Истината

29

Слънцето бие яко, като с юмрук. Един от онези дни е, в които в болниците докарват деца със слънчев удар, а дементни старци умират от обезводняване. Аз все още не съм преглътнала онова нещо с Констанца, но вече фуча по трептящия от горещината асфалт, тя седи до мен на предната седалка. В отлично настроение е, тананика си тихо, изглежда направо весела. Да разпръсква отровата си — това изглежда я съживява, точно както беше и в миналото.

Включвам десен мигач, пропускам покрай нас един велосипедист и завивам към главната улица. Пътят пред мен е необичайно пуст. Който може, се е изнесъл от този град, вече е на плажа или поне вътре, на хладно. Хвърлям предпазлив поглед към Констанца и виждам, че тя е затворила очи и се усмихва.

— Всичко наред ли е? — питам.

— Благодаря, Моника — казва Констанца. — Добре съм.

Нямам представя коя е Моника, дали е гледачка от персонала на дома, където живее Констанца, или някой от миналото. Във всеки случай едва сега ми прави впечатление колко малко всъщност зная аз за майката на мъжа ми.

Извън моята подредена жилищна зона трафикът е доста бавен. Известно време ние с Констанца си мълчим една до друга. Когато вече не издържам това, включвам радиото. Оттам зазвучава лятна поп музика и аз тутакси го изключвам, решавам да търпя тишината.

— Днес насън видях моя Гройн — казва Констанца ни в клин, ни в ръкав.

Сърцето ми тутакси забива по-бързо.

— Той изобщо не обичаше да го наричам така — допълва тя. — Та затова Филип. Днес видях насън моя Филип.

Все още е със затворени очи, сякаш така може по-добре да си спомни съновиденията си.

— Така ли? — казвам аз предпазливо.

— Да.

Потеглям, на следващия червен светофар отново спирам. Вече си мисля, че Констанца няма да каже нищо повече, но тя продължава:

— Бяхме в една кухня и всичко ми се струваше толкова познато и едновременно съвсем непознато: хората, мястото, както често се случва в сънищата, бяха странни. Ядяхме сладки, струва ми се, и пиехме чай, а аз си мислех за онова откачено чаено парти от „Алиса в света на чудесата“.

— И защо така? — питам аз и навлизам в улицата към старческия дом.

— Понеже всички говореха в рими — отвръща тя.

Сещам се за госпожа Тайс. За кафето у нас.

— А после изведнъж се оказах другаде, пак в моята стая, мисля. Снаха ми беше там — добавя тя и хълцуква престорено.

Не смея да кажа нищо.

— Познато ли ви е това, Моника, когато насън отведнъж за миг мястото се променя и продължаваш да сънуваш съвсем другаде?

Констанца отваря очи и ме поглежда. Само дето не вижда наистина мен, а Моника.

— Да — отговарям. — Познато ми е.

— Нарича се логика на съня — казва Констанца. — Нали?

Аз кимам.

— Твърде често сънувам моята стая. Ако можех да заповядвам на сънищата си, никога не бих сънувала тази стая, защото смятам това за пропиляно време. Кой знае колко още сънища ми остават. Ако можех да избирам сънищата си, бих летяла с хеликоптер, бих се разхождала с мъжа ми по плажа, или още веднъж бих си играла със сина ми, както едно време, когато той беше още малък.

Тя отново млъква.

Шофирам, присвивам очи, ядосвам се, задето не съм си взела слънчеви очила, залязващото слънце ме заслепява, трябва да се съсредоточа, за да не пропусна велосипедистите. Питам се как мога да разбера защо одеве Констанца твърдеше, че аз съм убила сина й. Не е възможно тя да го мисли сериозно.

— Вие сте сънували снаха си? — казвам предпазливо.

Констанца изсумтява.

— И какво сънувахте?

Тя не отговаря.

— Констанца?

Никакъв отговор.

Изминавам примирено последните километри до старческия дом, после придружавам Констанца вътре.

Едва влезли в приемния сектор, където опитите да му придадат по-домашен вид с помощта на приветливи цветове и цветя са направили помещението още по-болнично на вид, и насреща ни вече притичва госпожа Кавацки.

— Двете госпожи Петерсен — казва тя. — Ето ви пак.

С рутинни движения тя намества Констанца в една инвалидна количка. Свекърва ми позволява това, без да протестира, а Кавацки ни придружава до стаята й. Може би се надява да узнае някоя интригуваща информация за Филип. Докато натиква количката в асансьора, тя бъбри за адската жега навън, разказва на Констанца какво има за вечеря.

— Прекарахте ли си хубаво следобеда, госпожо Петерсен? — пита я накрая.

