Истината

25

След като — този път по-предпазливо — се промуших през дупката в градинската ограда и излязох на улицата, където само преди няколко часа бях тичала като луда, го виждам как завива зад ъгъла. Следвам го предпазливо, но естествено, нямам представа как се преследва някой, без да те забележат. Само да се обърне, и тутакси ще ме види. Той обаче не се обръща. Той върви. Спокойно и отпуснато, сякаш го води някакъв вграден компас. Аз го следвам по алеята, после по главната улица. С периферното си зрение забелязвам, че слънцето изгрява. Алеите са безлюдни, тичащите за здраве и стопаните на кучета, които скоро ще оживят улиците, все още не са излезли. Но по платното вече минават коли.

В главата ми пробягва мисълта за улицата от моя сън. Не сега, казвам си. Не сега.

Хваща ме страх, че той ще махне на някое такси и вече няма да мога да го следя, но покрай него минава едно такси, после второ, той не вдига ръка. Той върви. Нито особено целеустремено и бързо като човек, който има конкретна цел, нито пък бавно и с наслада като разхождащ се. Просто върви. Утринният свят, през който се движим, е черен, бял и зелен. Бели къщи, огради от ковано желязо, зелени морави. Липи. Кестени. Тук-там по някой бук. Розови храсти. Орхидеи или модели на кораби по прозорците на еркерите. Изискано. Всичко в този район е изискано. Докато минавам под липите и за миг насочвам погледа си надолу, правя бързо крачка встрани, за да не настъпя земната пчела, която лежи на земята… и настъпвам друга. Плъзвам поглед по алеята и установявам, че под дърветата е направо засипано с телата на мъртви земни пчели. Първо виждам три, после десет, накрая десетки дебелички малки тела. Поглеждам към короните на дърветата, но естествено, там не мога да намеря обяснение. Трябва да има някакво обяснение, зная, но въпреки това мъртвите космати животинки ми изглеждат като зла прокоба.

Вниманието ми отново се насочва към Непознатия. Внимавам за дистанцията между нас — нито да се увеличава, нито да намалява значително. Сякаш той ме дърпа след себе си с невидима нишка. Наблюдавам тила му и се питам кой ли е този човек. Осъзнавам факта, че и той някога е бил бебе, тежащо няколко килограма, чисто и невинно, и че накрая милиарди малки и големи решения са го довели тук. Точно тук, в този момент на това място. Как ли е попаднал тук? Как трябва да е протекъл животът му, за да го доведе тук?

Отведнъж ме пронизва една мисъл. Ами какво, ако аз не съм първата, която трябва да преживее това тук? Какво, ако той вече го е правил веднъж? Може би зад Непознатия не се крие ничия идентичност. Може би точно това е неговата идентичност: да бъде аферист, да бъде измамник. Може би нещата му се получават, защото е толкова дързък. Може би това тук е неговият модел на действие. А Филип е само неговият пореден голям удар!

Стряскам се, когато Непознатия внезапно спира, аз също спирам, за всеки случай се скривам зад едно от старите дървета на алеята. Стари къщи, стари дървета, стари пари. Непознатия стои там и изглежда наблюдава нещо, което оттук не мога да различа. Но какво прави? Докато се питам това обаче, той отново тръгва. Аз също продължавам, сбръчквам чело, когато минавам оттам, където беше спрял. Тук има контейнер за боклук. Съвсем нормален червен контейнер, на който е залепен един от онези надписи от типа: „Аз също ям хамбургери“. Или в този случай: „Хвърли тук своите грижи“. Не мога да открия нищо друго необикновено, нито скрито послание, нищо. В мен се промъква неприятното чувство, че съм пропуснала нещо решаващо, но нямам време. Ускорявам крачките си, за да не изпусна от очи Непознатия. Той върви към центъра на града.

Денят напредва. Шумовете на града се усилват, набъбват. Колкото повече оставяме зад нас елегантния район, в който живея и в който дори след всички тези години все още се чувствам тъй чужда, толкова повече хора има по улиците. Първите отиват на работа първа смяна, последните са нощни гуляйджии на път към къщи. Ранни птици, които с ентусиазъм възпяват раждането на новия ден. Докато ние се отдалечаваме все повече от дома, пулсът на града се променя, слънцето се издига все по-нагоре. Не зная колко дълго вървим, нямам ръчен часовник и не губя време, за да вадя телефона си от чантата, където нося само него, малко дребни пари и връзката с ключове. Но вече вървим толкова дълго, без Непознатия да се опитва да хване такси или поне да вземе метрото. Ние вървим… и отведнъж градът се е пробудил. Като великан, който скача от сън, дишайки шумно, а из вените му текат хора, трафик и суета.

