Мината на цар Соломон

КЕЙП КЕНЕДИ, ФЛОРИДАОктомври 1989 г.

От три часа капитанът от военновъздушните сили Лен Кълинс нетърпеливо слушаше монотонния говор на директора на командния космически център. Той предполагаше, че липсата на емоции би трябвало да окуражи астронавтите, но гласът го изнервяше. Това беше първият му полет. До изстрелването оставаха само две минути. Кълинс все още имаше време да си представи как протяга ръка и удушава шефа на командния център. Мисълта го накара да се усмихне.

— „Атлантис“, говори командният център. Херметизирането е завършено. Излитате. Край.

— Прието. Излитаме — отговори Кълинс.

Секундите летяха, докато наземният контрол и Кълинс разговаряха по установените правила. Думите им за предстоящия полет бяха лишени от драматизъм. Отвъд илюминаторите на космическата совалка нощният мрак обвиваше Източна Флорида. Звездите сякаш го зовяха и Кълинс знаеше, че след няколко минути ще стигне до тях.

— Изстреляйте ни, за Бога — измърмори той.

— „Атлантис“, компютрите на борда ви са включени. Край.

— Прието.

Когато предстартовото броене стигна до критичните последни секунди, Кълинс вече не чуваше ритмичния шум на помощните двигатели, нито бръмченето на вентилаторите и моторите. В онези последни мигове за него цареше тишина.

— Пет… Четири… Включваме главния двигател…

За една трета от секундата главните двигатели на со-валката изхвърлиха половин милион килограма наже-жени до бяло отходни газове, обгаряйки металната платформа за изстрелване на площадка 39А. Цялата тази мощност обаче само леко разклати „Атлантис“. Кълинс не видя светлината от контролираната детонация на горивото от течен кислород и водород, но звуковата вълна от горенето разтърси силно „Атлантис“. За миг Кълинс се запита в какво ли се е забъркал.

— Три… Две… Едно…

Космическата ракета запази равновесие и ракетите носители се възпламениха. Всяка от тях произвеждаше два пъти повече мощност от вътрешните двигатели на „Атлантис“. Лен Кълинс и останалите трима мъже от екипажа имаха чувството, че нещо ги блъсна в стена. В момента на запалването от множеството изпускателни дюзи бяха изхвърлени хиляди галони вода в усилие да намалят смъртоносните вибрации, предизвикани от стартовите двигатели на ракетата. Водата се превърна в облаци от пара, които отразиха огнените жълти отпадъчни газове.

— Излитаме.

„Няма майтап!“ — помисли Кълинс.

След пет секунди совалката излетя от кулата и над Флорида сякаш се зазори. Ракетата се извиси над тресавищата с мангрови дървета, оставяйки горяща диря от плазма, която проряза мрака като нож. Химичната енергия се превърна в кинетична толкова бързо, че четирийсет секунди след изстрелването звуковата бариера бе преодоляна и после още веднъж, само след няколко мига. За две минути, когато двигателите с твърдо гориво избълваха последното си количество енергия, совалката вече летеше със скорост, четири пъти и половина по-висока от тази на звука, и се намираше на четирийсет и пет километра над земята.

Компютърът на борда контролираше притока на гориво в двигателите на „Атлантис“, за да поддържа три пъти по-слаби гравитационни сили от нормалните, и Лен Кълинс имаше чувството, че тялото му е смазано на анатомичната седалка. Тренировките го бяха подготвили за това, но той още не можеше да повярва, че изпитва реалното усещане. Всяко елементарно движение като вдигане на ръката изискваше да упражни цялата си сила.

— „Атлантис“, предстои отделяне на ракетите носители. Двете ракети носители, прикрепени към обемистия външен резервоар, се отделиха от совалката. Остатъкът от горивото ги изстреля в светли арки от огън и нажежен газ. „Атлантис“ продължи да се издига, като непрекъснато увеличаваше скоростта.

Ракетата достигна височина сто километра и екипажът видя слънцето, изгряващо над смаляващия се хоризонт. Всички ахнаха при вида на невероятната гледка. Совалката излезе от земната атмосфера и навлезе в мразовития вакуум на космоса, откъдето Земята се виждаше като нарисуван декор, лишена от топлината и красотата си.