Нейната интонация ми лази по нервите, винаги звучи така, сякаш говори с деца. Констанца не й отговаря и това ме радва. Вратите на асансьора се затварят и настъпва неприятно мълчание. Госпожа Кавацки и аз се взираме в осветените копчета, които показват на кой етаж сме в момента, Констанца гледа в празно пространство.

След като я настанихме в стаята й и казах довиждане, аз си отдъхвам. Искам само едно — да се махна. Вън от тази сграда, далеч от тази жена, която постоянно хвърляше пясък в двигателя на моя брак и която дори днес, въпреки че е остаряла и грохнала, все още притежава толкова голям разрушителен потенциал. Виждам пред себе си лицата на Мириам и госпожа Тайс, ужасените погледи, когато Констанца разпръсна отровата си. Подавам ръка на госпожа Кавацки, благодаря, обръщам се, за да си тръгна.

— Сънувах нещо много странно — обажда се изведнъж Констанца. — За снаха ми.

Аз махам ръка от дръжката на бравата, обръщам се.

Госпожа Кавацки се усмихва мило, сякаш иска да каже: „Ами то е така с алцхаймера. Трябва да имате търпение“.

— Нещо хубаво сте сънували за снаха си, така ли? — пита тя.

Аз преглъщам, неприятно ми е, че Кавацки присъства, но едновременно с това съм любопитна.

— Помня как синът ми го доведе за първи път… мишлето — казва Констанца, без да обръща внимание на въпроса.

Аз преглъщам. Значи така се казвам аз за нея. Мишлето.

— Студентка, учителска специалност, от Райнланд, нито семейство, нито одухотвореност, нито амбиции, откъдето и да погледнеш, обикновена. А в погледа й имаше нещо…

Тя се замисля.

— Лукаво. Май това е най-точната дума — казва накрая. — За мен беше пълна загадка какво намираше в нея Филип.

Госпожа Кавацки гледа сконфузено в пода, обаче съм сигурна, че се наслаждава на това тук. Семейни тайни. Малко разнообразие.

— На пръв поглед изглеждаше тъй, сякаш на мравката път прави, но мен не ме е заблудила нито за секунда. Аз усещам, когато някой има нещо за криене. Моята майка винаги казваше, че съм наследила това от баща си, който все пак е бил съдия.

Тя се прокашля, изглеждаше потънала в спомени.

— Баща ви е бил съдия? — казва Кавацки, на която май все пак й е неприятно и иска да разсее Констанца.

Аз не казвам нищо.

Констанца кима.

— В последно време често чувам гласа на майка ми — продължава тя. — Сещам се пак за всичко, което ми е казвала, когато бях дете, странно е. Изобщо в последно време си спомням много неща. Просто ми се появяват, кой знае откъде. Като миризмите и думите от моята младост. Чаят идваше от котелката, пролетно време ние децата събирахме големи бръмчащи бръмбари бозгуни, понеже носели късмет, а жената до нас помагаше да се раждат малките бебета, наричаха я щръклова леля, на нашия си език. Аз бях щастливо дете. Майка ми беше красива жена. А баща ми беше изискан мъж, само дето той…

Тя млъква, аз поглеждам към нея, виждам сбръчканото чело.

— Докъде бях стигнала? — по-скоро казва, а не пита тя.

— Мишлето — отбелязвам аз. — Вашата снаха.

Гласът ми звучи грубо.

Госпожа Кавацки се прокашля подчертано силно, но не предприема нищо. И не излиза дискретно от стаята.

Все ми е едно.

— А, тази ли — казва Констанца. — Когато той я доведе първия път, аз, естествено, я поогледах малко по-подробно. Задавах й въпроси, които сигурно всяка майка щеше да зададе, обаче Филип твърдеше, че направо съм й провела разпит.

Аз преглъщам мъчително. Тази среща си я спомням до болка точно.

— Когато Филип ми каза… това беше по-късно, не знам точно кога, та когато той ми каза, че иска да се ожени за нея, направо се сринах. Бях ужасена. Направих това, което щеше да направи мъжът ми, ако беше все още сред нас. Поръчах на един човек да направи проучвания. И предчувствието ми се оправда. Мишлето не беше съвсем наред с главата. Събрах всичко и накрая представих документите на Филип. Например докладът за нейния престой в психиатрията.

О, боже.

— И всичко останало.

Тя знае.

— И тогава той видя кого искаше да вземе за невеста. Или по-добре казано: не видя. Изобщо не ме чуваше, блъсна документите от масата, каза, че не иска да слуша това, той бил възрастен мъж, имал доверие в жена си и аз трябвало да се примиря с това. Не искаше дори да се съставя брачен договор. Глупаво момче. Един ден получих картичка от чужбина. Сара и Филип Петерсен. Този брак беше позор. Те нямаха даже приличието да…

Тя оставя изречението да се разпадне.

