Истината

37

Аз го гледам дълго и изпитателно. Той наистина успя да ме надвие. Винсънт, значи. Сещам се пак за надписа в книгата, на който се натъкнах, когато ровех из вещите на Непознатия.

Дали наистина се казва Винсънт или не, обаче е все едно. Фактът е, че той явно е твърдо решен да ме накара да държа устата си затворена още два дни. И не е готов да ме фрасне по главата заради това и цялата в кръв, да ме захвърли някъде, където ще ме намерят едва когато той отдавна е изчезнал… или пък изобщо няма да ме намерят. Странно, но това прозрение не ме успокоява ни най-малко. Мозъкът ми се върти само около един въпрос. Какво ще стане след два дни?

— Два дни — повтаря той. — Окей?

Аз не отговарям.

— Окей?

Аз кимам и отвръщам:

— Добре.

Сбърчвам чело, когато изведнъж от долния етаж се дочува телефонен звън. Въпреки телефонния тормоз от последните дни веднага мисля за Лео — да не би да му се е случило нещо, рани, които трябва да се шият, счупени кости, всевъзможни катастрофи. Скачам, зарязвам Непознатия там, новата информация ми тежи несмилаема в стомаха, втурвам се към телефона, чувам, че Непознатия ме следва, вдигам слушалката.

— Ало? — казвам.

Чувам дишане.

— Ало? — повтарям.

Нищо повече.

— Кой се обажда? — питам.

В слушалката се чува щракване, онзи отсреща е затворил.

— Кой беше? — пита Непознатия, пита Винсънт.

— Грешка — казвам.

В този миг телефонът отново иззвънява. И пак непознат номер. Вдигам припряно слушалката.

— Ало? — казвам.

Отсреща е пак това дишане, пак ми затварят. Пъхам гневно телефона в гнездото за зареждане. Да не би Непознатия пак да си играе игрички с мен?

Той ме поглежда недоумяващо. Аз само свивам рамене.

— Опитайте се да поспите малко — казва „Винсънт“. — И утре е ден.

Филип мразеше такива изтъркани изрази, винаги ми се присмиваше, когато ги употребявах. Бързата работа — срам за майстора. Щом се дразнят, значи се обичат. Спокойствието значи сила. И утре е ден.

— Изглеждате бледа — казва измамникът. — Искате ли нещо? Чаша вода? Един чай?

Аз се насилвам да не се изсмея на това, че Винсънт или както там се казва той, ми предлага да ми свари чай. Но пък се радвам на възможността да се отърва от него.

— Един чай — казвам и се тръшвам на кушетката, гледам подире му как изчезва към кухнята.

Откакто влезе в живота ми, си блъскам главата над въпроса какво е намислил. Не мога повече. Колко нощи не съм спала, три? Четири?

Трябва поне да хапна нещо, кога ядох за последен път, след като вчера по време на посещението на Барбара Петри повърнах остатъците от закуската си? Това всъщност вчера ли беше? Или онзи ден?

Все едно, не това е важното. Съсредоточи се. Важното е ще приемеш ли играта на Винсънт и ще се довериш ли на това, че след два дни кошмарът ще свърши? Или ще повикаш полицията?

Първият вариант е доста примамлив, казвам си аз.

Решавай, Сара. Довери му се или викай полицията. Но ако искаш да викаш полицията, направи го сега.

Ставам, вземам телефона от гнездото, колебая се. После набирам номера на Мириам. Все някого трябва да посветя, все с някого трябва да поговоря.

— Какво правиш? — пита Непознатия.

Не го бях чула, че се връща. Той мигом се досеща каква е работата, хвърля се върху мен, опитва се да изтръгне телефона, аз отскачам встрани, той не ме улучва, ала аз се спъвам, не падам, но телефонът се изплъзва от ръката ми, приземява се безшумно на килима. Навеждаме се едновременно, но той е малко по-бърз от мен, грабва телефона.

— Какво правиш, Сара? — изревава.

За втори път крещи така силно. Звучи отчаяно, може би дори лудо.

— Какво искаш да разкажеш на полицията? Че мъжът ти има двойник? Или зъл брат близнак? Я се чуй! Я се погледни, ти си напълно откачена! Кой ще ти повярва?

Той е извън себе си, при всяко негово изречение по моето лице хвърчат слюнки, аз съм в състояние само да стоя и да го гледам, чувството е като че гледам съвсем отблизо в раззиналата се паст на ревящ див хищник, влажно-топла чернилка.

— Я си помисли как се държа през последните дни! Ти всъщност наясно ли си, че ходиш наоколо като луда? Тичаш нощем, крещейки, по улицата. Разправяш на служители от Външно министерство някаква глупост за някакъв измамник! А после имаш наглостта да въвличаш в цялата твоя безумица и една нещастна, объркана старица. Ти си напълно извън контрол! Може би аз трябва да повикам полицията! Откъде да знам дали в един момент няма да се промъкнеш в кухнята и да вземеш голям нож? А? Да, може би аз трябва да се обадя. Да поискам да те въдворят!

За миг пред очите ми причернява от гняв. Най-накрая той го каза, най-накрая го призна. Това е целта. През цялото време това е била целта. Да ме въдвори. Отново посягам към телефона, опитвам се да го издърпам от ръката на Непознатия. Започва борба, аз се докопвам до телефона, но той не го пуска, стиска го твърде силно. Отказвам се, пускам го, политам назад.

— Наистина ли мислиш, че можеш да се отървеш от мен? — изхриптява Непознатия. — Че можеш да ме прогониш? А?

Не му отговарям, като парализирана съм.

— Ти си откачена! — изстрелва в лицето ми.

Млъква за миг, поема си дъх.

— Кой ще ти повярва, Сара? — пита после той.

По-скоро е констатация, отколкото въпрос.

И после още веднъж, ехидно:

— Кой ще ти повярва?

Лицето му е червено от гняв.

— И ще ти кажа нещо — продължава. — Маскарадът ти няма да мине пред мен. Ще си платиш за това, което си направила.

Непознатия се обръща, за да си тръгне, аз гледам сащисана подир него… сетне той отведнъж спира. Завърта се още веднъж към мен, сякаш в забавен кадър, така ми се струва. Нещо в лицето му се е променило, бесът е изчезнал, сега изглежда съвсем спокоен, гневната бръчка вече не разделя челото му, устата му не е разкривена от омраза, лицето му е като гладката повърхност на езеро при пълно безветрие, която не издава какви течения и ями дебнат отдолу. Едва успявам да издържа погледа му, имам чувството, че ме проверява.

Той стои дълго там.

— Какво е най-лошото нещо, което някога си извършила? — пита накрая.

И изведнъж светът спира да се върти.

Изведнъж се появява нещо. Голямо и тежко и мрачно.

Разпознавам само схеми в мрака, като силует на кула, която изниква ненадейно от нищото, сякаш се олющва от тъмнината. Да, там има нещо.

Вратата от моите кошмарни сънища, тя се отваря. Фарове в мрака.

Нощни пеперуди по предното стъкло.

Кръв.

Тропотът.

Филип и аз и тропотът.

Това проклето трополене.

Рухвам на пода.

Гласът на Непознатия е ехо в главата ми.

Какво е най-лошото, което някога си извършила, най-лошото, което някога си извършила, най-лошото, което някога си извършила, извършила, извършила?

И аз си спомням.