Непознатия продължава да върви. В един район на града, в който вече почти не влизам, въпреки че едно време толкова го обичах и че той съвсем не е отдалечен от вилната зона, където живея. Тук нищо не е дискретно и нищо не е изискано и всичко е шарено. Ние крачим, минаваме покрай магазини за грамофонни плочи и винарни, край витрини и книжарници и ателиета за татуировки. Край бистра, по чиито тераси тъкмо опъват червените чадъри на „Астра“, и покрай минувачи, които привично похапват мимоходом сандвичи и пият капучино от картонени чашки, тичайки на работа. Докато Непознатия като хипнотизиран продължава да се придвижва към неизвестната за мен цел и от време на време избягва особено припрени мъже с куфарчета или особено небрежни скейтъри, аз минавам край едно кафене, пред което стоят самоделно направени пейки със закрепени но тях метални табелки. Refugees Welcome — „Добре дошли, бежанци“ — пише на едната пейка, на втората — „Съчувствието не е стока за продан“. Толкова съм уморена, иска ми се да се отпусна на една от пейките и да не ставам много, много дълго време. Не зная къде иска да отиде Непознатия, вече се съмнявам, че изобщо има конкретна цел, изкушавам се от мисълта да се върна… в този миг той отново се спира на една оживена улица. На отсрещната й страна има голяма църква. Непознатия отмята назад глава, поглежда нагоре към църковната кула.

Когато светофарът за пешеходци светва зелено, той пресича платното и влиза в църквата. Аз бърча чело. Какво търси той в църква? Докато обмислям дали да го последвам вътре, той излиза от там, оглежда се бързо, продължава още няколкостотин метра пътя си, сетне спира пак. Аз също спирам, наблюдавам го как стои там и оглежда къщите на отсрещната страна на улицата, докато през това време потокът от хора просто тече около него, както около остров в река. Аз също плъзвам поглед към къщите. Съвсем нормални жилищни сгради, някои с графити по фасадите и с велосипеди отпред. Виждам как Непознатия пресича улицата. Спира се пред къщата точно насреща ми. Хвърля поглед в посока към мен, аз бързо се шмугвам зад една вестникарска будка, едва успявам да се скрия. Непознатия изважда от джоба на панталона си някакво листче, разгъва го, чете, отново поглежда към фасадата на къщата, където се набива в очи голямо число 41, пъхва пак в джоба си листчето. Няколко секунди просто стои там. Сетне през тялото му преминава някакъв тласък и той се изкачва по стъпалата нагоре към къщата, звъни. Малко след това вратата се отваря. Не виждам кой я е отворил, но който и да стои там на прага, Непознатия го закрива от моите очи. Само след секунди измамникът изчезва в къщата, вратата се затваря след него.

Какво ли не бих дала, за да можех сега, подобно на вълшебник от приказките, които чета на Лео, просто да се превърна в малка мишка, за да се вмъкна в къщата и незабелязана да подслушам разговора. Така ми се иска да узная с кого и за какво разговаря там Непознатия. Набивам добре в паметта си улицата и номера на къщата и решавам да открия по-късно кой живее там.

Чакам дълго. Вече си мисля, че Непознатия изобщо няма да излезе. Но точно тогава той отново се появява в рамката на вратата. Оглежда се веднъж наляво, после надясно, без да ме забелязва в гъмжилото, което междувременно е завзело улицата. После слиза по стъпалата и продължава пътя си. Аз бързо правя няколко крачки към къщата, от която излезе, искам непременно да зърна лицето, с което говори той.

И наистина успявам, преди вратата отново да хлопне.

Някакъв мъж. Свивам се стреснато, когато съзирам лицето му. В кръвта ми руква адреналин.

Аз го познавам.

Тя ме следва, откакто излязох от къщата. С ъгълчетата на очите си я виждам постоянно как се щура по периферията на зрителното ми поле, усещам я в тила си. Не е лесно да се правя, че не я забелязвам. Първият ми импулс беше просто да се обърна към нея и да предизвикам сблъсък. Но това щеше да бъде погрешно. В момента няма причина да я провокирам съзнателно.

Още повече че за мен би могло да бъде предимство, че тя ме следи. Така ще знам къде е и какво прави. Докато тя ме следва, не може да ми навреди.

Мисля си за разговора с чиновничката. Питам се дали е вярно това, което й сервирах. Дали жената наистина е душевно болна. Не смятам, че се държи нормално. Обаче от друга страна — какво ли разбирам аз от нормалност? Избутвам за момент тази мисъл настрана и се връщам към моята мисия. Трябва да се съсредоточа върху това, което ми предстои. Нямам нужда от разсейващи фактори.

Едно по едно.

Никакви импулсивни действия. Никакво съчувствие. Спазвай принципите, винаги.

Изправи се за борба.

Въведи други в борбата.

Действай внимателно.

Придържай се към фактите.

Бъди подготвен за най-лошото.

Действай бързо и несложно.

Сривай мостовете след себе си.

Бъди иновативен.

Бъди кооперативен.

Не позволявай да надничат в картите ти.

Аз почти постигнах целта си. Прехвърлям наум плана си. Поглеждам часовника. Почти шест. Добре.