Мината на цар Соломон

СЕВЕРНА ЕРИТРЕЯНА ЮГ ОТ ПЛАТОТО ХАЖЕР

Десет дълги дни и нощи те бавно се придвижваха в пустинята, без усилията им да бъдат възнаградени. Духът на екипа постепенно спадаше от еднообразието и промъкващото се отчаяние. Дразнеха ги друсането по неравната повърхност, горещият въздух, нажежен като вътрешността на пещ, и рояците жилещи насекоми, които ги обгръщаха в момента, в който спираха. Хабте и Селоме почти не си говореха и тъй като братовчед му беше идол за него, Гиби също не разговаряше с нея. Мълчанието в задушния джип беше тягостно.

Единствено Мърсър сякаш не го забелязваше. Той беше стихията си и бе успял да прогони от съзнанието си всичко, с изключение на геологията и географията на района. Използвайки снимките от „Медуза“, спомените на Хабте и познанията си за релефа, Мърсър ги водеше, без да губи доброто си настроение.

Дори след десет дни на безрезултатно търсене, решителността му не намаля. Всъщност той действаше с още по-голяма увереност с всеки изминал ден. Но задачата си оставаше истинско предизвикателство. Мърсър имаше чувството, че е златотърсач от времето на златната треска, тръгнал да търси богатство само с кирка и големи надежди. Бе свикнал да участва в щедро финансирани експедиции, но сега трябваше да разчита предимно на дългогодишния си опит и интуицията си.

Откакто бяха пристигнали в провинция Барка, най-малко двайсет пъти на ден Мърсър караше Хабте да спре, за да може да обиколи местността със заострено геоложко чукче в ръка. Изкатерваше се по някой безименен хълм, откъртваше камък и половин час го разглеждаше, дори го близваше, за да промени отразителните му свойства. Понякога казваше на Гиби да вземе две лопати и да отиде с него и в продължение на час и нещо двамата копаеха в песъчливата почва, а после мълчаливо се връщаха в тойотата. Мърсър показваше друга посока и отново потегляха.

Нощем правеха примитивни лагери. Хабте бе успял Да вземе само две палатки, преди да избягат от Асмара. Той и Гиби спяха в едната, Мърсър нощуваше в другата, а Селоме се излягаше на задната седалка на тойотата. Храната им също беше проста — хляб от просо, ряпа или картофи и консервирано месо. Най-същественото всеки ден бяха бутилките с бренди, които Мърсър вадеше от багажа си. Някои бяха докарани от Съединените щати, а другите Гиби бе купил от бара на хотел „Керен“. Тримата еритрейци обикновено заспиваха дълбоко, след като се нахранеха, но Мърсър работеше до късно през нощта. В палатката му светеше фенер, докато той си водеше записки в дебела тетрадка. Сателитните снимки бяха наредени пред него.

Мърсър смяташе да използва тойотата една седмица после да се върне в Асмара и със самолет да разгледа терена от въздуха, за да сравни гледката с наблюденията си на земята и със снимките от „Медуза“. Но се оказа, че това е невъзможно. Връщането на някой от тях в столицата би било равносилно на самоубийство. Мърсър трябше да се задоволи с онова, което можеше да види на земята, и да го сравнява с топографията, изобразена на снимките.

На зазоряване на единайсетия ден слънцето беше засенчено от облаци. Далеч на изток вече валеше. Изгре-вът придаваше розов оттенък на пустинята, правеше релефен пясъка и хвърляше странни сенки по планините на запад. Мърсър излезе от палатката, преди другите да са се събудили, наслаждавайки се на самотата в ранното утро. Бяха разположили лагера си на брега на един от малкото потоци. За пръв път от няколко дни имаше изобилие от вода. Мърсър се съблече, изми потта и прахоляка от тялото си и си сложи чисти чорапи и боксерки. Кожата му бързо изстина на хладния въздух и настръхна. Усещането беше прекрасно.

Хабте се измъкна от другата палатка. Между тънките му устни вече димеше цигара. Той разрови жарта от огъня и затопли канче вода, за да направи кафе.

Мърсър прие чашата с благодарност и уви пръсти около нея. Двамата пиеха мълчаливо. След малко се събудиха и Гиби, и Селоме. Тя се отдалечи, за да направи сутрешния си тоалет, а Гиби и Хабте забъбриха на еритрейски оставяйки Мърсър да наблюдава как гротескните очерта-ния на скалите в далечината се материализират в здрача.

— Днес трябва отново да отидем в Бадн — каза Хабте, когато Гиби отиде в пустинята, за да се облекчи.

Бяха се уговорили с група номади, заселили се в село да отидат в Накфа и да купят бензин. Керванът им камили вече трябваше да се е върнал. Макар да имаше разширен резервоар, тойотата едва щеше да стигне дотам.

