Мината на цар Соломон

ДОЛИНАТА НА МЪРТВИТЕ ДЕЦАСЕВЕРНА ЕРИТРЕЯ

Мърсър заспа няколко пъти по време на бдението си като се събуждаше само секунди след като задрямваше Очите му бяха кръвясали и пареха от фините частици прах, нахлуващ в порутената барака. Стана единайсет и той разбра, че ако отново заспи, ще се събуди едва на зазоряване, затова взе сателитния телефон и излезе. Температурата през нощта бе спаднала съвсем малко. Млечният път представляваше размазано петно на небето, Повяваше лек вятър. Най-силният шум, който Мърсър чуваше, беше звукът на собствените му стъпки по напуканата пустиня.

Десет минути преди уговорения час той включи сателитния телефон, който иззвъня почти веднага. Мърсър се стресна и се запита защо контактът се осъществява по-рано.

— Мърсър.

— Доктор Мърсър, хубаво, че отново чувам гласа ти. Това беше мъжът, с когото бе разговарял в Асмара.

Мърсър се надяваше, че е бил убит по време на атаката на суданците в хотел „Амбасойра“.

— Не мога да кажа същото — отговори той. Човекът не обърна внимание на забележката му.

— Опитах да се обадя няколко пъти, но телефонът ти беше изключен. Имаме много за обсъждане. Случиха се доста неща от последния ни разговор.

Може би защото стоеше до входа на мината и вече бе изпълнил задачата си или защото бе притиснат твърде много, но Мърсър не можа да сдържи гнева си и заговори иронично.

— Да, като например неколцината аматьори, които се опитаха да откраднат бельото ми. Направиха го предишната нощ — За щастие камериерката ги уплашила с парца-ла си. Изглежда, възможностите ви са ограничени до отвличане на беззащитен старец. Може би трябва да тренирате повече. Опитайте се да взимате бонбони от дете. Чувал съм, че е по-трудно, отколкото звучи.

— Хуморът ти е пресилен — каза гласът. — И вероятно ще пресъхне напълно. Слушай много внимателно.

Отново настъпи мълчание и после Мърсър чу друг глас. Хари! Звукът беше далечен, сякаш думите му бяха записани предварително и пуснати на касетофон по телефона. Но Мърсър долови ужаса в гласа на възрастния мъж. Хари говореше така, сякаш бе преживял адски мъки.

— Мърсър, трябва да намериш диамантената мина. Казаха ми, че ако не я откриеш до две седмици, ще започнат да ме режат на парчета. Държат ме в една мръсна дупка и ми дават някаква гадост, по-гнусна и от „Будълс“. Не знам още колко ще издържа.

— Това трябва да ти е достатъчно — обади се терористът, — за да си доволен, че приятелят ти още е жив. Аз спазвам своята част от уговорката. А ти?

— Защо две седмици? Мислех, че разполагам с четири.

— Вече не. След две седмици ще ни кажеш къде е мината, инак Хари Уайт ще бъде убит.

— Още дори не съм се приближил до нея — излъга Мърсър, поглеждайки осветения от луната черен силует на сондажната кула. Знаеше, че за две седмици няма да може да измисли изпълним план. „По дяволите!“ — изруга мислено.

— Това е твой проблем и на Хари Уайт, не мой.

— Имам предположения. Научих някои неща от но-мадско семейство, с което се запознах преди няколко дни, но ми трябва повече време. Тази страна е голяма, за Бога! Досега бяхте сговорчиви. Дайте ми още една седмица, кълна се, че след три седмици ще знам къде се намира мината.

— Имаш две. А сега, искам да обсъдим случилото се в Асмара.

— Не съм убил вашия човек.

— Знам, Мърсър. И двамата съзнаваме, че има и други хора, заинтересувани от нашата операция, и може да се наложи да защитаваме теб и екипа ти. Ето защо трябва да ми кажеш къде си в момента.

— Наистина ли мислиш, че ще повярвам на внезапната ти загриженост за здравето ми?

— Интересът ни към здравето ти е документиран. До казателството са двамата мъртви африканци, които ос тавих в хотелската ти стая. Смятам те за свой наемник и искам да успееш. Кажи ми къде си.

— Не. Ти искаш мината, а аз — Хари Уайт. Това е уго-ворката ни и ще ме оставиш на мира, докато я намеря.

— А суданците?

— Аз ще се погрижа за това.