— „Атлантис“, тук Земя. Връщането негативно. Чувате ли?

Негативно връщане означаваше, че совалката е твърде високо и далеч, за да се приземи на аварийните летища в Северна Африка или Европа. „Атлантис“ трябваше или да продължи успешно пътуването си, или да катастрофира.

— Прието, Земя — отговори Кълинс на командния център в Хюстън, който бе поел контрола на полета от Кейп Кенеди веднага щом совалката излетя от кулата. Наземният контрол на американските космически полети се намираше в Тексас заради машинациите на Линдън Джонсън в началните етапи на програмата — наследство, което струваше на агенцията милиони долари излишни разходи.

Осем минути след изстрелването на ракетата главните двигатели изсмукаха и последните капки гориво от външния резервоар и изведнъж в пилотската кабина настъпи тишина. В същия миг Кълинс осъзна, че са напуснали пределите на земната атмосфера. Той бе постигнал нещо, за което всеки жител на планетата би му завидял. Кълинс бе осъществил детската си мечта.

— „Атлантис“, тук Земя. Започвайте отделяне на външния резервоар.

— Прието. Отделяне на външния резервоар… сега.

Експлозии откъснаха от совалката огромния резервоар, който започна дългото си падане обратно в земната атмосфера, където изгоря, без да причини щети.

— Гравитацията може и да е закон — пошегува се Маркам, специалистът по полезни товари, който седеше зад Кълинс. — Но механиката на Нютон е страхотна карта за „излизане от затвора“.

Два часа след като бяха изстреляни в орбита около Земята, членовете на екипажа се заловиха с основните си задачи. Те започваха да усещат немощ от нулевата гравитация. До следващия ден вече щяха да бъдат негодни за нищо. Ето защо НАСА бе запланувала изстрелването на полезния товар да стане веднага щом совалката достигне стабилна орбита на четиристотин километра над Земята.

Лен Кълинс и останалите трима мъже все още бяха под въздействието на прилива на адреналин от изстрелването, но вече ги връхлиташе чувството за гадене, което скоро щеше да ги извади от строя. Видеофилмите и тренировките на борда на „Боинг 707 Вомит Комет“ на НАСА не можаха да ги подготвят за усещането, което приличаше на постоянно свободно падане. Кълинс се закле, че няма пръв да повърне закуската от пържола и яйце, която им бяха приготвили във Флорида.

— „Атлантис“, тук Земя. Подгответе се за прехвърляне към „Ванденберг“ за изстрелване на полезния товар.

Военновъздушната база „Ванденберг“в Калифорния отговаряше за сателита в товарното отделение на совалката. Успешното му изстрелване беше главната мисия на „Атлантис“ въпреки официалното изявление на НАСА за медиите, че сателитът е комуникационен.

— Прието — отговори Кълинс и побърза да преглътне, защото стомахът му се бунтуваше и храната бе стигнала до гърлото му. — „Ванденберг“, обадете се. Тук е „Атлантис“.

— „Атлантис“, говори „Ванденберг“. Имате зелена светлина за изстрелване на полезния товар.

— Прието, „Ванденберг“. Започваме изстрелването на полезния товар след осемнайсет минути. — Кълинс знаеше, че прозорецът за изстрелването на сателита от товарното отделение е много тесен заради особената му мисия. Той превключи на вътрешната радиовръзка. — Дейл, имаш осемнайсет минути. Как сте там отзад?

— Закуската беше по-вкусна, когато влизаше, отколкото когато излизаше, но съм готов — отговори Маркам.

Дейл и Ник Филдинг, другият специалист по полезни товари, седяха в задния отсек за екипажа и щяха да контролират полета, докато сателитът се отдалечеше от совалката. Филдинг работеше с ротационния контрол, който осъществяваше отклоненията в курса, спускането и приземяването на „Атлантис“, а Маркам отговаряше за произведената в Канада автоматизирана ръка. Тези задачи им бяха възложени поради деликатността на ракетата, товара и ефекта от микрогравитацията. Двамата бяха чули слух, че сателитът на Министерството на отбраната с кодово име „Медуза“ струва два милиарда долара, и сега безопасността му беше тяхна отговорност.

