Истината

30

Седя с поглед към Аусеналстер, трябват ми няколко минути за себе си. Слънцето напича главата ми, стопля лицето ми. Наблюдавам пешеходците, децата, играещи футбол на поляната, лодките в езерото, наслаждавам се на нормалността. Седя така цяла вечност. Скоро ще се стъмни. По някое време ще трябва да се прибера вкъщи. Но все още не се чувствам готова.

Неволно се сещам за деня на слънчевото затъмнение.

Светът е черен. Слънцето над мен е черно.

Стоя, отметнала назад глава. С широко отворени очи. Опитвам се да поема напълно в себе си този момент. Да го запаметя. Опитвам се да не допускам никакви други мисли. Сега трябва да присъствам напълно трезво в момента. Преди много години дадох сама на себе си едно обещание и сега дойде моментът да го изпълня. Кимам с глава, сякаш за да сложа печат на съюза със самата себе си. Дърветата шумолят тихо, звучи почти тържествено. Само птиците във върховете на короните им не се впечатляват от случващото се. Те пеят напук на мрака, сякаш се борят за живота си. Слънцето е черно, аз стоя и се къпя в гледката му. Вече няма топлина. Нито светлина.

Малко по-късно излизам пак от гората. Връщам се в колата. Сядам вътре въпреки адската жега в купето. Изваждам от чантата си телефона. Виждам, че ми е звънял Мирко, той ще се пита къде съм. Мисля си за нас двамата и ми се струва като предателство. Сещам се как го видях за първи път, новия, млад, хубав колега, по когото така въздишаха Клаудия и другите. Мисля си за първата ни целувка вечерта на входната ми врата, след един училищен празник. Поглеждам телефона си. С нежелание отварям полученото съобщение, докато съм била в гората и се прощавах окончателно с любовта на живота си. Съобщението е от Мирко. Само три думи. Взирам се в тях.

Трябва да живеем, казвам си. Вземам решение.

Каня на гости любимата ми колежка и мъжа й. Обаждам се на Мирко. Каня и него. Казвам му, че е време да се запознае със сина ми. Че е време да сложим край на спотайването.

Най-сетне мога да дишам пак. Купувам зеленчуци. Лимони. Подправки, пиле. Чистя. Готвя. Отварям прозорците, прогонвам навън духовете от миналото, наблюдавам ги как се носят надалече. Подреждам масата. Грижа се за Лео. Жива съм. Мъжът ми е мъртъв, но аз все още съм тук. Имам хора в къщата си, гости. Мирко ми хвърля явни погледи, аз ги игнорирам и им се наслаждавам. Аз съм внимателна домакиня. Смея се. Такъв може да бъде, животът.

Тръгвам напред към входната врата, сбогувам се с колежката и мъжа й, казвам, че беше хубаво да ги посрещна у нас, забелязвам, че го мисля сериозно, наблюдавам ги как изчезват в тъмнината. Благодаря на Мирко за приятната вечер и за цветята. Той ме поглежда в очите, опипва несръчно рамото ми, сякаш иска да каже: „Ти успя“.

Мирко. Единственият от тримата, който знаеше, че днес за първи път от седем години пуснах в къщата си гости. На Мирко могат да се кажат такива неща. Мирко не дава оценки.

— Харесвам Лео — казва Мирко.

— Мисля, че Лео също те харесва — отвръщам.

Мирко се усмихва. Усеща, че е съвсем близо до целта си. Той беше търпелив. Сигурно му е било трудно. Двамата мълчим няколко секунди.

— Време беше — казва накрая. — Искам да кажа… двамата мъже в твоя живот да се запознаят — допълва, а аз кимам.

Той ме целува по челото, после се обръща, а аз гледам как силуетът му се стопява в мрака.

Извръщам поглед, понечвам да се върна в къщата, която първо беше къщата на Филип, после нашата обща къща, а сега е моята къща, тръгвам да нагледам сина си. Но се случва друго.

— Сара.

Гласът на Мирко. Обръщам се изненадано. Вдигам недоумяващо вежди.

— Реших друго — казва той. — Искам да остана тази нощ тук.

Аз се взирам в него.

— Бях много търпелив — казва той.