— Знаеш, че не мога да те накарам да ми кажеш. Но когато разговаряме следващия път, ще имам друг запис и ще чуеш, че Хари Уайт е загубил лявата си ръка. — Линията прекъсна.

— По дяволите! — Мърсър набра номера на сателитния телефон, който бе дал на Хабте.

— Да? — веднага отговори еритреецът. Както се бяха уговорили, преди да се разделят, той чакаше Мърсър да се обади.

— Аз съм, Хабте. Мисля, че току-що обърках нещата с похитителите. Отправиха ми заплахи и аз им вярвам.

Мърсър си припомняше разговора, когато му се стори, че Хари бе казал нещо странно. „Някаква гадост, по-гнусна и от «Будълс».“ Какви ли ги говореше старецът, по дяволите? — Слушай, няма да ти разказвам подробности, но багерът ще ми трябва по-рано, отколкото смятах. Можеш ли да тръгнеш на зазоряване?

— Да. Собственикът му ремонтира пътищата тук, но е предупредил, че му се налага да замине.

— Малко странични доходи, а?

— Не виждам нищо лошо в това. Накфа е порутен, а багерите са рядкост в Еритрея.

— Стига резервоарите му да са пълни, когато дойдете тук — предупреди го Мърсър.

— Ще са пълни. Ще докараме и другите машини, които ме накара да наема, преди да пристигнеш в Еритрея.

— Добре. Ще ни трябва генераторът и преносимите прожектори. — Сателитните телефони не бяха застраховани срещу подслушване, но Мърсър беше убеден, че по това време никой не слуша точно тази честота. Въпреки това нямаше намерение да рискува, съобщавайки къде се намира. Той съобщи на Хабте координати на около петнайсет километра от Долината на мъртвите деца и каза, че ще изпрати Гиби да го доведе. — За колко време ще се придвижиш?

— Ще отнеме най-малко един ден. Теренът е неравен и река Адоба може вече да се е препълнила. Най-добре ще е Гиби да ме посрещне по обяд вдругиден.

— Ясно.

Мърсър продължи да мисли за Хари Уайт. „Будълс“ беше търговско название на марка джин. Защо Хари получаваше джин, щом похитителите му бяха мюсюлмани и им бе забранено да пият алкохол? Очевидно Хари се опитваше да му каже нещо, но Мърсър беше твърде уморен, за да го разбере.

Мърсър събуди Гиби веднага щом се съмна. Бе спал достатъчно, за да задоволи непосредствените потребности на организма си, но се чувстваше малко замаян от горещината. Гиби се съгласи да остане в долината и да му помага до другата сутрин, а сетне да отиде да вземе Хабте, Селоме й техниката.

След бърза закуска Мърсър прегледа сондажната кула, а Гиби извади всички въжета, които бяха донесли. Ръждата по стоманените подпори беше повърхностна и металът отдолу изглеждаше стабилен. В тойотата имаше въжета само по петнайсет метра, но ако ги завържеха и ги прикрепяха за влекача на джипа, щяха да бъдат достатъчни за да може Мърсър да стигне до дъното на изкопа.

Той монтира няколко макари на металната рамка, уви подпорите с пластир и ги намаза с машинно масло от джипа, за да не може грапавият метал да протрие въжето. После показа на Гиби как да борави с импровизира ната седалка от въжета.

— Гиби, не забравяй, че само ти можеш да ме спасиш от падане в тази адска дупка — предупреди го Мърсър докато стоеше до входа на старата мина.

Гиби се бе оказал способен помощник, но Мърсър все още не се осмеляваше да повери живота си на младежа Черната шахта сякаш искаше да го засмуче в дълбините си.

Пое няколко пъти въздух, скочи и увисна над петдесетметровата бездна. Гиби се засуети за миг с въжето и Мърсър пропадна още няколко сантиметра.

— Добре ли си?

— Да, ефенди — усмихна се еритреецът. — Люлката ти те прави по-лек.

Благодарение на системата с макарите Гиби бе натоварен само с двайсет и пет килограма от действителната тежест, но въпреки това Мърсър бе завързал края на въжето за влекача на тойотата. Когато дойдеше време да го издърпа, Гиби щеше да се нуждае от мощността на джипа.

— Добре, спускай.

Мърсър започна да пропада в тъмен свят. Квадратът светлина над главата му бързо се смаляваше. Той запали фенерчето и намести миньорската каска на главата си, Около него се сипеха камъчета, които тракаха по каската и падаха в шахтата.

