Мината на цар Соломон

ДОЛИНАТА НА МЪРТВИТЕ ДЕЦА

На здрачаване Хабте, Селоме и Гиби пристигнаха с трактор и натоварено до половината ремарке в Долината на мъртвите деца. Пет минути след като прекосиха тайната долина и спряха до сондажната кула, в пустошта навлезе яркожълт багер. Шофьорът бе принуден да разчисти част от свлачището на входа на долината, за да може да мине.

Гумите вдигаха облаци прахоляк. Двете превозни средства угасиха моторите и в лагера настъпи тишина. От камиона слезе Селоме. Хабте бързо я последва и влезе в голямата барака, после се върна навън, засенчи очи и потърси Мърсър. Джипът бе изчезнал. Нямаше и следа от Мърсър.

— Гиби — извика Хабте. — Нали това е мястото? Къде е Мърсър?

— Не знам — отговори младежът. — Каза, че ще ни чака тук. Беше ядосан, че мината е празна, и нямаше търпение да говори с вас. Нямам представа къде е отишъл.

Хабте потисна безпокойството си, когато Селоме и двамата шофьори се приближиха до него.

— Какво има? — попита тя.

— Мърсър трябваше да ни чака. Но не го виждам.

Те отидоха до сондажната кула и надникнаха в тъмната бездна на изоставената мина.

— Възможно ли е да е бил толкова ядосан? — Селоме изрази на глас опасенията им.

— Не. Само исках да погледна долу. — Хабте се извърна от шахтата. — Скоро ще се стъмни. Трябва да се подготвим за нощуване.

— Къде е тойотата?

— Мърсър трябва да е отишъл да изследва района. Взел е и някои принадлежности за къмпинг. Съмнявам се, че ще го видим тази вечер.

— Дали ще бъде в безопасност? — В гласа на Селоме прозвуча нещо по-силно от приятелска загриженост.

— Той познава Африка. Всичко ще бъде наред.

Мина час, докато разтовариха ремаркето. Селоме непрекъснато поглеждаше към хоризонта, търсейки издайнически облачета прах, сигнализиращи пристигането на тойотата. Вечеряха в голямата барака на съскащата светлина на газени лампи и разговаряха малко. Мъжете заспа ха много преди Селоме. Тя лежеше будна и напрягаше слух да долови бръмчене на двигател, но накрая задряма.

Мърсър нахлу в бараката след полунощ и събуди всич ки. Лицето и дрехите му бяха изцапани, а косата — сплъстена от прах. Беше изтощен и очите му се затваряха затова се отпусна на пода до походната печка. Някой запали лампите и на светлината им Мърсър изяде остатъците от вечерята, отбягвайки въпросителните погледи на хората около себе си.

— Къде беше? — развълнувано попита Селоме.

Той й се усмихна. Тя все още беше загадка за него, но Мърсър усети, че загрижеността й е искрена.

— Ако не успееш първия път… — ухили се той, после се обърна към Хабте. — Имаше ли проблеми с транспорта на техниката?

— Наложи се да използваме багера, за да направим временен брод над река Адоба. Преляла е и няма да можем да се върнем, докато нивото на водата не спадне. Добрата новина е, че не забелязахме признаци на неприятности в града. Европейците може да са се отказали.

— Не. Те просто не знаят къде сме. — Мърсър преглътна последния залък от яденето. — По дяволите, бях много гладен. Не съм хапвал нищо от сутринта.

— Гиби ми каза, че си се спуснал в мината — рече Хабте, очаквайки обяснение.

— Да, било е провал. Не са намерили кимберлит, а са изкопали достатъчно много тунели. — Мърсър прие чаша кафе от термоса на Селоме.

— Това ли е мината, от която се интересуват всички — попита Хабте.

Беше ясно, че всъщност Мърсър съвсем не е ядосан противно на казаното от Гиби.

Мърсър се облегна на стената, опитвайки се да държи очите си отворени. На лицето му трептеше загадъчна усмивка.

— О, някой наистина се интересува. И е голяма работа. Но не знам кой е. — Какво искаш да кажеш?