Такъв беше.

Аз се олюлявам.

Не мога да направя това. Не мога да го приема вътре. Не мога да спя с него в къщата на Филип. В леглото на Филип.

— Хайде де — казва Мирко.

Аз преглъщам.

— Моля те, Сара.

Аз въздишам, гърча се вътрешно. Отстъпвам и влизаме в къщата. Давам сигнал на Мирко да бъде тих. За нищо на света не искам Лео да го чуе.

И докато чета на Лео приказката за „лека нощ“, за която той продължава да настоява всяка вечер, си мисля, че мъжът ми е мъртъв и че Мирко в спалнята ми ме чака.

И ние го правим няколко нощи така, и усещането ми е някак си фалшиво, обаче Мирко настоява, а на мен вече ми писна да противореча, защото зная, трябва най-после да започна нов живот и аз се старая с всички сили, с всички възможни сили. Мирко е уморен от криенето и спотайването, Мирко иска да се съберем и да живеем заедно, Мирко иска Лео да знае за нас. И аз мисля, че така е правилно. Подготвям се за това. Страх ме е от реакцията на Лео, а той забелязва, че с мен става нещо, понеже отведнъж казвам на всичко „да“, отведнъж мама разрешава просто всичко. Дори му обещава да отиде с него в зоопарка, въпреки че мама мрази зоопарковете.

В нощта преди посещението в зоопарка лежа будна.

Задавам си старите въпроси. Въпреки всичко.

Само че отговорите са нови.

Филип е мъртъв. Филип умря. Филип никога вече няма да се върне.

Ставам посред нощ. Обличам се, след кратък размисъл вадя от чекмеджето с бельото ми чиста платнена носна кърпичка. Излизам от моята спалня, промъквам се по стълбите надолу към партерния етаж и излизам в градината. Блъсва ме студен въздух, все пак е поизстинал през нощта въпреки лятната топлина на деня. Въздухът мирише на чисто и свежо, не се чува никакъв звук. Чувствам се като най-самотният човек във вселената, а това е добре, за това нещо трябва да съм сама.

Обичам нашата градина. В първите години след изчезването на Филип се опитвах да я поддържам точно такава, каквато беше, когато той за последен път излезе от нашата къща. Така, както исках да запазя всичко точно такова, каквото Филип го знаеше. Но през последните години позволих на природата да промени градината според собствените си представи. Само от време на време косях тревата около ябълковите и черешовите дървета и в различни кътчета просто оставях, да избуяват дивите цветя, чиито семена донасяше вятърът. Резултатът е едно запустяло място, където Лео и приятелите му обичат да играят и където аз обичам да седя и да наблюдавам малките паячета как плетат миниатюрни мрежи между клоните на касиса.

Сега градината лежи притихнала, огрявана е само от светлината, идваща откъм големия прозорец на кухнята ми. Няма луна, нито звезди. Пристъпвам на поляната, отдалечавам се от снопа светлина, прониквам по-надълбоко в малката джунгла, която природата създаде тук през последните години. Очите ми привикват към мрака, насочвам се към малката градинска къщичка зад ябълковите дървета, достигам я, отварям вратата, няколко секунди опипвам в тъмнината, после намирам лопатата, с която преди копаех зеленчуковите лехи. Затварям къщичката, оглеждам се. Избирам едно място между ябълките.

Забивам лопатата в пръстта, изравям едно квадратно парче трева, оставям го настрана. Копая по-дълбоко, изсипвам пръстта встрани, копая дотогава, докато не се образува дупка с подходящи според мен размери. Въздухът на ясна лятна нощ се смесва с пикантния дъх на земя. Оставям лопатата. Взирам се в дупката, която изкопах.