— Знам — разсеяно отговори Мърсър, наблюдавайки гъвкавите движения на Селоме, която се връщаше при тях. Въпреки тежките условия тя съумяваше да изглежда свежа и красива. Беше облякла широк панталон и мъжка риза. Косите й образуваха гъст ореол под широкополата сламена шапка. Розова панделка добавяше женствен нюанс към тоалета й. Тънките дрехи бяха по-подходящи за пустинята от джинсите, които носеше в началото.

Тя седна с кръстосани крака на земята срещу Мърсър. Страните й бяха румени. Селоме съзнаваше, че той я гледа.

— Връщаме се в Бадн — съобщи той и видя облекчението в очите й. Ритъмът, който бе наложил през последните дни, беше изтощителен и всички се надяваха на кратка почивка в селото. — Искам да наема номадите да отидат в Накфа и да докарат багера.

Хабте и Селоме го погледнаха учудено.

— Открил си мината? — попита тя.

Мърсър я погледна изпитателно и разби надеждите им, като поклати глава.

— Още не, но скоро ще започне да вали и ако не докараме багера по река Адоба сега, може никога да не успеем да го направим. Мостовете няма да издържат тежестта му. Но имам и добра новина.

Той отиде в палатката си и се върна с тетрадката и снимките, после ги сложи на земята и разгърна картата, Хабте и Селоме застанаха зад рамото му, а Гиби се зало-ви да прибира палатките.

— Тъй като глобалната ми позиционираща сателит-на система остана в Асмара, всички бележки на карта са приблизителни. Може да има разлика от единдва километра, а такава голяма грешка не помага на каузата ни. — Мърсър посочи място на трийсетина кило-метра северно от Бадн. — В момента се намираме тук звездичките на картата представляват местата, откъдето съм взимал проби.

На картата имаше десетки такива обозначения. Въпреки привидно хаотичния маршрут, по който се бяха движили, знаците бяха абсолютно симетрични и се намираха на около осемстотин метра една от друга във всич-ки посоки. Хабте и Селоме останаха смаяни от чувството за ориентаця на Мърсър.

— Червените звездички показват местата, където съм открил следи от гранат и илменит, които може и да озна-чават, че там има диаманти. Въпросът е какво е качеството им. Не смятам, че жилата кимберлит е стигнала до повърхността, че е ерозирала и съдържанието й се е разпръснало из тези стари пресъхнали речни корита. — Мърсър посочи няколко криволичещи линии, които бе на-чертал на картата. — Ако рудната жила още е заровена под повърхността, може никога да не я намерим.

— Тогава какъв ще бъде следващият ни ход? — попита Хабте.

Мърсър прелисти тетрадката, докато стигна до рисунка с молив на скалиста планина, разполовена от дълбока долина, преминаваща в открита равнина. Рисунката беше грубовата, но направена сръчно и с усещане за нещо познато.

— Това е най-добрият извод, до който можах да стигна от детайлите на повърхността, показани на снимките от „Медуза“. Сателитът не е бил настроен, когато снимките са направени, и това се е отразило най-много на особеностите на релефа. Но така би трябвало да изглежда от нивото на земята районът около жилата кимберлит. Отдавна се мъчех да довърша тази рисунка, но едва снощи най-после останах доволен от резултата. Ако съществува, рудната жила трябва да е зад такива отвесни скали в долината. Хабте, виждал ли си подобни особености?

Еритреецът би си спомнил лесно, защото рисунката беше много подробна, но не бе виждал стръмна планина с такъв тесен процеп.

— Не, но е добре да я покажем на номадите в Бадн.

Може да я знаят. Предполагам, че това място се намира още по-нататък на север, близо до платото Хажер.

— Познаваш ли местността?

— Там горе е много опасно. Суданските бандити контролират по-голямата част от района. Правителството дори не си прави труда да изпраща патрули толкова далеч на север. По време на войната цялата област беше минирана от етиопците, за да ни попречат да използваме Судан като спасително убежище. Не е безопасно да се отклоняваме от пътя, който минава през Итаро и продължава на изток. Номадите и пастирите отбягват района, но въпреки това всяка година неколцина загиват или осакатяват от мините.

Мърсър изруга, като чу за тази допълнителна опасност. Военните стратези наричаха мините „идеалните войници“. Поставени веднъж, противопехотните мини си оставаха ефективни в продължение на десетилетия и действаха дълго, след като войните свършеха. За избухването им бяха необходими само няколко килограма натиск и мощният експлозив разкъсваше нищо неподозиращата жертва. Децата често ги намираха и ги задействаха, докато играеха далеч от селата си.

— Има ли още нещо там горе?

— Манастир. По време на войната беше изоставен, но мисля, че монасите са се завърнали.