— Преследват ни две групировки, нали? И като се има предвид какво е видял Хабте в Асмара и какво аз видях Рим, те не се спогаждат. Мисля, че едната група търси тази мина, а втората иска нещо съвсем друго.

— Какво? — попита Селоме.

— Друга мина — отговори Мърсър, развеселен от изумените им погледи. Бе стигнал до този извод предишната вечер и през деня бе проверявал теорията си. — Утре сутринта ще ви обясня всичко. Денят беше тежък и се нуждая от сън.

Той вече хъркаше тихо, преди Селоме да успее да угаси лампите.

Мърсър се събуди на зазоряване и накара останалите да се размърдат и да побързат. Вече бе направил кафе и бе сложил хляб и масло за закуска.

— Имаме цял ден пред нас, а изпускаме слънчевата светлина — подкани ги той, без да даде обяснение за доброто си настроение.

Собственикът на багера беше първият еритреец, който се появи от бараката, и когато видя, че Мърсър седи в кабината на машината му, започна да крещи и да размахва ръце, правейки му знаци да слезе.

— Какво казва? — обърна се Мърсър към Хабте, който се показа, привлечен от гневните викове.

— Казва, че нямаш нужната квалификация да караш багера му. Той трябвало да работи с него. — Хабте извади кибрит, за да запали първата си цигара за деня.

— Попитай го дали иска демонстрация на квалификацията ми — засмя се Мърсър.

Шофьорът се съгласи и Мърсър отново се качи в багера — Броячът показваше, че машината е работила няколко хиляди часа. Едва ли е била поддържана добре през Дългия си живот, но запали веднага. Мърсър слезе, докато двигателят загряваше, и взе кибрита от Хабте.

— Ей-сега ще ти го върна — обеща той и закрепи клеч ка към най-дългия стоманен зъбец на кофата на багера като я уви със скоч, който намери в кабината. Огледа земята, сетне помоли Хабте да се приближи до машината.

После отново се качи в кабината, провери хидравли ката на багера, завъртя кабината и вдигна кофата. Доволен, че може да контролира реакциите на багера той погледна публиката си, усмихвайки се дяволито.

Селоме, Гиби и двамата шофьори го наблюдаваха, опитвайки се да отгатнат намеренията му, но никой не вярваше, че Мърсър ще успее да овладее машината. Собственикът й се усмихна подигравателно, когато Мърсър неволно форсира двигателя.

— Имай ми доверие, Хабте, и не мърдай — извика Мърсър.

Той спусна кофата до земята. Ръцете му боравеха с лекота с лостовете. Спусна кофата още един-два сантиметра и завъртя кабината. Клечката се запали в камъка, като едва не угасна от движението. Хабте затвори очи, когато огромната кофа мина над главата му.

Краката и ръцете на Мърсър танцуваха по контролните уреди. Преценките му бяха точни. Миг преди вятърът да угаси клечката, той я допря до върха на цигарата в устата на Хабте. Еритреецът нервно дръпна и се засмя облекчено, издухвайки дима през устата и носа си. Мърсър се поклони на аплодиращите го зрители.

— Как го направи? — Погледът на Селоме бе изпълнен със страхопочитание.

Мърсър се ухили като малко момче.

— Израснал съм на такива машини. Дядо ми ме научи, когато бях на единайсет-дванайсет години. Хабте, попитай шофьора дали имам нужната квалификация да работя с този багер, а после ще отидем на разходка.

Мърсър намали скоростта на тойотата, когато стигна до отсрещния край на долината, под застрашително изсяващия се северен хребет. Той караше приведен към предното стъкло, за да може да изучава скалата над главите им. Накрая спря, скочи на земята и хукна нагоре склона на планината, като извика:

— Хайде, идвайте.

Когато се изкатери на петнайсет метра над равнината, спря за да позволи на Селоме, Хабте и останалите да стигнат до широкото плато от пясъчник.

— Какво виждате? — попита Мърсър и посочи долината.

— Нищо — задъхано отговори Селоме.