Мисля си за мъжа ми. Виждам го пред себе си, до водата, на нашето място, на крайречния плаж на Елба. Там, където се целунахме за първи път, там, където решихме да се оженим. Мисля си за това какъв беше той преди. Какви бяхме ние преди тази нощ, млади и безгрижни и свободни. Мисля си за това как мирише косата му, за извивката на горната му устна, за трапчинките на бузите му. Мисля си за това с каква лекота можеше да ме вдигне във въздуха и че след него никой никога не го е правил. Мисля си за това, че винаги искаше да спори докрай за всичко, винаги се оплакваше от моето мълчание. Мисля си за неговия хумор. Мисля за това колко лесно двамата с него влизахме в спор, след като се събрахме да живеем заедно. Карахме се за най-смешните и най-дребните неща. Заради това, че той постоянно слушаше Do You Love Ме на Ник Кейв, безброй пъти на ден, а това направо ме влудяваше. Заради това, че винаги оставяше всичко отворено, просто защото бе твърде мързелив, за да завърта пак капачките на шишета за вода, буркани с мармалад, туби с паста за зъби. Заради това, че винаги плащаше сметките едва след първото предупредително писмо, макар че наистина имаше повече от достатъчно пари. И заради това, че винаги поставях резервния ключ от къщата под голямата кашпа с цветя пред вратата, понеже постоянно се заключвах отвън.

— Ама как може човек да е толкова глупав? — казваше той. — Да слагаш ключа под сандъка с цветя? Къде се намираме ние? В един от тези идилични сапунени сериали ли? Да не си мислиш, че сме в „Идеалния град“?

— Успокой се — отвръщах кратко аз. — На никого няма да му хрумне, че крием ключа на такова очевидно място.

Чудесни дреболии. Караници, които рано или късно приключваха със смях или със секс.

Поне през първите години.

Знам какво трябва да направя сега, само дето не знам дали мога. После вдишвам дълбоко и издишвам, и го правя. Просто изведнъж разбрах: седем години са достатъчно. Свалям брачната халка от пръста си. Плътта ми протестира, не се дава, не я пуска, обаче аз я дърпам с всичка сила, изтръгвам я през кожните гънки около кокалчетата ми, накрая я поемам в дланта си. Вземам старомодната платнена носна кърпичка, която някога принадлежеше на моята любима баба, увивам пръстена в нея. Коленича бавно, тържествено, както човек се движи на погребения. Внимателно, съвсем внимателно полагам моята брачна халка в дупката, която изкопах. Сетне се изправям пак. Имам чувството, че трябва да кажа нещо, но не зная какво. През всички тези самотни безсънни нощи, които са зад гърба ми, казах всичко, което имах да казвам. Почувствах всичко, което имаше да се чувства.

Мисля, че любовта не е състояние и не е чувство. Любовта е организъм. С глад и жажда. Същество, което може да расте и да се свива, да боледува и да е здраво, да заспива и да умира.

По бузата ми се търкулва самотна сълза, стича се по врата ми и накрая бива попита от яката на фланелката ми, а аз вземам лопатата и покривам халката си с пръст.

— Сбогом, Филип — казвам.

Сетне оставям лопатата настрана. Постоявам така още миг, оголеният ми безименен пръст тупа. Накрая се задвижвам и се връщам в къщата.

Скоро след това отиваме с Лео в зоопарка. Двамата заедно наблюдаваме уморените лъвове и енергичните сурикати. Очаквах, че ще тъгувам, но се чувствам леко. Затапих всички връзки към миналото. Ново начало. Бяла жилетка. Толкова съм благодарна. Усмихвам се плахо. Изведнъж ме обзема чувството, че всичко може да бъде отново наред и че ново щастие е възможно.

Наблюдавам сина ми, докато търся правилните думи, и в този миг телефонът ми иззвънява. Когато се обаждам, някакъв мъж ми казва, че Филип е жив и утре се завръща.

Иде ми да се смея и да плача, а едновременно изпитвам желание да взема от тавана един от старите му стикове за голф и просто да разбия на парчета цялото обзавеждане на къщата ми. Не зная какво трябва да чувствам, срината съм на земята в истинския смисъл на думата. Не мога да ям, да спя, лъкатуша като увивно растение. Опитвам се да викам за помощ, обаждам се на най-добрата ми приятелка и не се свързвам с нея, обаждам се на Йохан и не се свързвам с него, крещя отчаяно в един телефон, а на другия край на линията няма никого. Чувствам се празна. Ям малините, които ми подарява съседката, после ги повръщам, яркочервени малки локви върху паркета. Превръщам се в робот, който ходи насам-натам, прави нещо, казва нещо, но отвътре е напълно кух. Говоря с Лео. Обаждам се на Мирко и му казвам, че скъсваме и да не ми се обажда повече.

