Истината

42

Луната е пълна и кървавочервена, улицата пред мен е пуста. Около мен навсякъде има хора, дори и да не ги виждам — зад огради и прозорци, но по същия начин бих могла да бъда и на Марс. Съвсем сама съм. В главата ми дрънчи някаква хаотична симфония. Тичам ли, тичам, ръчната ми чанта, която съм съобразила да грабна, се удря в хълбока ми, обута съм само в тънки еспадрили, които в паниката съм нахлузила в коридора. „Ако сега той те спипа, ще те убие — ми казва един глас в главата ми. — Ако сега той те спипа, ще те убие, ако сега той те спипа, ще те убие“. Гласът е писклив и панически, а аз му вярвам. Когато стигам края на улицата, се вмъквам в един вход и хвърлям поглед назад. Той не ме е последвал, не е могъл да ме последва, няма как. Все още съм изненадана. Ефектът на лютивия спрей с пипер, който месеци наред нося в чантата си, беше изпепеляващ. Все още пред очите ми е разкривеното от болка лице на Непознатия. Чувам пъшкането му, все още виждам как той, кашляйки и псувайки, се свлича на земята. Аз също кашлям, очите ми парят, и аз поех малка доза лютив спрей.

Докато все още се опитвам да се осъзная горе-долу, изневиделица иззад ъгъла излита голяма черна кола и профучава покрай мен. Този автомобил ми е познат. Виждам как спира през къщата ми, как вратата се отваря, как от колата слиза мъж. Все едно ме удря гръм. Звукът от затварящата се врата на автомобила отеква в нощта, Йохан — човекът, комуто до неотдавна бих поверила живота си — тръгва към вратата на къщата, без да поглежда наляво или надясно, вдига ръка, за да натисне звънеца. В снопа светлина, който изведнъж прониква навън и осветява лицето му, виждам, че вратата се е отворила. От безопасно разстояние наблюдавам случващото се. Двамата мъже разменят няколко реплики, които не чувам, сетне пак настъпва тишина. Не знам какво очаквах. Може би все още се бях надявала, че Йохан е на моя страна.

Крайниците ми тежат толкова, че ми се струва сякаш влача със себе си оловни тежести на ръцете и краката си. Предателството на Йохан ме пробожда до мозъка на костите. Но това, което ме съсипва още повече, е нещо друго: моментът одеве, в къщата: отново и отново пръстът ми се свива около спусъка, отново и отново виждам Непознатия, гребейки с ръце из въздуха, да пада заднешком на земята. В ушите ми кънти неговият смях, гласът му. Killer instinct — инстинкт на убиец.

Чувството да натиснеш спусъка, да преодолееш това съпротивление, първия път все още насила и против волята си, втория път — съвсем автоматично.

Инстинкт на убиец.

Истинската Сара.

Отново чувам неговия глас.

Ти знаеш защо.

Неговите думи.

Какво е най-лошото, което някога си направила?

Кажи истината!

Години наред бях заличавала от паметта си спомена за тази фатална нощ. Бях го затваряла дълбоко в себе си. Сега този единствен въпрос го изтласка на повърхността. Чувам гласа на Непознатия като в някаква безкрайна редица. Какво е най-лошото, което някога си направила?

„Да убиеш някого“, мисля си. Аз убих човек. Това е най-лошото, което някога съм направила. Това е най-лошото, което изобщо някой някога е правил, най-страшното, което човек може да извърши на този свят.

Вдишвам дълбоко и издишвам, дразнещата кашлица, предизвикана от спрея, вече е изчезнала, само очите ми все още парят.

Какво да правя сега? Къде да отида сега?

Вече не мога да се върна в къщата си.

Стоя насред улицата и чувствам как короните на дърветата ми правят сянка пред светлината на луната. И точно тогава с ъгълчетата на очите си забелязвам някакво движение. Стряскам се, обръщам се рязко… и се оказвам срещу една лисица. Тя е застинала в движението си и се взира в мен от десетина метра разстояние. Очите й светят в мрака, струва ми се, че долавям червената окраска на козината й, макар да е толкова тъмно, че светът ми се явява само в сиви и сини гами. Хитростта в чертите на муцуната. Лисица. Филип щеше да я хареса, той обичаше животни, аз, за разлика от него, предпочитам да им се любувам отдалеч. Очите им ме плашат, изглеждат тъй, сякаш знаят нещо, което аз не знам. Котки, вълци, лисици.

Животното стои съвсем тихо, изглежда така, сякаш размишлява. „Глупости — казвам си, — животните не мислят, те действат инстинктивно. Малко като теб в последно време.“

Стоя съвсем тихо.

Често съм чела, че в големите германски градове има безброй лисици, но внезапната поява на животното ми се струва като предзнаменование. Лисицата от приказките и басните, които Лео толкова обича. Умната и хитра Лиса с нейните трикове — какво иска да ми каже тя? Може би заради удара в главата ми, когато припаднах, може би заради това, че от няколко дни почти не съм яла и спала, но в този миг очаквам едва ли не лисицата да отвори уста и да ми заговори.

Няколко секунди двете се гледаме, после животното изчезва с безшумни стъпки.

В продължение на няколко минути лежах на тавана в локвата на собствената си пот, слюнка и повръщано и мислех, че ще умра. После съвсем бавно и постепенно конвулсиите изчезнаха, кашлицата стана по-поносима, можех отново да дишам. Замъкнах се в банята и едва когато изплакнах лигите от лицето си, бях в състояние отново да мисля ясно.

Когато на вратата се звъни и там се появява старецът, аз вече функционирам отново.

Някога тази жена ми отне всичко. Няма да допусна да се измъкне от отговорността.