— По-бавно — извика Мърсър и подпря крака на неравната стена, за да отпусне малко въжето, после го дръпна два пъти, за да подсили заповедта, и спускането става много по-бавно.

Насочи фенерчето надолу, но лъчът освети само няколко метра. На скалите трябваше да има завинтени стоманени перила за стабилизиране на подемниците и клетките, но Мърсър не видя такова нещо и се запита докъде бе стигнал предишният опит за намиране на диамантите.

В лагера на повърхността нямаше следи от механични товарачи или конвейерни ленти. След като дори не бяха инсталирали свястна система за обработване на рудата, беше твърде вероятно мината да не е експлоатирана от много години. Но за изкопаването на подобна шахта беше нужна година и нещо, като се имаше предвид възрастта и и качеството на съоръженията преди половин век.

Мърсър стигна до първата хоризонтална галерия на около двайсет и пет метра по-надолу. Миньорите я бяха изкопали, за да стигнат до обогатената с минерали руда. От тази дълбочина отворът на шахтата изглеждаше не по-голям от капак на канал. Мърсър се вмъкна в галерията и стъпи на перваза, водещ към скалата. Онзи, който бе разработил мината, знаеше достатъчно, за да не прокарва главната шахта до вулканичния отвор, и бе пробил дупка до нея и оттам — до кимберлита. Мърсър даде сигнал на Гиби да задържи въжето, откачи се от седалката и я завърза за дървена греда, за да не виси в празното пространство.

Лъчът на фенерчето проряза мрака и освети дълъг тунел, широк четири и висок два метра и с неизвестна дължина. Мърсър насочи фенерчето към тавана и се изненада, като не видя прилепи. Не бе доловил миризма на гуано, характерна за изоставените мини. Също като Долината на мъртвите деца и мината бе лишена от живот. По гърба му полазиха ледени тръпки, които нямаха нищо общо с хладния въздух в подземния тунел.

Мърсър измина петдесет метра по хоризонталната галерия и стигна до първия разклон. За миг му хрумна да се отклони по по-тесния тунел, но после реши да продължи по главния. Само след още няколко метра вляво се появи друг разклон, после трети. Той освети прохода и видя, че там също няма болтове, които да осигурят стабилност. Скалите бяха предимно от риолит и вероятно не се нуждаеха от болтове, но това засили безпокойството му. В тази мина нещо не беше наред.

След двеста метра откри малка галерия за вентила ция, дупка в земята, която се спускаше към следващото ниво. Подобни малки вертикални шахти свързваха две нива в мината и често се срещаха в тунел, използван за изнасянето на изкопания материал. Дървените перила до малката галерия бяха сухи и счупени, а стълбата монтирана от едната страна, изглеждаше толкова крехка, че едва ли би издържала и тежестта на мишка. Когато стигна до работната шахта на галерията, на четиристотин и петдесет метра от главната шахта, вече бе минал през осем разклона, две малки галерии и един отвор в тавана. Това означаваше, че над главата му има още едно ниво, което не бе свързано директно с главната шахта.

Първоначалната му преценка за мащаба на работата беше далеч от истината. Без да изследва разклоненията, можеше само да предполага, че те са поне два пъти повече от тунелите само в тази галерия. До дъното на шахтата оставаха още трийсетина метра и не се знаеше колко още галерии има. Като се имаше предвид стабилността на скалата и начинът, по който галериите бяха прокопани, може би имаше още няколко километра тунели, разклоняващи се от главната шахта.

В продължение на петнайсет минути Мърсър разглежда скалите наоколо. Рудата от последната експлозия не беше разчистена, когато миньорите са били изтеглени от забоя, и това беше доказателство, което бяха забравили в бързината. Миньорите обаче никога не оставяха необработена руда в мината. Мърсър преся парчетата, използвайки сила, за да отмести някои от по-големите буци, и изследва повърхността на скалата. Но под какъвто и ъгъл да я осветяваше, не видя следи от матовата, синкава почва, кимберлита, където се образуваха диамантите, и реши, че е била изгубена година, без да се постигне резултат. В хоризонталната галерия нямаше нищо ценно.

Той се върна в главната шахта, хвана въжето и даде сигнал на Гиби да го спусне, после скочи в бездната, заъртя се и се отблъсна от скалната стена. Спускането му беше зашеметяващо, но Мърсър го бе правил и преди и не изпита неприятни усещания.

