Истината

52

Преди седем години мъжът ми изчезна.

После се появи изневиделица, завърна се в живота ми за някакви си три дни само за да изчезне отново.

Прахът гъделичка носа ми, кихам. Тук, на тавана, е адски горещо, помещението е акумулирало жегата на деня, съхранява я чак досега, до късно през нощта. Капсула на времето. Потта тутакси избива по челото ми. Отварям различни кутии, напразно. Избутвам ги настрана, продължавам да търся.

Къде ли е Филип?

След като се върнахме от нашия излет, се засякохме в кухнята. Гледахме се притеснено. И двамата не знаехме какво да кажем. Двама чужди хора. Някак си се надявах, че ще ме прегърне. Имах чувството, че и той го иска. Питах се дали аз да го направя — да пристъпя към него и да го прегърна. Как се наричаше това — когато двама се надяват, че другият ще поеме инициативата за това, което и двамата искат? Известно време стояхме така, сетне Филип каза, че ще пренощува в гостната и на сутринта ще изчезне. Трябвало му спокойствие. А сигурно и на мен. Не възразих. Отново се погледнахме.

После той се оттегли. На сутринта беше изчезнал.

Ето я, голямата кутия, която търсех. Отгоре с големи букви е написано „Сантименталности”. Отварям я. Фотоалбумите са най-отгоре. Снимки от нашето пътуване до Лас Вегас, от сватбата ни. Снимки от първите месеци с Лео. Дори снимки от градинското парти със скара, които ни направи един наш приятел на първото ни общо градинско парти. Държа албумите в ръце, всъщност исках да ги взема долу, да седна на дивана с тях.

Сега обаче ги връщам в кутията, без да ги разгръщам, затварям капака. Настоящето е всичко, което имам, и то е винаги. Слизам от тавана. Влизам в хола, сядам на дивана. Погледът ми пада върху колекцията от грамофонни плочи, ставам пак, приближавам се до рафта, търся няколко минути, сетне намирам плочата, която исках, изваждам я от обложката, поставям я в грамофона, който Филип купи малко преди изчезването си, понеже така звукът бил много по-добър, отколкото на компактдиск. На мен това ми се видя малко смешно. Сядам пак, музиката зазвучава, Ник Кейв и „Бед Сийдс”, Do You Love Me?

И изведнъж се сещам за дългата дума, започваща с буквата м, която търсех, и тутакси ми става ясно, че Непознатия ми я каза, надявайки се, че най-сетне ще мога да го позная. В гостната. Манилабил…

Мамихлапинатапай.

Спомням си, че с това искахме да си кажем един на друг в крайно спешни случаи: „Аз все още те обичам, ти обичаш ли ме още?”.

Справям се с чувството за теснота в гърдите си. Дишам.

Оглеждам се и мисля за всичко, което сме преживели заедно в тази къща. Всички разправии и караници, които сме имали. Мисля за всички рани, всички подлости и всичката любов, а Ник Кейв пее за мен. Мислите ми се отнасят, докато певецът поставя въпроса на всички въпроси. Пред вътрешния ми взор се появява лицето на Филип и копнежът ме стиска като примка за гърлото.

Ставам сякаш за да се отърся от чувството, отивам до по-малката полица, най-отляво, където стоят само моите най-любими книги, затварям очи, издърпвам една, поглеждам:

„Всичко е осветено” от Джонатан Сафран Фоер.

Неволно се сещам за нещо, което моята умна баба ми каза веднъж: да си щастлив, това е решение. И си мисля: „Може би и с любовта е точно така. Може би любовта е решение”.

Първо, мисля си, преди години едва не ме удари мълния на един концерт на „Рейдиохед”.

Второ, вече съм финиширала на три триатлона.

Трето, окончателно преодолях Филип.

Едно от трите е лъжа.

Вървя под старите липи на улицата. Техните сънища и мечти ухаят на влюбени земни пчели и отдавна отминали лета. С всяка крачка, която правя, се чувствам все по-силна.

Нощ е. Нещо заспива, друго се събужда. Опитвам се да си представя, че от другата страна на света сега е ден. Често съм си представяла това в най-тъмните часове. Когато вече не издържах. Някъде е светло. Някъде винаги е светло.

Зная какво трябва да направя. Къде трябва да отида. И ако трябва да е така, то и Филип ще е там.