Мината на цар Соломон

ВЕНЕЦИЯ, ИТАЛИЯ

Джанкарло Джанели стоеше с гръб към прозорците на просторната приемна във фамилното си жилище на Канале Гранде и размишляваше. Огромните прозорци бяха стари, направени във времена, когато стъкларското изкуство още се усъвършенстваше. Слънчевата светлина, струяща през тях, хвърляше петна по пода от бежов и розов мрамор.

Мебелите в стаята бяха старинни. Всеки беше уникален, но сякаш оживяваше, когато се слееше с останалата част от обстановката. Помещението беше обзаведено изключително богато и беше едно от четирийсет и трите в къщата. Джанели също изглеждаше като неотменно, елегантно допълнение към жилището. Спортното му сако бе ушито по поръчка в Милано, ризата му беше от египетски памук, а вратовръзката — подарък от покойния Джани Версаче. Джанкарло беше олицетворение на италиански принц на търговията, сравним единствено с Медичите през епохата на Ренесанса.

В днешно време земята е малка. Човек можеше да получи достъп до всяко кътче на света с реактивните самолети, телефоните или интернет. Дните, когато предприемчивите хора можеха да натрупат богатство в пряка връзка с риска, бяха отминали. Малцина си бяха запазили независимостта да действат, без да бъдат възпрепятствани от натрапващи се адвокати и стиснати банкери. Джанкарло Джанели беше един от тях.

Той беше последният мъж от династия с шествековна история и стоеше на върха на всичко, което фамилията му се бе борила да постигне. След два месеца и най-малката от шестте му дъщери щеше да се омъжи и петдесетгодишният Джанкарло щеше да остане единствено с легендарната история на семейството си. Той имаше двама синове от различни любовници, но нито един от тях нямаше да наследи богатството му. Вероятно липсата на наследник го правеше неспокоен и го караше да се откъсва от законните сфери на бизнеса му и да се рови в сенките на онова, което семейството му бе създало.

Двайсети век беше добър за фамилията му. Дядо му бе натрупал не едно, а цели две състояния, първо в началото на века, когато индустриалната революция бе стигнала до Италия, и после отново по време на фашисткия режим на Бенито Мусолини. Тогава компаниите му бяха започнали да произвеждат военна продукция под прякото покровителство на Дучето. През трийсетте и четирисейтте години семейство Джанели съперничеха на корпорацията „Фиат“ по размер и мащаб и произвеждаха всичко — от подводници до войнишки прибори за хранене за пехотата.

Бащата на Джанкарло пое управлението през 1955 година и успешно преведе „Джанели СпА“, главната акционерна компания, през бурните шейсет години на века, спада през седемдесетте и шеметните осемдесет. Предаде водачеството на сина си няколко седмици преди американският фондов пазар да се срине през октомври 1987 година. Макар че първите години на Джанкарло като изпълнителен директор бяха трудни, компанията остана една от най-големите и печелившите в Италия.

Той погледна през прозорците и видя няколко гондоли по Канале Гранде. Повечето бяха празни, защото се използваха предимно от туристи, а сезонът още не бе започнал. Движещите се бавно стари лодки изпълняваха ролята на обществен транспорт. Около тях минаваха лакирани, лъскави водни таксита, обикновено наети от бизнесмени. В далечината мостът „Риалто“, построен през шестнайсети век, се извиваше грациозно над канала.

Във Венеция беше април — най-вълшебният период в годината. Слънчевите лъчи бяха топли и създаваха приятно настроение за разходка по тесните улици, жегата още не бе направила канала зловонен. Собствениците на магазини бяха доволни и с нетърпение очакваха приетигането на туристите. До юли усмивките им щяха да станат изкуствени и сърдечността им да охладнее, а през август щяха да бъдат напълно отегчени, защото щяха да са спечелили дохода си за годината и щяха да бъдат готови да се отърват от шумните тълпи. Телефонът иззвъня.

— Той заминава след два дни, господин Джанели — без предисловие каза човекът от другата страна на линията.

— Какви смяташ, че са шансовете му? — попита Джанкарло.

— Добър е. Бил най-добрият, но не вярвам, че ще я намери.