Не обърна внимание на следващите три хоризонтални галерии, защото знаеше, че ако се наложи, може да ги изследва, докато се издига към повърхността. Както очакваше, на дъното на шахтата имаше купчина изкривени съоръжения и стотици метри сплетен стоманен кабел. Когато мината е била напусната, миньорите бяха предпочели да хвърлят техниката в изкопа, вместо да позволят да я вземат враговете, вероятно напредващата английска армия. Мърсър стъпи на навит на кълбо кабел. Нишките бяха ръждясали и слепени от сезонните дъждове в Еритрея и се бяха превърнали в плътна маса метал, която приличаше на модернистична скулптура. Лъчът на фенерчето освети горната част на клетката, използвана да изтегля хората от мината, и по-нататък разхвърляните съоръжения. Мърсър видя подемник, който не бе паднал на дъното на шахтата, а бе заседнал на четири-пет метра от земята. Той отскочи назад, когато забеляза сгърчен труп. След няколко секунди сърцето му нормализира ритъма си.

Проправи си път през купчината железа, за да го разгледа по-отблизо. Трупът беше в подобна фаза на разложение като еритрейския войник, когото с Гиби бяха погребали предишния ден. И униформата му изглеждаше същата. Мърсър предположи, че някой любопитен войник се е приближил до шахтата, изгубил е равновесие, полетял е надолу и бързо е срещнал смъртта. Той отново се откачи от въжето и сигнализира на Гиби да задържи позицията му.

Тук-там между съоръженията имаше празни пространства, през които Мърсър можеше да мине и да стигне до най-дълбоката хоризонтална галерия в мината, чийто вход бе блокиран от изоставените миньорски инструменти. Но дори при най-благоприятни обстоятелства опитва да го направи беше опасен. Железата бе възможно да се разместят и да го затрупат, без да има надежда да бъде спасен. Нямаше как да сигнализира на Гиби и дори да успееше, един-единствен човек не можеше да стори нищо за да го измъкне.

Но Мърсър нямаше избор. Той раздвижи мускулите си, подготвяйки се за предизвикателството, коленичи надникна в тъмната купчина и започна да се промъква. Извиваше тяло между съоръженията, движейки се, без да спира, Навеждаше се. Острата стомана поряза ръцете му и охлузи кожата на краката и гърба му. Дрехите му се превърнаха в дрипи. Все едно се движеше в огромно кълбо от бодлива тел. Ако намереше път към хоризон талната галерия, после щеше да се върне лесно, следвай ки дирята от капки кръв.

Навлезе на два и половина метра в железата и освети пространството под асансьорната клетка. Лъчът бе по гълнат от мрака на друга хоризонтална галерия, после дната. Провря се под клетката и затаи дъх, когато част съоръженията се разместиха, скърцайки като огромни стоманени челюсти. Имаше чувството, че купчината всеки момент ще се срути. Без да обръща внимание на болката, когато парче метал резна гърба му, Мърсър преодоля последните метри и се претърколи в галерията, точно когато грамадата рухна. Тоновете съоръжения, застрашително крепящи се от половин век, се срутиха на дъното на мината в облак от прах. Трясъкът отекна в шахтата. Ако Мърсър се бе забавил със секунда, тялото му щеше да бъде прерязано на две, когато клетката се стовари на входа за галерията като острие на гилотина.

Дишането му беше учестено въпреки усилията да го нормализира, вдишвайки вонящия прах с всяко поемане на въздух. Мърсър огледа кървящите си рани и после насочи лъча на фенерчето към задръстената шахта. Правоъгълният отвор на галерията бе блокиран от непрохо-дима стена от отломки. Мърсър хвана стоманена подпора и започна да я дърпа, докато му се зави свят. Но под пората помръдна само един-два сантиметра. Когато бе паднала, кабелите, въжетата, клетката, подемниците и всички други съоръжения, хвърлени в шахтата, се бяха заклещили, намествайки се като парчета от ребус, и бяха препречили входа. Нужни бяха експлозиви, за да се изкъртят.

Мърсър бе хванат в капан.

— Неочакван обрат — измърмори той.

Знаеше, че паниката идва в резултат от страха от неизвестността, и за добро или лошо, и преди се бе заклещ-вал в мини, така че потисна опасенията си. Върна се спокойно и тръгна по тъмния тунел, но само след няколко метра спря. Кръвта се отдръпна от лицето му и стомахът му се сви.