Мърсър знаеше, че мините никога няма да бъдат дезактивирани, защото цената на подобно начинание беше астрономична. Северна Еритрея щеше да бъде минирана в продължение на десетилетия, безжизнена и опасна като околностите на Чернобил.

— Нямаме избор. Ако някой иска да се откаже, ще го Разбера, но аз продължавам.

— С теб сме — побърза да заяви Селоме, а Хабте и Гиби кимнаха.

Двамата мъже рискуваха живота си за него и Мърсър беше трогнат от всеотдайността им. Те още не го позна ваха добре, но въпреки това бяха готови да се жертват Селоме, от друга страна, изпълняваше мисия и готов ността й да го последва му позволи да осъзнае обвърза-ността й.

— Ще рискуваме и ще тръгнем през пустинята между нас и платото Хажер. За да докараме багера тук, може да използваме главния път на север до Итаро, а номади-те ще ни заведат до това място. — Мърсър огради с молива си село Ила Бабу на брега на река Адоба. — А сега, да тръгваме.

Тойотата се давеше, когато пристигнаха в Бадн. Каро серията й бе боядисана с камуфлажна боя. В селото има ше само няколко солидни постройки. Останалите бяха издигнати върху насипи палатки от груб плат, опънати на дървени рамки, и приличаха на самуни хляб, разпръснати в равнината. Кладенецът беше единствената при чина хората да се заселят там. Номадите от цялата провинция Барка използваха водата му, за да поят камилите и козите си.

Хабте позна палатката на семейството, което бе наел да докара бензин от Накфа, и насочи тойотата натам, Встрани от централната палатка бяха натрупани купчини дърва, а керванът от камили в далечината се връщаше с още. Безформените тела на животните сякаш плаваха в горещия въздух. Няколко камили бяха завързани край лагера. Влажните им очи гледаха със зле прикрито презрение тойотата. Зад купищата отсечени дървета имаше пластмасови туби, пълни с бензин.

Главатарят на номадите реши, че трябва да отпразнуват посещението им. Той беше шейсетгодишен човек с гръмовен глас. Ако не беше подготвен за потупването по гърба, Мърсър сигурно щеше да падне на земята.

— Да ти го начукам — повтаряше номадът, демонстрирайки познанията си по английски.

— И аз да ти го начукам — ухили се Мърсър.

Главатарят се обърна към Хабте и заговори бързо, като направи знак да превежда на Мърсър.

— Той ти казва добре дошъл в скромния му дом и се надява, че пътуването ни е било успешно. Освен това се надява, че си му донесъл парите, за да заздравите приятелството си.

Мърсър бръкна в един от джобовете на елека си, търсейки десетдоларови банкноти, но накрая му даде цялата пачка. Парите бяха повече, отколкото семейството номади виждаше за година. Главатарят се усмихна и тупна отново Мърсър по рамото. Малкото му останали зъби бяха пожълтели и изтрити.

— Да ти го начукам.

— Да ти го начукам — съгласи се Мърсър. Номадът отново заговори и този път Селоме преведе думите му.

— Трябва да прекараме нощта като негови гости. Каза, че няма да ни пусне да си тръгнем, докато не ни покаже гостоприемството си.

— Кажи му, че съм поласкан. Ако е разрешено, ще донеса на масата му бутилка бренди.

Очите на възрастния номад светнаха от удоволствие.

— Да, да ти го начукам.

Два часа по-късно, след като се изкъпа, Мърсър влезе в палатката на вожда, следван от Хабте, Селоме и Гиби. Закашля се от острата миризма и от пушека, виещ се от малкото огнище към тесния комин. В средата на помещението бяха запалени газени лампи, които осветяваха красиви, ръчно изтъкани черги. Главатарят седеше в средата на полукръг от хора. Пространството вдясно беше освободено за Мърсър и компанията му. В центъра има-ше огромна месингова чиния и няколко по-малки. Пред всеки човек бе сложен поднос с инжера, традиционен еритрейски хляб, замесен без квас. В палатката имаше най-малко петнайсет деца, които се смееха и пищяха, погълнати от някаква шумна игра. Възрастните бяха двайсетина. От транзистора се разнасяше песен на Май къл Джексън. Кралят на попмузиката звучеше като ба ритон, защото батериите бяха почти изтощени. Селоме хвана ръката на Мърсър и я стисна окуражително.

— Изглежда, че в края на краищата ще ядеш нацио налното ястие.

От съда над огнището се разнасяше главозамайващ аромат и очите на Мърсър се насълзиха от подправките дори от това разстояние.

Главатарят с жест го покани да седне до него, а Село-ме са настани от другата страна на Мърсър. Еритреецът пъхна месингова чаша в ръката му и вдигна наздравица, Мърсър разпозна миризмата на теж, превъзходно вино с вкус на мед, което се правеше само в Етиопия и Еритрея, и изпи на един дъх чашата си. За разлика от добре обработеното, сладко вино, което бе пил в етиопските ресторанти във Вашингтон, тази огнена течност беше силна като динамит. Той положи усилия да преглътне сълзите, когато алкохолът експлодира в стомаха му, и най-после успя да си поеме въздух.