— Объркаш ли нещо, Дейл, никога повече няма да видиш заплата — иронично отбеляза Филдинг, използвайки дистанционното управление, за да извади роботизираната ръка от склада.

— „Атлантис“, тук е „Ванденберг“. Приближавате се до координатите. Изстрелване на товара след единайсет минути.

— Прието, Земя, единайсет минути — отговори Маркам. Имаше чувството, че отново ще повърне.

— Как си, Дейл?

— Никога не съм бил по-добре. — Маркам се оригна шумно. — Какви са координатите ни?

— Намираме се на необходимата височина. Носът е наклонен на деветдесет градуса — отговори Филдинг. После добави: — Това не ми харесва. Първоначалната мисия предвиждаше цял ден за проверки на системите и практика с автоматизираната ръка, преди да изстреляме полезния товар.

— Щеше да бъде така, ако изстрелването бе станало вчера, както бе планирано. Сърди се на майката природа за бурята, а не на военновъздушните сили, че са нарушили правилата си — каза Маркам. — Ще се успокоя, когато онова нещо се махне от товарното отделение. Знаеш ли какво може да прави?

— Прекратете разговорите, господа, и се съсредоточете върху предстоящата задача — чу се дрезгав глас зад тях.

Майк Уейн Херцога беше командирът на совалката и най-голямата отговорност за полета беше негова. За разлика от останалите членове на екипажа полковникът с четинеста коса бе пътувал в космоса, на мисия на борда на „Чалънджър“, също проведена от военновъздушните сили в сътрудничество с Агенцията за национална сигурност.

Маркам наблюдаваше видеомонитора и от време на време надничаше през прозореца. Под зоркия му поглед автоматизираната ръка хвана „Медуза“. Вертикалният стабилизатор на совалката приличаше на тънка бяла линия на фона на черния космос.

— Четири минути, лейтенант Маркам — каза Уейн.

— Прието — отговори Маркам, без да откъсва очи от монитора, който показваше къде точно се намира сателитът в товарното отделение.

Преди изстрелването и разтварянето на слънчевите панели „Медуза“ приличаше на тъмна фуния за сладолед. Дори когато прожекторите осветиха сателита, корпусът му изглеждаше един оттенък по-черен от космоса отвън. Абсорбиращият радарните лъчи материал поглъщаше светлината като изкуствена черна дупка. Върхът на единствения видим сензор наподобяваше дуло на оръдие с голям калибър, но всъщност бе направен от сложно преплитащи се жици от нещо като злато.

Маркам извади „Медуза“ от люлката. На Земята механичната ръка имаше по-малко сила от човек със средни възможности, но в празното пространство с лекота боравеше с единайсеттонния сателит. Досущ израстък на чудовищно насекомо, дългата седемнайсет метра ръка вдигна сателита над пода на товарното отделение.

Маркам затаи дъх в усилие да успокои стомаха си, който не преставаше да се бунтува. Едно леко потрепване на дистанционното управление можеше да блъсне „Медуза“в стената на совалката или да го изстреля в нестабилна орбита, а му беше адски лошо. Той обезопаси автоматизираната ръка, като я блокира на позицията й, грабна плика и повърна.

— Аз ще поема изстрелването на „Медуза“ — предложи Ник Филдинг.

Маркам му се усмихна благодарно. Тъмният слънчев загар на кожата му бе избледнял до болнав нюанс на зелено. Той се отдалечи от конзолата и полковник Уейн стъпи на платформата пред контролното табло на механичната ръка.

— „Ванденберг“, тук е „Атлантис“. Готови сме за отделяне на полезния товар. Координатите са потвърдени.

Безцеремонната, но компетентна намеса на Уейн подейства успокояващо на Филдинг, който не изгаряше от желание да поеме отговорността за изстрелването на сателита.

— „Атлантис“, говори генерал Колуики. Ти ли си, Херцог?

— Да, сър. „Атлантис“ очаква предстартовото броене. Готови сме.

