Истината

41

Когато идвам на себе си, няколко секунди не мога да разбера къде се намирам и какво се е случило. Около мен е тъмно, не мога да видя нищо. Първото, което възприемам, са шумовете, съвсем близки и ужасяващи. Някакъв крясък, някакво фучене, дълбоко и архаично, така децата си представят дявола. Опитвам се да отворя очи, с усилие успявам. Виждам нещо, движение, опитвам се да се съсредоточа върху това. Фученето спира, настъпва тишина. Съзнанието ми дращи по действителността, прави искри като метал върху метал, сетне пак ми се изплъзва, но аз си пробивам път обратно на повърхността. Примигвам, гледам. Таванът на стаята се е променил, вече не е светъл, а тъмен и се движи… не, глупости. Това не е таванът на стаята, някой е опънал тъмно платно върху мен и това платно е надупчено и пада светлина през многото малки дупчици и… Глупости. Това не е платно, това е нощното небе. Аз съм на открито. Шумовете отново започват, по-диви, по-агресивни, но аз не проумявам откъде идват. За мен ли са? Къде съм? Защо ми е толкова лошо, защо всичко се върти? Пияна ли съм? Болна ли съм? Движа се. Ето я там Голямата мечка, веднъж Филип ми показа как да я разпознавам, накъде отивам и защо? Примигвам. Остра болка в рамото ми ме изтръгва напълно от безсъзнанието и ми става ясно. Аз не вървя. Някой ме е сграбчил под мишниците и ме влачи по поляната. Ранена ли съм? Това санитар ли е? Къде ме носи?

В този момент си спомням всичко.

Непознатия ме влачи по тревата. Дрехите ми са мокри от росата, чувам го да пъхти, това е единственият звук надлъж и шир. Присвивам очи, опитвам се да се раздвижа, вече нямам власт над тялото си. Да не би да ме е упоил? Не. Усещам тялото си, мога да се движа, само за кратко съм била в безсъзнание. Какво е намислил? Къде иска да ме отнесе?

„Градинската къща“, тази мисъл прорязва мозъка ми. Носи ме към градинската къща, ще ме заключи там. Уплахата нахлува в костите ми, изведнъж ми става леденостудено, налага се да напрегна мускулите си, за да не започна да треперя неудържимо. Отново се чуват ужасяващите звуци и ми става ясно, че това са котки, които се бият в една от съседските градини, но това не прави шума по-малко страховит. Изведнъж Непознатия спира. Пренесъл ме е през цялата поляна. Аз потискам риданието си, когато осъзнавам какво е намислил.

Аз функционирам.

Съсредоточавам се само върху задачата, която ми предстои.

Тя ме изненада. За пореден път. Сега е важно да взема пак нещата в свои ръце. Шести принцип: Действай бързо и опростено.

Котките престанаха да крещят. Поставям тялото на жената в тревата. Отварям вратата на градинската къща. Взирам се за миг в мрака. Просто една барака. Няма прозорец. Долавям очертанията на градински уреди, лопати, гребла. Навит градински маркуч, окачен на кука, кани за поливане, мирише на дърво и торна пръст. Подпирам се за секунда в рамката на вратата, поемам си дъх. Прокарвам длан по метала на резето. Усещам как очите ми се свиват, когато съзирам някакво движение в другия край на градината, до оградата. Взирам се в посоката, откъдето дойде шумът, почти съм сигурен, че от мрака ще се отлепи някаква фигура, ала там няма нищо. Може би животно е изтичало.

Обръщам се, за да вдигна Сара и да я пренеса в бараката. Да я заключа там.

Замръзвам.

Няма я там.

Стискам зъби, челюстите ми изпукват. Адреналин. Поглед в тунела. И само една мисъл: Хвани я! Хвани я. Хвани я.

Тя е вътре, няма къде другаде да е. За няколко секунди съм пак вътре в къщата, поглеждам наляво, поглеждам надясно.

— Сара! — викам.

Кухнята — пуста. Не я откривам в коридора, нито в хола. Долавям някакво въздушно течение. Следвам го. Става ми ясно, че вратата на къщата стои отворена.

Избягала е.

По дяволите.

Поглеждам на улицата пред къщата. Нищо.

Вбесен затварям вратата, обръщам се… и нещо ме улучва с все сила.

Болката експлодира в очите ми, в гърлото ми. Задух. Дезориентация. Хващам се за лицето. Опитвам се да вкарам въздух в дробовете си. Опитвам се да си отворя очите, но паренето е твърде силно. Притискам юмруци върху очните си орбити. Запъхтявам се, свличам се на пода. Падам на колене. Кашлям. Давя се. Плюя. Тялото ми се тресе от конвулсии. „Какво беше това? — мисля си. — Къде е тя? Какво е намислила?“ През болката се опитвам да се концентрирам. Не мога да я видя, обаче я чувам. Тя е наблизо. За момент си помислям, че ще използва шанса и ще ме срита. В главата. В корема. Аз съм напълно беззащитен. Вдигам ръце, за да предпазя главата си. Мобилизирам се. Ослушвам се. Чувам стъпките й. Как се отдалечават. После тишина. Сетне входната врата. После нищо повече.