— Вие днес следобед пихте ли достатъчно течности? В тази жега човек се обезводнява страшно бързо — обажда се Кавацки.

— Одеве казахте, че вашата снаха била убила сина ви — прекъсвам я аз. Просто трябва да знам какво значеше това. Старая се гласът ми да звучи просто като бъбрене, обаче Констанца не отговаря, изглежда, че повече се интересува от плетивото си, опитва се да го придърпа от масата, но не успява, Кавацки й го подава.

— Може би трябва да дойдете друг път — казва тя, обърната към мен. — Явно в момента свекърва ви не е много добре.

Аз кимам.

— Винаги съм предупреждавала моя Филип да не хлътва по жени, които търсят само парите му — обажда се изведнъж Констанца. — А той прави точно това. Глупаво момче.

Гласът й прелива от отвращение.

Аз съм направо като ударена по главата. Усещам, че госпожа Кавацки затаява дъх.

— А вие откъде знаете, че вашата снаха е преследвала само парите му? — питам.

Сега гласът ми трепери от гняв.

— Ами защото я поставих на изпитание — казва Констанца. — Предложих й пари, за да напусне Филип.

Какви ги приказва тя?

— Много пари — добавя Констанца.

Това не е вярно.

— И тя как реагира? — питам.

— Не й бяха достатъчни — казва Констанца. — Искаше повече. Пазареше се.

Аз тръскам глава като замаяна. Налагам си да дишам спокойно.

— Констанца?

Тя обръща глава, поглежда ме в очите.

— Това е лъжа — казвам. — Вие си го измислихте. Може би защото самата вие сте имали такъв ужасяващ брак, не сте благоволили да позволите на сина си да бъде щастлив. Може би защото не сте знаели какво да правите. Може би защото просто сте лош човек.

Констанца премигва няколко пъти.

— О, божичко — казва накрая тя дружелюбно. — И без това всичко няма вече никакво значение.

Аз не зная какво да отговоря.

— Сега един чай — казва Констанца.

Излизам от стаята, без да се огледам нито веднъж. Думите на Констанца обаче продължават да ме преследват дори когато отдавна вече съм седнала в колата и в огледалото старческият дом става все по-малък.

Главоболието ми е толкова силно, че вече почти не виждам нищо. Не мога да удържам гнева си. Претърсих цялата къща и не намерих нищо. Това ме изяжда отвътре. Грим все още не се е обадил. Аз обаче съм окей. Ей сега ще се овладея пак.

Нова тактика. Правя една разходка из къщата, по стълбата нагоре, по стълбата надолу, мотая се от стая в стая. Опитвам се съзнателно да не търся скривалища, а да възприемам всичко като неволен гостенин. Да виждам всичко за първи път. Когато минавам край стаята на момчето, спирам. Постери от „Междузвездни войни“ по стените, на пода — един полуготов замък от „Лего“, на рафта книга с приказки и няколко издания на „Смешни книжки“. Опитвам се да си представя живота, в който съм нахлул, но не успявам. Вземам от етажерката една книжка с комикси, отпускам се на леглото, внимавам да не седна върху синята карирана риза, оставена там. Разлиствам книгата, без да гледам наистина в нея. Връщам я на мястото, излизам от детската стая, отново отварям врата след врата. Една съвсем нормална къща със съвсем нормални помещения.

Накрая стигам до спалнята. Легло и гардероб, нощно шкафче, ракла за бельо. Розов спален комплект, сметановобял килим. Върху нощното шкафче има лампа за четене, крем за ръце, пакетче носни кърпички, няколко тапи за уши, опаковка аспирин, книга, зарядно за телефон. Обръщам книгата. Достоевски. Изваждам една таблетка от опаковката, гълтам я на сухо.

Отварям гардероба. Всичко е перфектно сортирано и подредено. На вътрешната страна на вратата е залепен стар, прастар плакат за концерт на „Рейдиохед“. Няколко секунди го оглеждам, бърчейки чело. Той някак си съвсем не пасва към останалата част от тази спалня.

Затварям гардероба, отварям чекмеджето за бельо, на което досега не бях обръщал внимание, защото ми се виждаше твърде явно за скривалище. Ровя малко из него, както очаквах, не намирам нищо. Нито стари писма, нито дневник, нищо такова. За миг ме пронизва угризение на съвестта.

Да, човек би могъл да изпита съчувствие към жената, която живее тук. Би могъл да я сметне за съвсем нормален човек, да изпита уважение, дори възхищение към нея.

Но тя не е добър човек. Ако някога е била такъв, от него вече не е останало нищо. Тя не е тази мила, малко необщителна учителка и майка, на каквато се преструва пред всички. Никога не бива да го забравям. Вероятно съм единственият жив човек, който знае това.

Затварям чекмеджето и излизам от спалнята, без да съм си свършил работата. Ще опитам пак другаде.