— Защо мислиш така? — Джанели не плащаше на информатора достатъчно, за да се доверява на заключенията му. Сам щеше да изтълкува сухата информация.

— Срокът, господин Джанели. — Отговорът беше незабавен, сякаш въпросът бе очакван. — Хайд е дал на Мърсър шест седмици за проучване. Мърсър иска да бъде в Еритрея до края на седмицата. Вдигна истински пожар, за да задейства нещата. Може и да е най-добрият търсач на минерали в бизнеса, но има само една седмица, за да организира експедицията, затова няма да намери нищо. Осигури доста техника и материали, но ще започне едва седмица по-късно, след като пристигне в Еритрея.

— И после?

— Еритрея може и да изглежда малка, като я гледаш на картата на света, но когато я изследваш пеша или с превозно средство, е голяма и трудна за изследване.

— Успя ли да вземеш копие на снимките от „Медуза“? Много ще ни улеснят в търсенето.

— Не. Вече ти обясних. Хайд не ги изпуска от поглед. Проверих в архивите на Националната разузнавателна служба. Имаше само един комплект, материалът, от който са направени, не позволява да се преснимат или сканират. Съжалявам.

— Хайд ще ги даде ли на Мърсър?

— Предполагам. Но засега не са у него. Ще му ги даде едва когато Мърсър е готов да замине.

— От съображения за сигурност?

— От параноя.

— Би трябвало да успеем да вземем снимките от Мърсър, щом пристигне в Еритрея. — Джанели говореше по-скоро на себе си, отколкото на информатора, и осъзна, че е казал твърде много, затова смени тактиката. — Кога Селоме Нагаст ще се върне в Асмара? Тя ще бъде ли с Мърсър?

— Още не знам. Предполагам, че ще пътува до там с Мърсър. Ще ви съобщя, когато разбера какви са плановете и.

— Нещо от подозренията ти за нея оказа ли се вярно?

— Нищо. Но интуицията ми подсказва, че у нея има нещо повече, отколкото изглежда.

— Интуицията ти подсказа и да продадеш снимките на Хайд за малка част от онова, което аз бих платил — иронично подхвърли Джанкарло. — След няколко дни Селоме Нагаст ще напусне Вашингтон. Ако трябва да се открие нещо за нея, аз ще го направя оттук. По всяка вероятност инстинктите ти подсказват, че тя спи с Хайд.

— Може би, но се съмнявам. Той е свиня, а Селоме — богиня — каза майор Доналд Розен от Националната разузнавателна служба.

— Няма значение. Продължавай да ме информираш. Може да изкупиш предишните си грешки — рече Джанели и затвори.

„Хайд е намерил експерт, Който да копае в пустинята“ — помисли си. Джанели не се радваше особено много на възникналото усложнение, но не беше неочаквано и можеше да се превърне в предимство. Джанкарло предпочиташе да получи снимките от „Медуза“ от майор Розен, но Хайд го бе изпреварил. Налагаше се да опита да ги открадне от Мърсър в Асмара. Хрумна му да залови Мърсър и да го използва за своите цели. Джанели бе изпратил хора да изследват еритрейската пустош, но екипите му не се състояха от експерти като Мърсър. Снимките обаче бяха най-важни. Джанели отново протегна ръка към телефона, припомняйки си как бе започнало всичко.

Еритрея беше английска колония от края на деветнайсети век и бе главната им база за завладяването на Етиопия през 1935 година. Войната беше изключително жестока и се водеше между модерна, механизирана армия и войници на коне. Изходът беше неизбежен, особено след като Обществото на народите наложи забрана върху оръжията в района. Но италианските производители на оръжия, включително фамилията Джанели, не я спазиха.

Скоро след като дойде на власт и много преди войната, предшествала Втората световна, Мусолини се бе заловил да създаде модерна нация в труднодостъпната пустиня. От десетилетия в Еритрея се правеха състояния и семейство Джанели се възползва най-много от това. Интересът им към Еритрея беше толкова голям, че Енрико, чичото на Джанкарло, бе живял във вила в околностите на Асмара и бе управлявал почти цялата страна като феодално владение.