Обикновено ограниченият бюджет на НАСА налагаше екипажите на совалките да извършват и научни експерименти след приключването на основната си мисия, за да се използва максимално времето в космоса и да се оправдае зашеметяващата цена на изстрелване на ракета в орбита. Изстрелването на „Медуза“ обаче се смяташе за толкова важно, че „Атлантис“ трябваше да остане в орбита четири дни, а членовете на екипажа бяха само туристи, свободни да запълнят времето си, както искат. НАСА бе настояла за тази продължителност, за да поддържа лъжливата версия за този всъщност военен полет.

— „Атлантис“, говори „Ванденберг“. Една минута до изстрелването на товара.

Маркам, Филдинг и Кълинс може и да бяха чували слухове за „Медуза“, но само Уейн познаваше истинските му способности. Сателитът представляваше цяла система, съставена от пет платформи. Четирите вече бяха в орбита и се приближаваха към „Атлантис“. Последният компонент, който се готвеха да изстрелят, беше основният в системата и струваше почти половината от бюджета на целия проект.

Предназначен да бъде очите на Стратегическата инициатива за отбрана на президента Рейгън, „Медуза“ не приличаше на никой друг сателит, направен дотогава. Военните стратези знаеха, че съветската доктрина предвижда няколко силози и укрепени бункери за всяка от ядрените им междуконтинентални балистични ракети. Те можеха да ги строят на произволни места и тайно да преместват ракетите с камиони в опит да заблудят американците. Руска ракета можеше да бъде изстреляна от множество места, много от които бяха неизвестни или не бяха взети на прицел. Това криеше огромен риск. Дори с неограничен бюджет, Пентагонът не можеше да изгради достатъчно голяма лазерна защита, за да покрие всички възможни съветски и източноевропейски ракети. За да бъде успешна програмата „Звездни войни“, САЩ трябваше да определят точното местонахождение на силозите и бункерите, където са скрити балистичните ракети до момента на изстрелването им. Така, ако някога бъдеше изстреляна ракета, базираните в космоса лазери вече щяха да я държат на прицел и да я засекат веднага, нямаше да губят ценни секунди, търсейки мишената. За да се осъществи това, Пентагонът се нуждаеше от нов вид шпионски сателит, който да наблюдава от космоса, да вижда през скалите и бетонните и стоманени бункери и да открива най-строго пазените тайни на Русия.

„Медуза“ действаше като проникващ в земята сонар, но използваше заредени субатомни частици вместо звукови вълни. Четирите приемащи сателита, които в момента обикаляха в орбита около Земята в ромбовидна формация, бяха разположени така, че да приемат отразена информация от главната позитронна камера, монтирана на „Медуза“. Уейн не разбираше по-голямата част от техническото устройство на сателита, но знаеше, че в „Медуза“е монтиран плутониев реактор, който произвежда и изстрелва позитрони и прилага на практика теорията за електромагнитното отблъскване, за да събира отразените от другите сателити частици. По отношение на компютърното моделиране „Медуза“ можеше да открива с точност укрепен ракетен силоз, да разбира дали вътре има междуконтинентална балистична ракета, да определя местоположението на командния й бункер и на спомагателните тунели и дори да засича подземни тръби за електрически кабели и секретни комуникационни линии. „Медуза“ виждаше през океаните, сякаш бяха прозрачни, и намираше ядрени подводници, колкото и на-дълбоко или безшумно да се движеха. Сателитът беше толкова прецизен, че само след няколко прелитания можеше да изработи подробна карта на минно поле, да подаде сигнал към команден пост в реално време и да даде точните координати на всеки заровен в земята вражески експлозив.

— „Атлантис“, говори „Ванденберг“. До мишените остават шест километра. Приближавате се с дванайсет километра в минута. Те са на хиляда и петстотин метра над орбитата ви.

— Прието, Земя. Петнайсет секунди. — Полковник Уейн се вторачи в дигиталния брояч. Пръстите му бяха на копчето за изстрелване.

Поради позицията на совалката четирите приемащи сателита се приближаваха към долната част на „Атлантис“, движейки се с малко по-висока скорост. Членовете на екипажа нямаше да могат да ги видят, докато минаваха, защото щяха да се появят над опашката на ракетата.

— „Атлантис“, бъдете готови за изстрелването на товара след… три… две… едно. Сега.

Уейн натисна копчето на контролното табло. В същия миг Ник Филдинг активира маневриращите двигатели, за да изстреля совалката в по-ниска орбита и да избегне сблъсък със сателита.