Не чувствам нищо. Когато ми звъни Мирко, отхвърлям обаждането му. Пренареждам къщата. Опитвам се да върна всичко в състоянието, в което беше, когато Филип го видя за последен път. Изравям брачната си халка. Усещам главата си странно, тялото ми е странно леко, целият свят изглежда странно изкривен, всички цветове са други, червеното вече не изглежда като червено, зеленото вече не изглежда като зелено, но аз не обръщам внимание на това, аз нямам време за тези неща, защото седя в една кола, за да взема мъжа си от летището.

Дори не ми идва на ум да правя нещо друго освен това, което се очаква от мен.

Спомням си усещането. След седем години мътно съзнание: настроение за тръгване и ново начало. И Мирко. Няма Филип, няма фойерверки, няма избиващи извън борда емоции. Обаче нов шанс за щастие.

Горкият Мирко. Това с нас двамата приключи, толкова поне е ясно.

Само за част от секундата вече бях готова да се откажа от него, още в мига, в който ми казаха, че Филип се завръща. Не мога вече да бъда заедно с него. Той ще го разбере, все някога. И може би един ден аз ще простя сама на себе си, че съвсем напразно разбих всичко, което мъчително си бях съградила. Че отблъснах от себе си Мирко — заради един непознат.

Надигам се с въздишка от пейката, която си бях избрала, за да отдъхна. Животът ми стана твърде сложен. Вече не знам какво да правя.

Трябва да съм заспал за кратко въпреки всичко. Сядам замаян в леглото. Не биваше да лягам. Нима през последните месеци и години не съм научил нищичко?

Пулсът ми се успокоява. Всичко е наред. Ситуацията е под контрол. Ако жената се беше върнала, щях да го забележа. Никога не спя дълбоко, нащрек съм дори когато не съм буден. Въпреки това трябва да погледна и да се уверя.

Погледът ми пада върху снимките в рамки на стената. Досега съзнателно избягвах да ги разглеждам по-подробно, каква полза бих имал от това. Сега се приближавам. Повечето снимки показват жената и момчето. Но има и една, където е тя, смееща се и щастлива, в ръцете на мъжа си. От снимката не става ясно къде е направена, но двамата изглеждат много млади и щастливи. Откъсвам се от сияещата усмивка на жената и разглеждам по-отблизо Филип Петерсен. Той е със синя поло фланелка, самоуверено ухилен в стил „светът-ми-принадлежи“. В мен тутакси се надига някаква антипатия към него. Някога и аз бях такъв. Някога и аз бях един Филип Петерсен. Един от онези, на които всичко им пада наготово и които си нямат представа колко са добре всъщност.

Колкото и голяма да е физическата прилика, идиотско беше от моя страна да смятам, че бих могъл да измамя жената дори и за секунда. Тази стара снимка на двамата ми го демонстрира още веднъж ясно пред очите. Може да изглеждам като Филип Петерсен. Може да се движа, както той се е движил, може да се опитвам да говоря, както е говорел той. Обаче есенцията на един човек не може да бъде имитирана. Душата не може да се фалшифицира.

Извръщам поглед. Ще ми се пак да си легна. Искам само да спя. Но трябва да се дисциплинирам. А дисциплина означава да правиш каквото трябва да се прави, когато трябва да се прави. Дори това да значи да будуваш, когато си смъртно уморен.

Ставите на коленете и лактите ми изпукват сухо, когато ставам от леглото. Протягам се, завъртам рамене, пренебрегвам болката. После прекосявам хола и тихо, колкото мога, поемам по стълбите към горния етаж. Безшумен съм, това съм го научил. Прескачам четвъртото стъпало от горе надолу. Аз се уча бързо. Няколко секунди стоя пред вратата на dormitorio — спалнята. Забелязвам, че все още ми е трудно да мисля на немски. Трябва да овладея това.

Вратата е затворена. Че помещението зад нея е празно, зная още преди да съм я отворил. Отдъхвам си. Присъствието на жената ми е толкова противно, че се радвам да имам още няколко минути без нея.