Мислехме, че не сме го видели по-рано, защото е идвал от този горски път. Но това не е вярно. Не е идвал откъм гората и не е изтичал ненадейно на шосето. Не е вървял и срещу нас по платното. Вече е лежал тук.

Смръщвам чело.

— Какво?

— Бил е мъртъв, когато сме го прегазили.

Коленете ми омекват.

— Лъжеш.

Филип тръсва глава.

— Норман К., на 41 години, неженен, самотник. Малко преди това загубил работата си. В онази вечер, когато сме били във вилата край езерото, излязъл от жилището си и тръгнал по това шосе, по всяка вероятност с намерението да се самоубие. Тогава някаква кола го ударила и той умрял. Шофьорът избягал.

— Да, аз!

— Не! — казва Филип. — Не ти. Нали ти казах, вече е бил мъртъв! Ти си прегазила мъртвец!

— Откъде знаеш?

— Натъкнах се на статия във вестник, където пишеше, че мъж, избягал от мястото на пътнотранспортно произшествие, се предал в полицията. Просто не можех да се помиря с това, че в онази нощ не повикахме помощ и не се изправихме лице в лице със ситуацията. Аз нося точно толкова голяма вина, колкото и ти. Сега вече знам това. Оставихме горкия човек просто да лежи там. С това не можах да се справя. Всеки случай поръчах проучвания, след като ми стана ясна, че става дума за нашата жертва. Оказа се, че човекът, който е прегазил и изоставил Норман К., е минал на това място около половин час преди нас. Няколко дни по-късно сам се предал в полицията. Не го осъдили обаче, между другото и заради това, че много факти насочвали към извода, че Норман К. бил прегазен от няколко коли…

Новините се сипят върху главата ми като камъни. Стоя дълго там, много след като Филип е млъкнал. Като пребита съм. Плача.

— Защо не ми каза? — питам накрая.

Филип въздиша.

— Опитвах се.

Той прави жест на безпомощност.

— Опитах се два-три пъти, но ти не искаше да чуваш нищо повече за тази нощ, както наричаше случая. Бесен бях. Ами щом е така, няма тогава, рекох си. Живей си още няколко дни с вярата, че си убила човек. Исках да ти причиня болка. Исках да те накажа. Исках да накажа себе си. Не беше правилно, че просто продължихме пътя си. Не беше правилно, че не се обадихме в полицията.

Затварям очи.

— Тогава дойде пътуването ми в Южна Америка — продължава Филип.

В гората нещо пропуква.

— Исках да ти го кажа.

Филип свежда очи.

— След завръщането си.

Чувствам тялото си изтръпнало. Седим в колата, на път към дома. Филип шофира, аз гледам замаяна пътя.

Пътуване. Мълчание. Светлинните конуси на фаровете пред нас. Очертанието на гората в сиви нюанси. Шум на двигател. Натежали клепачи. Зазоряване.

— Кой е Винсънт? — питам най-сетне аз.

— Един приятел — казва Филип. — Най-добрият ми приятел в лагера.

Аз кимам.

Пътуване. Мълчание.

Питам се дали Винсънт е мъртъв, но не казвам нищо. Винсънт е тема за някоя друга нощ.

— Защо искаше непременно да ми попречиш да отида в полицията? — питам. — И без това щях просто да се изложа!

— Исках да избегна шумотевица. Най-вече заради това. Ами ако след всички тези години ти все пак бе съобщила за бягство от местопрестъпление? Можеш ли да си представиш какво щеше да се случи?

Пускам тази мисъл през главата си.

— А тези два дни? Какво значеше това с двата дни?

Сега вече го поглеждам.

— Бяха ми казали, че след два дни щели да знаят дали отвличането ми е било направлявано и платено от Германия или не — казва той.

Нужни са ми няколко секунди, за да обработя тази информация.

— След два дни си се надявал да узнаеш дали съм била аз — казвам.

Филип кима.

Въпросът е направо на езика ми, но не го изговарям. Не искам да зная какво щеше да направи, ако му бяха казали, че съм била аз. Че аз съм му причинила това.

— Защо майка ти те нарича Гройн? — питам вместо това.

Филип въздъхва.

— Дълга история. Ще ти я разкажа някой друг път.

— Това го казваш всеки път.

Той се усмихва накриво.

— Може ли и аз да попитам нещо? — казва.

— Хмм.

— Когато седяхме в градината и ти разказваше за помятанията си и за това колко добре се е държал мъжът ти… Помниш ли?

Аз кимам колебливо.

— Не беше така. Иска ми се да бях реагирал така, но не го направих.

Градът се появява пред нас.

— Защо каза това?

Хамбург се приближава.

— Понеже ти така го помниш?

Ние сме на път към дома.

— Или защото ти се иска да е било така?

След всички тези години, заедно.

— Или и двете?

Аз не отговарям.

Пътуваме. Мълчим.