Командите на земния контрол задействаха компютрите на „Медуза“. Сателитът започна да се разгъва като чадър, разтваряйки слънчевите си панели, които щяха да зареждат с енергия вътрешните системи и да помагат в промяната на положението и орбитата му. Енергийният поток от плутониевия реактор захранваше само позитронната камера. Придвижването на сателита около Земята се извършваше с помощта на ракета, захранвана от слънчева енергия и от химични реакции, която се нуждаеше от презареждане на всеки три години.

Наблюдавайки видеоекрана, Уейн и Филдинг се вторачиха със страхопочитание в уголемяващия се сателит. За няколко минути фунията се превърна в заплашителен фантом, който надвисна над Земята като отмъстителен водоливник с фантастични фигури. „Медуза“ приличаше на Смъртта, ако вестоносецът на Армагедон имаше облика на човешко същество.

— Четиримата конници идват — измърмори Филдинг.

Четирите приемащи сателита се появиха над опашката на совалката като слаби светлинки в звездното небе. „Медуза“ получи команда от „Ванденберг“и от единия му реактивен двигател излезе тънка струя изразходвано гориво. Сателитът набра скорост, за да се присъедини към останалите.

Лен Кълинс отиде в задната кабина и погледна над рамото на Филдинг.

— Какво ли бихме постигнали, ако вместо да унищожаваме, създавахме, а?

Уейн го погледна изпитателно.

— Хрумне ли ти още веднъж подобна мисъл, ще те предам на военния съд.

— Какво беше това, по дяволите? — В гласа на Ник Филдинг прозвуча тревога. Той гледаше през илюминатора, извивайки тяло, за да проследи отдалечаващите се сателити.

— Кое? — попита Уейн и се обърна.

— Видях блясък зад приемащите сателити, сякаш слънцето се отрази в нещо метално.

— Сигурен ли си?

— Да, сър. Беше само за секунда, пък и те са твърде далеч, за да се види ясно, но определено забелязах нещо.

— Наземен контрол, говори „Атлантис“ — обади се Уейн на „Ванденберг“. — Видяхме отломък зад „Медуза“. Можете ли да потвърдите това? Изглеждаше в опасна близост.

— Прието, „Атлантис“. — Човекът от наземния контрол не можа да прикрие безпокойството в гласа си. — Току-що получихме предупреждение от Американското космическо командване в Колорадо Спрингс. Увеличават захранването на радарната си станция в Кавалиър Еър Стейшън в Северна Дакота, но първоначалните данни от телеметрията показват курс към сблъсък. Бъдете в готовност.

— Какво беше, Ник? — попита Кълинс.

— Не знам. Не изглеждаше голямо, но нямам представа какво беше.

— „Атлантис“е в готовност — докладва Уейн на „Ванденберг“.

Минаха няколко секунди, през които се чуваше само бръмченето на двигателите на совалката и тихите стенания на Дейл Маркам.

— „Ванденберг“ до „Атлантис“. Херцог, говори генерал Колуики. Искаме да промените позицията си, да увеличите скоростта и да ни дадете визуално описание на онова, което става. Предметът зад „Медуза“е толкова малък, че не можем да уточним какъв е.

— Слушам, генерале. Променяме позицията си. — Уейн кимна на Филдинг, който се бе върнал на мястото си пред системата за контролиране на реакциите. Използвайки малки взривове от газ, совалката се завъртя на деветдесет градуса и се обърна с носа надолу към отдалечаващия се сателит.

— „Атлантис“, проследяването от Земята показва, че настигате „Медуза“с петнайсет метра в секунда. Моля, увеличете орбиталната скорост. Разстоянието до „Медуза“е хиляда метра.

— Прието, Земя.

Уейн и Филдинг останаха в задния отсек, а Лен Кълинс се върна в пилотската кабина, за да наблюдава през големите илюминатори, докато преследваха неидентифицирания обект зад петте сателита. Той седна и се вторачи в празното пространство, опитвайки се да види онова, което Филдинг бе забелязал. Уейн разговаряше по комуникационната мрежа с генерал Колуики, шефа на Американското космическо командване.