— И аз си помислих същото, когато за пръв път вчера дойдох тук. — Мърсър клекна. — Е, време е за обяснение. Изследвах мината, която, между другото, е изкопана по време на италианската окупация. Беше ми много трудно да повярвам, че има две групи хора, които търсят една и съща нефункционираща мина. Те не се познаваха до престрелката в Рим, но играят за еднакво висок залог. Шансът да искат едно и също нещо, без да се познават, ми се стори много малък. Затова започнах да мисля, че двете групи търсят различни диамантени мини.

— За какво намекваш?

Както Мърсър подозираше, в тона на Селоме имаше нещо друго, освен любопитство.

— Тук има две мини. Едната е изкопана преди Втората световна война, а другата — много по-отдавна. Смятам, че европейците в Асмара са представители на италианската компания, която е издигнала онази сондажна кула и е изкопала шахтата. Суданците ни преследват заради друго. Те сигурно знаят за по-старата мина в тази долина, но не са сигурни точно къде се намира.

Селоме, изглежда, прие това обяснение, но той забеляза, че тя се чувства някак неудобно. За съжаление Мърсър нямаше представа къде се вместват похитителите на Хари в сценария му. Щом бяха дали джин на стареца, може би не принадлежаха към арабска терористична групировка, а същевременно Мосад се интересуваше от цялата история.

— Продължавай — подкани го Хабте.

— По-старата мина трябва да е била изоставена много преди италианците да дойдат тук, инак щяха да я открият, когато са изследвали долината. Изкопали са шахтата си няколко километра встрани от целта.

— Защо мислиш така?

— Копали са на пет километра от залежите с кимберлит. Геологът им сигурно е предположил, че рудната жила е в центъра на тази долина, и затова са изкопали шахтата. Не се е досетил, че ерозията, причинена от вятъра и дъжда, е променила релефа на повърхността през последните хилядилетия, изкривявайки планината така, че тя вече не обгражда залежите, а е върху тях. Предположих, че рудната жила е била разработена от някой друг, преди да дойдат италианците, и само трябваше да открия старата мина.

— Откри ли я?

— Убеден съм. Едно от най-важните неща в минното дело е вентилацията, вкарването на въздух в подземните галерии, който да издуха прахта и да снабди с кислород миньорите. В големите мини в Южна Африка изпомпват около шестнайсет тона въздух в шахтите на всеки тон руда, който извадят. Проблемите с вентилацията в старите мини са още по-трудни. Вчера, след като Гиби отиде да ви вземе, обиколих долината, проверявайки скоростта и посоката на вятъра, докато открих това място. Вятърът духа над северната стена на долината и се за-вихря, като може да се движи със скорост трийсетина километра в час. — Мърсър нарисува груб чертеж на земята. Рисунката показваше мястото, където двете планински възвишения се срещаха. — Най-трудното е да канализираш въздуха в шахтата и да съсредоточиш потока точно там, където го искаш. А сега, погледнете пустинята под нас.

Гиби, най-младият от всички, го видя пръв.

— Ето — посочи той. — Виждам онова, което нарисува. В песъчливата почва имаше две неясни линии, малко по-тъмни от останалата част от пустинята. Те бяха дълги около шейсет метра, извиваха се една към друга и се срещаха там, където стояха Мърсър и останалите. Бяха очертани твърде правилно, за да се създадени от природата. Линиите бяха направени от човешка ръка.

— Какво означават?

— Остатъците от основите на две огромни стени. Съдейки по ширината им, бих казал, че са били високи най-малко двайсет метра, повече от достатъчно, за да улавят вятъра, духащ от планината, и да го насочват към входа на шахтата. Убеден съм, че в планината са изкопани отдушници.

— Искаш да кажеш, че стоим върху друга мина?

— Точно така. — Мърсър едва овладя вълнението си. — Хоризонтална галерия, изкопана в планината.

— Кога е била изкопана? — попита Хабте.

— Не знам. Може да разгледаме основите, за да добием представа, но това не е важно.

— Искам да ми отговориш на въпроса кой я е изкопал — каза Селоме.

Мърсър я погледна. Имаше чувството, че тя знае отговора.