Слънцето изгрява.

Готов съм за поход. Движа се тихо, в никакъв случай не искам да събудя Сара. Трябва да се махна, трябва да бъда сам. Все още не зная накъде ще тръгна. Да изчезна сред хорските тълпи в Токио? Да търся усамотение в канадските гори? Да гледам морето в Тайланд? Оставям дубликата от ключа върху кухненската маса, където миналата нощ двамата със Сара вечеряхме, търся нещо за писане, в едно чекмедже намирам бележник и писалка. Сядам. Оглеждам се. Замирам за миг, когато виждам детски рисунки на Лео, окачени по вратата на хладилника. Бързо извръщам очи. Толкова много загубено време и никакъв шанс да го наваксам.

Започвам да пиша.

Малко по-късно съм пред вратата на къщата, преметнал през рамо сака, с ръка вече върху бравата, но в този миг решавам друго, минавам отново през партерния етаж и се насочвам към задната врата за двора. Още веднъж в градината. Крача през избуялата трева, която Сара е оставила да си расте, навеждам се към храстите с касис, откъсвам си няколко лъскави червени плодчета, пъхам ги в уста, изкривявам за миг лице, когато усещам колко са кисели. Пълна тишина, сякаш светът принадлежи единствено на мен. Жегата е изчезнала от града. Вятърът се е завърнал. Хамбург пак е Хамбург.

Присядам за миг в тревата, потрепервам от студ, защото няколко мокри стръка се отъркват в голите ми ръце. Не ме е грижа, че росата тутакси оставя тъмни петна по джинсите ми. Просто се наслаждавам на спокойствието.

Бих предпочел да си остана така, седнал тук, ала трябва да продължа.

Да се завърнеш у дома след продължило дълги години отвличане, това е свръхнатоварващо изживяване. Все едно да си умрял само за да възкръснеш накрая от мъртвите и да видиш, че светът и без теб се справя прекрасно и продължава да се върти. Че никому не липсваш истински. Че си нещо повече от ненужен, ти си излишен. Че все още я обичам. Вероятно чувството, което изпитвам, е само отзвук. Като петното, което слънцето оставя върху ретината, когато го гледаме твърде дълго.

Трябва да тръгвам.

Тъкмо се каня да потеглям, когато ме заговаря съседката. Разменяме няколко думи. С удивление установявам, че старата дама все още говори само в рими — изглежда това е неин дългосрочен проект. Напомня ми за моите училищни години, когато аз и най-добрият ми приятел Ерик правихме същото известно време. Забелязвам колко съм ръждясал. Най-сетне госпожа Тайс изчезва обратно в къщата си.

Насочвам се към дупката в оградата, през която се промушвам много пъти през последните дни. В този миг ме обзема чувството, че ме наблюдават. Оглеждам се — няма никого. Дано не налетя отново на господин Лаутербах, който при първата ни среща след всички тези години ми се изсмя в лицето, щом му казах, че съм Филип Петерсен.

Навеждам се, пропълзявам внимателно през дупката, изправям се. Поглеждам улицата. Ще тръгна към главната и после ще махна на някое такси. Правя няколко крачки, вдишвам дълбоко уханието на старите липи… ето го пак, чувството, че ме наблюдават. Пак спирам, оглеждам се, този път по-прецизно. Отначало си мисля, че за втори път съм се заблудил… и тогава я виждам. Ярко оцветената петниста котка, която седи зад мен на бордюра и ме наблюдава. Инстинктивно прикляквам, протягам ръка. Животното се колебае, после тръгва, отърква се срамежливо в оградата, но не идва при мен. Наблюдавам котката още няколко секунди, но от това разстояние не мога да различа дали едното й око е сляпо и козината е с червеникави петна като на Шнапс… или пък е с две здрави очи и кафяви пръски като Шницел.

Обръщам се и продължавам пътя си, поздравявам червенокосата млада жена, която идва срещу мен, вероятно се прибира у дома след някой купон.

— Преследват ви — казва жената, която е почти момиче, и се засмива.

Проследявам погледа й и виждам, че котката ме е последвала.

— Преди ходеха винаги двете — казва девойката. — Мисля, че бяха от едно и също котило, във всеки случай доста си приличаха — обяснява тя. — Обаче миналата година едната я сгази кола.

Не казвам нищо, само се взирам в нея, защото ми става ясно, че се познаваме и че някога двамата дадохме имената на котките. Девойката обаче само свива рамене и продължава пътя си.

Аз прикляквам край пътя и изчаквам, докато котката се престраши и се приближи.

— Здрасти, Шнапс — казвам, когато тя най-сетне идва достатъчно близо, за да мога да я погаля по червеникавата петниста козина. — Съжалявам за Шницел.

Котката се гали в краката ми, търкаля се пред мен по асфалта, оставя се да я милвам разточително, накрая се изправя, погалва се отново в краката ми. Сякаш поздравява стар приятел.