Дългият тунел беше пълен със стотици трупове. Отначало Мърсър помисли, че са били хванати в капан там като него. Но после видя, че труповете са наредени край стените. Тези хора биха се борили до последен дъх, за да се измъкнат от галерията. Щяха да се скупчат до шахтата, а не да се отпуснат в тези спокойни пози. Той се вгледа в мъжа, който лежеше най-близо до него, и разбра какво се е случило. В изсъхналата кожа на челото на човека имаше дупка. Съдейки по облеклото им, това бяха миньорите, които бяха изкопали тунелите. Те бяха застреляни, когато италианците бяха избягали, и телата им бяха изоставени там. Вечното им мълчание пазеше тайната на мината.

— Господи.

Гледката му напомни за концлагеристите, използвани от нацистите, за да изкопаят тайни подземни съоръжения за ракети и реактивни изтребители.

Мърсър тръгна по тунела и изчисли, че в галерията има над четиристотин трупа. Запита се какво означава това, но не намери отговор.

Отложи търсенето и стигна до края на тунела. Галерията беше дълга повече от километър и половина имаше множество разклонения вляво и вдясно. Таванът беше само на няколко сантиметра от главата му. Туне лът отново промени преценката му за размерите на мината и за времето, за което бе изкопана. Подобно на първата хоризонтална галерия, която бе изследвал, работната шахта беше изоставена малко след взривната дупка Отпред имаше механичен скрепер, а кабелите, маневрирали машината, стигаха до четирицилиндров мотор, Миньорите дори бяха оставили наблизо кирките, лопатите и лостовете си. Металът беше непокътнат благодарение на сухия въздух.

Мърсър намери отговор на няколко въпроса, когато разгледа скалите и рудата, която се бе откъртила от добивния забой.

— Горките. Не сте имали шанс, нали?

Имаше и други въпроси, върху които трябваше да мисли, но първо трябваше да се върне на повърхността. Тъй като бе прекарал голяма част от кариерата си в подземните владения, Мърсър бе развил способността да съставя наум карта на триизмерните лабиринти, докато върви из тях. Той несъзнателно изчисляваше разстоянията и ъглите. Това беше умение, което бе придобил с годините, и то му помагаше да се движи с относителна лекота под земята. Мърсър се върна до първия склон на това ниво, надникна нагоре в черната дупка и осъзна, че не води към по-горното ниво, а се разклонява. Той потърси пряк път до друга хоризонтална галерия, по-къс от главния и с наклон надолу. След известно време Мърсър стигна до още едно възвишение и огледа стълбата, издигаща се нагоре. Дървото бе посивяло от годините и бе станало толкова сухо и крехко, че се ронеше. Той изпробва най-долното стъпало и петата му веднага го прекърши.

— Добре, ще го направим по трудния начин. Инстинктът му подсказа, че на върха на отвесното възвишение има тунел, водещ към главната шахта над купчината изхвърлени съоръжения. Там беше и въжето. На земята имаше достатъчно камъни, за да направи пимида под отвора. Той работеше и си тананикаше, като често изключваше фенерчето, за да пести батериите. След двайсет минути купчината стана достатъчно висока. Таванът беше на два метра, затова му трябваше платформа от камъни, висока един метър, а Мърсър бе натрупал почти метър и двайсет. Той насочи нагоре фенерчето, но лъчът изчезна в мрака.

Мърсър се изкатери до върха на купчината и се провря през отвора. Сетне пое дълбоко въздух и сложи крак на стената на отвесната шахта. Подпря рамо на скалата, изтласка се нагоре, преметна другия си крак върху камъка и се изтегли от купчината чакъл. Стоейки в комина с разкрачени крака, Мърсър щеше да се нуждае от ръцете си, за да се държи, докато се катери, затова пъхна фенерчето в колана си, премести тежестта си на левия крак, вдигна десния няколко сантиметра и отново се изтласка от стената.

Бяха му необходими петнайсет минути, за да измине шест метра нагоре по шахтата, защото можеше да прави крачки само от петнайсет сантиметра и да се придържа с длани за скалата, за да разпределя равномерно тежестта си. Мислеше, че възвишението ще свърши и ще се озове в друга хоризонтална галерия, но склонът продъжаваше да се извисява в мрака. За свой ужас Мърсър осъзна, че шахтата се разширява. Краката му се разкрачваха все по-широко и напрежението на мускулите на слабините и на бедрата ставаше непоносимо. За пръв път след срутването на съоръженията на дъното на шахтата Мърсър започна да изпитва съмнения, че ще се измъкне. Той смени позата си, притисна пети до едната стена и допря рамене до другата, така че тялото му да запълни празното пространство.