— Ще разберем, когато я отворим.

Час по-късно багерът разкопаваше хълма, разчиствайки отломките, които се бяха натрупали пред планината. Мърсър стоеше там, където кофата се забиваше в земята, и насочваше шофьора. Той държеше лопата и на все-си десет минути слизаше в рова, изкопан от машината. Температурата на въздуха отново се повиши на петдесет градуса и Мърсър съблече ризата си. Всяко слизане в ямата беше по-опасно от предишното. Изкопът вече беше дълбок четири-пет метра и два пъти по-широк и стените се рушаха. Мърсър разглеждаше внимателно пробите, а после правеше знак на шофьора да продължи да копае.

— Какво търсиш? — попита Селоме, когато той излезе за шести път от дупката.

Хабте, Гиби и шофьорът на камиона разтоварваха тех никата от ремаркето.

— Отпадъчните материали, които са изхвърлила. Мърсър избърса потта от челото си. — Когато са започна ли да копаят, трябва да са натрупали безполезните камъни и пръст до входа. Би трябвало да го разпознаем лесно.

— Но щом мината е под пресечната точка на двата хълма, защо не копаем там?

— Защото искам да знам какво има там, преди да отворим шахтата. Това е въпрос на безопасност — обясни Мърсър. — Пък и се надявам да открия покриващия пласт върху залежите от кимберлита, който е бил натрошен и пресят.

— Защо? Знаем, че диамантите са тук.

Мърсър въздъхна и Селоме се отдалечи от него. Тя явно знаеше, че там има нещо, но според Мърсър едва ли диамантите я интересуваха толкова. Той реши, че когато намерят входа на мината, ще поговори сериозно със Селоме.

До обяд ровът стана дълбок петнайсет метра. Склонът на планината се осея с малки свлачища и се наложи отново да копаят. Мърсър седна в кабината на багера, а шофьорът, еритреец на име Абебе, застана в ямата, когато зъбците на кофата стигнаха до покриващия пласт върху кимберлита.

Мърсър изключи мотора и скочи на земята. Абебе бе коленичил и разглеждаше синкавите камъни в кофата. Кимберлитът беше натрошен на фини парченца. Най-голямото беше колкото нокътя на палеца на Мърсър. Първите миньори бяха обработвали рудата много старателно и я бяха стрили почти на прах, за да намерят и най-малките диаманти. Мърсър знаеше, че за да извършат тази допълнителна работа, стойността на залежите в мината трябва да е висока. Това означаваше също, че операцията е била мащабна, и са участвали стотици, а може би и хиляди работници. Знаеше се, че кимберлитът е твърд, и бяха нужни много дни, за да се натроши на ръка дори малко количество.

Мърсър взе лопатата от Абебе и заби върха и в покриващия пласт върху кимберлита. Копаеше бавно, защото скалата се бе циментирала от тежестта на планината отгоре и от безбройните дъждове, проникнали в нея. Лопатата се удари в нещо твърдо и Мърсър я хвърли и легна по корем, за да надникне в дупката, която бе изкопал. Той пъхна ръце в земята и извади нещо — друг вид камък бял и очукан, голям колкото юмрук. Мърсър го вдигна към светлината.

— Да ме вземат дяволите. — Докато го разглеждаше, преценката му за възрастта на мината се премести назад във времето с няколко хиляди години.

Абебе не разбра защо Мърсър е заинтригуван от камъка и не обърна внимание, че той извади кожената си чанта от багера и го пусна вътре.

След малко Селоме и другите се приближиха. Гиби бе приготвил обяд, а Хабте бе намерил бира в село Ила Бабу. Всички ядоха и пиха, без да разговарят. Селоме седеше до Мърсър и коляното и го докосваше.

— Цял ден ли ще работим? Става горещо — преведе Хабте въпроса на шофьора на камиона.

— Боя се, че се налага да работим — отговори Мърсър. — Не знам докога присъствието ни тук ще остане в тайна. Планината поглъща по-голямата част от шума на багера, но хората от другата страна сигурно ще ни чуят.

Шофьорът кимна, но очевидно не остана доволен.