— Обхват петстотин метра. Онова, което преследва сателитите ни, ще ги настигне след петнайсет секунди.

Кълинс започна да брои наум. Когато стигна до осем, видя петте сателита да блестят точно над мъглявия син хоризонт на Земята. От това разстояние те приличаха на златни светулки. Детайлите им се губеха в отразения блясък на планетата. После ги видя ясно — централната част на приемащите платформи и широко разтворените им колекторни чинии. Когато останаха две секунди, Кълинс забеляза сребрист блясък зад единия приемащ сателит. Беше толкова кратък, че ако не го очакваше, би го помислил за химера.

Наземният контрол извика: „Сега“и усукан магнитен гаечен ключ, изпуснат по време на полета на „Джемини“ преди двайсет и пет години, един от стотиците хиляди космически боклуци, мина през колекторната чиния на единия сателит, заклещи се в стоманен панел от обшивката и наруши баланса на целия спътник. Силата на удара се изгуби в празното пространство, защото не се чу звук, но го прониза със силата на куршум, и приемащият сателит започна да пада. Ужасеният Кълинс видя как сателитът се превъртя три пъти и накрая се блъсна в „Медуза“.

— Мамка му, ще го изпуснем — изкрещя обикновено невъзмутимият генерал Колуики.

— Потвърждаваме това, генерале — каза Кълинс, докато гледаше как „Медуза“ пада към Земята.

На четиристотин километра под „Атлантис“ генерал Реджиналд Колуики наблюдаваше най-скъпо струващата катастрофа в историята на военнопромишления комплекс. Само за три минути и половина „Медуза“ се превърна от върхово постижение в необратим провал. Телеметрията от платформата на позитронната камера потвърди, че сателитът е неуправляем и няма да реагира на наземните команди да изстреля ракетите си за маневриране. Сателитът падаше и четирийсетте мъже и жени, събрали се в командния център, не можеха да направят нищо, за да предотвратят това.

— Пробвай автономната програма на полета — нареди Колуики на единия компютърен специалист, който ожесточено тракаше по клавиатурата, опитвайки се да възвърне контрола върху „Медуза“.

— Не реагира, сър. Централният процесор е изключил.

— Получаваш ли изобщо нещо от проклетия сателит?

— Позитронната камера е в готовност и всички кодиращи програми функционират.

— Страхотно… „Медуза“ ще изгори в атмосферата, но още иска да прави снимки и да запази в тайна информацията — иронично измърмори Колуики. — Колко време остава?

— „Медуза“ ще навлезе в земната атмосфера след двайсет и пет, най-много трийсет секунди.

— По дяволите. — Колуики видя как кариерата му изгаря заедно със сателита. — Каква е позицията му?

— Движи се на югоизток над Северна Африка. Ще изгори над Индийския океан.

— Може да включи позитронната си камера, докато пада. Поне да спечелим нещо от този хаос. — Колуики имаше чувството, че е капитан, който знае, че корабът му потъва, но въпреки това заповядва пълен напред.

— Сър?

— Направи го.

Компютърният специалист бързо подаде няколко команди. Плутониевият реактор се включи, като изпрати свръхзаредени позитрони към Земята, покривайки територията на Северна Африка от Чад до Судан, Етиопия, Джибути и накрая Сомалия, и направи „снимки“ на района от три хиляди квадратни километра, но информацията беше непълна. Щяха да бъдат необходими няколко полета над същата територия, за да се събере достатъчно информация, която да даде възможност да се изготви анализ на топографията под повърхността. Едва когато сателитът започна да навлиза в земната атмосфера и температурата, предизвикана от триенето, се покачи до опасно ниво, „Медуза“ превключи на автоматичен режим на безопасност, за да избегне радиоактивна катастрофа.

Медуза е горгона от древногръцката митология, чийто поглед превръща хората в камъни. Докато падаше от космоса и се обвиваше в нажежено до бяло огнено кълбо, породено от собственото му унищожаване, сателитът наблюдаваше безплодната африканска пустош. „Медуза“ видя заровеното под тонове скали и камъни нещо, което човекът бе скрил преди повече от две хиляди години с надеждата никога повече да не му позволи да види бял свят. Също като на древната си съименница, погледът на „Медуза“ вещаеше смърт.