Продължи да се движи, като притискаше рамене и стъпваше по отсрещната стена. Ризата и панталонът му се обляха в кръв. Шахтата се разшири още, затова тряб ваше да упражнява по-силен натиск върху стените, за да не падне. Ако шахтата продължеше да се разширява Мърсър нямаше да може да се задържи. Той прогони тази мисъл от съзнанието си, но започна да го обзела отчаяние. Цялото тяло го болеше. Силите му намаляваха, мускулите му се схващаха и Мърсър разбра, че няма да може да контролира спускането си, ако се наложеше Щеше да изпочупи костите и предимно врата и гръбнака си, ако паднеше върху камъните долу от десетина метра височина. Продължи упорито да се катери.

Осъзна, че е стигнал до върха на възвишението, когато престана да чува тракането на камъчетата по металната миньорска каска. Преодоля останалите петнайсет сантиметра, претърколи се на пода на горната хоризонтална галерия и легна там, като дишаше учестено, притиснал лице до студения камък. От раните на гърба и охлузванията на ръцете му капеше кръв.

Изминаха пет минути, преди отново да е в състояние да се движи. Мърсър се изправи, като трепереше, изтупа дрехите си и запали фенерчето. Без да обръща внимание на тунела вляво, той тръгна надясно, защото знаеше, че това е главната артерия, съдейки по размерите. След двеста метра Мърсър видя светлина и погледна светещия циферблат на часовника си. Още не беше обяд, но имаше чувството, че е бил в мината цял ден, дори повече.

Въжето висеше далеч от обсега му и той трябваше да използва колана си, за да го придърпа към себе си. В сумрака долу Мърсър видя изоставените съоръжения, които едва не го бяха заклещили завинаги. Той дръпна рязко въжето и Гиби незабавно започна да го изтегля. Едва когато стъпи на твърда почва, Мърсър извади от джоба си сигнална ракета и я изстреля. Това беше знак за Гиби да включи двигателя на тойотата и да я отдалечи от сондажната кула. Седалката от въжета се издигна като безшумен асансьор.

Слънцето беше благословено облекчение след часовепрекарани в мрака, и ако очите на Мърсър не притежаваха котешка бързина да се приспособяват, ярката светлина щеше да го заслепи. Той се облегна на сондажната кула, докато Гиби се приближаваше към него. Чустваше изтощение, което нямаше нищо общо със сутрешната му работа. Еритреецът предвидливо бе донесъл последната бира и му я даде. Мърсър изпи на няколко глътки топлата газирана течност.

— Какво стана, ефенди? — Младежът не можеше да прикрие вълнението си. — Покажи ми още един от скъпоценните камъни, които ще направят богат народа ми.

Мърсър го погледна, присвивайки очи на ослепителното слънце, извади малка, безформена бучка от джоба си, хвърли я на нетърпеливия еритреец и наведе глава.

Гиби дълго гледа парчето метал. Изражението му беше озадачено.

— Това не е богатство, а олово от куршум, изстрелян в главата на човек на дъното на тази мина, също като останалите четиристотин мъже, които са работили с него — каза Мърсър.

Бе намерил трупа, прегърбен над контролните уреди на скрепера в дъното на най-долната галерия. Човекът беше убит като всички други, екзекутиран не само за да запази в тайна местонахождението на мината, но и за да скрие факта, че целият проект е бил неуспешен. Те не бяха намерили заветната синкава почва — кимберлита, който съдържаше диаманти. Години наред бяха копали тунели, поливайки ги с кръвта и потта си, но не бяха открили нищо. А наградата им беше куршум в главата.

Въпреки всичко Мърсър беше убеден, че някъде наоколо има диаманти. И ако разполагаше с две години, няколко хиляди души и неколкостотин милиона долара, Щеше да ги намери и извади. Но в момента нямаше нищо и не можеше да спаси Хари. Похитителите бяха казали, че искат Мърсър да намери мината. Той го бе направил, но знаеше, че няма да повярват на истината. Те искаха диаманти, а не огромна дупка в земята, и колкото и убийства да извършеха, Мърсър не можеше да стори нищо, да изпълни желанието им.

— Мамка му — измърмори той. По лицето му започна ха да се стичат сълзи на отчаяние, тъга и болка.