— Готови сме да отворим входа на мината — обяви Мърсър, за да повдигне настроението им. — Намерихме покриващия пласт върху кимберлита преди обяд и съм доволен, че можем да отворим мината, без да ни заплашва някаква опасност.

— Какво мислиш, че ще намерим там? — Имам теория. Гиби, Хабте спомена, че наблизо има стар манастир. Знаеш ли къде се намира?

— Ще ти го покажа — намеси се Хабте. — На стотина километра е оттук.

— Не, ти ми трябваш, докато отваряме мината, но искам да отида там и да говоря с монасите. Гиби, знаеш ли къде е манастирът?

— Да. Мисля, че ще го намеря, но е много далеч. — Гласът на младежа не прозвуча уверено.

— Говори с Хабте за това. Ще тръгнем едва след един-два дни.

— Защо искаш да говориш с монасите?

— Манастирът е построен преди хиляди години. Обзалагам се, че те знаят за мината и за хората, които са я разработили.

— Но какво искаш да научиш? — настоя Селоме.

— Ако знаех, нямаше да е необходимо да говоря с тях. Мърсър стана и изтупа панталона си. Беше сигурен, че Селоме е доловила промяната в отношението му към нея. Тя се опитваше да го прави на глупак и това го вбесяваше. Жената беше наясно с цялата тази история още от самото начало, но продължаваше да задава въпроси, чиито отговори й бяха известни. Мърсър също имаше въпроси и беше време да получи отговори.

Работата продължи три дни. Всеки изпълняваше определена задача и бе капнал от умора в края на деня. Хабте и единият шофьор монтираха рало на предната част на камиона, за да го използват като булдозер. Двамата работеха едновременно с трактора с ремаркето, премествайки встрани купчините отломки, които машината изкопаваше от планината. Мърсър и Абебе се редуваха да карат багера, а Гиби се спускаше в изкопите и насочваше кофата, за да увеличи до максимум загребването. Единствено Селоме, която нямаше задача, свързана с копането, се отдаде на традиционно женската роля на домакиня и готвачка.

Късно следобед на третия ден още нямаше и следа от главния вход. Групата се събра пред изкопа. Почвата беше толкова утъпкана от движенията на багера, че се бе втърдила като бетон. Бяха изкопали яма, широка осемнайсет метра и два пъти по-дълбока. Планината се извисяваше над тях. От дъното на рова небето се виждаше като тясна синя ивица. Хабте и Абебе пушеха цигари, а Мърсър пиеше бира. Всички бяха отчаяни от огромната работа и липсата на резултат. Мърсър наруши мълчанието.

— Налага се да взривим планината. Ако продължим да копаем, насипът скоро ще се срути над главите ни. Трябва да предизвикаме изкуствено срутване, а това означава най-малко един ден да разчистваме отломките и едва после да продължим да копаем и да търсим входа на мината.

— Няма друг начин — съгласи се Хабте. — Правехме същото, когато работех в кариерите.

— Донесе ли тора, който поръчах? — попита Мърсър, след като изпи остатъка от бирата си.

— Сто килограма амониев нитрат. Има и хиляда и петстотин метра детонаторен шнур.

Експлозивите, които Мърсър бе поискал, докато беше във Вашингтон, бяха останали в Асмара, затова бе принуден да импровизира.

— Добре. Ще използваме дизеловото гориво от допълнителния резервоар на камиона. Няма да са необходими големи усилия. Планината ще се срути и ако я ритнеш. Мърсър огледа хълма, преценявайки къде да постави експлозивите. — След взрива Селоме, Гиби и аз ще отидем в манастира и ще поговорим с монасите.

— Защо съм ти аз? — Селоме очевидно нямаше нищо против екскурзията, но питаше от любопитство.

— Не искам да обиждам Гиби, но английският му е като моя еритрейски. Поздравления. Повишена си от готвачка в преводач.

— Дай ми още една седмица и ще ръководя операцията — усмихна се тя.

— Само така. — Мърсър също и се усмихна за пръв път от няколко дни. Щяха да имат възможност да разговарят по пътя към манастира.