Енрико не беше далновиден като по-големия си брат, който ръководеше цялата корпорация, но все пак беше Джанели и знаеше как да извлича печалба от всичко — плантации за плодове и кафе, дървен материал, производство на сол и внос на различни стоки за нарастващата италианска общност в Еритрея. Но извън традиционните делови сфери на фамилията Енрико имаше един интерес, който преследваше с всички средства. Той беше геолог любител и прекарваше безброй месеци, като обикаляше дивата пустош и търсеше минерали.

Енрико бе убедил себе си и в много по-малка степен брат си, че в планините близо до границата със Судан има злато. Той похарчи цяло състояние и разкопа почти всяка планина, която изглеждаше обещаваща. Енрико не водеше подробни записки за работата си и повечето мини бяха изоставени и забравени веднага щом се окажеха ялови.

Отчаян, по-големият брат най-после му заповяда да престане да прахосва пари и ресурси за глупавото си хоби. Но това само накара Енрико да удвои усилията си. Имаше една мина, която със сигурност щеше да се окаже ценна. Той смяташе, че е открил не злато, а диаманти.

Джанкарло разполагаше с всичките фамилни документи на така наречената „глупост на Енрико“и ги бе прочел още като дете, запленен от легендата. Но в нито един не се споменаваше къде е изкопана шахтата. Енрико прилежно бе записал законните разрешителни за бизнеса си, но бе скрил информацията за онази мина.

В началото на 1941 година стана ясно, че Енрико фалшифицирал счетоводните книги, за да прикрие факта, че легендарната диамантена мина му е струвала повече от всички други начинания, взети заедно, и е намалил сериозно печалбата на семейството Джанели от колонията. Той незабавно бе повикан в Италия. Главата на семейството дори изпрати частен самолет с придружаващ изтребител, за да бъде сигурен, че Енрико ще се върне.

Това се случи по същото време, когато британците под командването на генерал Плат нахлуха в Еритрея. Енрико изпрати телеграма, в която пишеше, че с нетърпение очаква да се върне във Венеция, не само за да се измъкне от сраженията, но и да разговаря с брат си за мината.

Джанкарло бе чел тази телеграма много пъти, защото повече никой не чу нищо за Енрико. Самолетът, с който той трябваше да се върне, бе свален в Средиземно море от британски изтребители „Хърикейн“и информацията за мината изчезна безследно заедно с него.

Като момче Джанкарло се закле да отиде в Еритрея и да намери диамантената мина на чичо си. Той запази мечтата си, но щяха да минат години, преди да успее да я осъществи. Когато беше в състояние да провери дали легендата е истина, Джанкарло бе зает с компанията и семейството си. От време на време той се изкушаваше да организира експедиция, но в Еритрея бушуваше войната за независимост и вероятните райони за изследване бяха едни от най-оспорваните и най-често бомбардираните в страната. Освен това, макар и десетилетия след бруталната италианска окупация, името Джанели още беше прокълнато в Еритрея и той се съмняваше, че експедицията му ще бъде посрещната радушно.

Но когато войната свърши и задълженията му към семейството приключиха, Джанкарло разбра, че моментът е дошъл. Разходите по това начинание не означаваха нищо за него. Милиард лири? Десет милиарда? Имаше ли значение? През целия си живот Джанкарло бе правил онова, което се очакваше от него, но този път, също като Енрико, искаше нещо за себе си. Ако успееше, Джанели имаше план да превърне операцията в доходна, макар че изборът на подходящия момент беше изключително важен. Диамантеният синдикат в Лондон имаше голямо съвещание след два месеца и Джанкарло трябваше да е готов да им покаже много скъпоценни камъни, поне няколко хиляди карата, ако смяташе да ги принуди да приемат исканията му. Той вече се бе освободил от акциите си в Южна Африка, защото ако успееше, тази страна щеше да се превърне във финансова черна дупка.

Ами ако се провалеше? Джанели сви рамене. Неколцина счетоводители щяха да се почешат по главите и да се запитат къде са отишли парите, но това щеше да бъде всичко. Той нямаше да загуби нищо.

Но Джанкарло знаеше, че ще успее, защото сателитните снимки и онова, което бе открил Енрико, са едно и също.