След още четири чаши вино Мърсър усети атмосферата на празненството и тържествено връчи бутилката брен-ди на главатаря. Номадският принц я отвори радостно и отпи от шишето, сетне го подаде на Мърсър. Надявайки се, че брендито е убило бактериите от устата на еритрее-ца, Мърсър също пи от бутилката. Нощта щеше да бъде дълга.

Жените приготвиха яденето и напълниха трите месингови купи около огромния поднос. Туземците се нахвърлиха върху храната като глутница диви кучета. Те късаха парчета хляб, потапяха ги в купите с яхния от късове месо и зеленчуци и се навеждаха, за да напъхат всичко в устата си. Хабте и Гиби ядяха със същото настървение, но Селоме си взимаше по-скромни залъци Яденето в купата най-близо до Мърсър бе направено от леща, нахут и тлъсто овче месо. Хлябът поглъщаше част от мазнината, но му се стори, че усеща как артериите му се втвърдяват с всяка хапка. Единственото, което преси-чаше пикантната храна, беше виното, с което жените окуражително пълнеха чашата му всеки път, когато я изпиеше до половината.

Макар да изглеждаше невероятно, но огромното количество храна бе изядено само за няколко минути. И веднага щом последната от трите купи се изпразни, жените отново ги напълниха с яхния и хляб.

— Как се чувстваш? — попита Селоме, избърсвайки ръце в панталона си. Очите й блестяха от виното, а съвършената й кожа бе поруменяла.

Мърсър видя, че тя се забавлява като него и се запита какво ли изпитва, докато седи сред сънародниците си след толкова много години на изолация и дали се наслаждава на удоволствието от храната.

— Ако изпия още няколко чаши вино, ще забравя, че стомахът ми е пламнал.

Неочаквано Селоме го изненада, като го целуна по устата. Той усети вкуса на лютите подправки по устните и и почувства още по-силно затопляне, което нямаше нищо общо с храната. Нехарактерната интимност стъписа и двамата и смутена, Селоме се обърна.

Трите огромни купи отново бяха изпразнени и напълнени. Парата изгаряше ноздрите като киселина. Главатарят потопи парче хляб в яхнията, грабна къс месо с размера на юмрука си и усмихвайки се, ги подаде на Мърсър.

— Да ти го начукам?

— О, няма проблем. — Мърсър изпи виното си и налапа тлъстото парче месо с насладата на местен жител.

Купите бяха изпразнени и напълнени още четири пъти. Общият поднос бе отрупан с парчета месо и зеленчуци, които мъжете бяха изпуснали. Еритрейците бяха изцапани с мазнина от устата до краищата на брадите си и от ноктите на пръстите до лактите. Най-после яденето свърши и Мърсър реши, че е настъпил моментът да поиска услуга от домакина. Той бе донесъл тетрадката си и седеше върху нея по време на угощението, за да не я изцапа Сега я отвори на рисунката на долината и стръмна планина около жилата кимберлит и помоли Селоме превежда.

— Познаваш ли това място?

— Да, разбира се. — Номадът се опита да изправи ра-мене, но обилното количество алкохол го накара да се прегърби до Мърсър. — Майката на баща ми е родена близо до това място. Намира се в западната част на Хажер. Наричаме го Долината на мъртвите деца.

— Защо?

— Защото така се казва.

— Но откъде идва името? — настоя Мърсър.

— Кой знае? Така я наричат от незапомнени времена — Главатарят започна да задрямва. Погледът му се премрежи, а думите му станаха почти неразбираеми. — От преди войната никой не ходеше на това място. Из хъл мовете там живеят зли духове. Баща ми казваше, че дори животните отказват да влязат в долината. Усещали духовете. Сега районът около Долината на мъртвите деца пълен с мини. Един от братовчедите ми загуби най-голе-мия си син там преди два дъждовни периода. Момчето отишло да търси малка коза, която се отклонила от стадото.

— А ти ходил ли си в долината?

— Не — отговори номадът и захърка.

Дългогодишното приятелство с Хари Уайт бе подгот вило Мърсър за махмурлука на следващата сутрин, но не и за пулсирането в главата, нито за бурята в стомаха Всички още бяха в палатката. Някои хъркаха силно там където бяха заспали през нощта. Един от туземците бе забол нос в подноса, рискувайки да се удави в локвата мазнина на дъното. Мърсър се събуди на бавни, болезнени етапи, постепенно осъзнавайки, че навън е още тъмно, а палатката е осветена от една-единствена мъждука ща газена лампа.

Селоме се бе свила до лакътя му. Главата й бе отпусната на ръката му, лицето й бе обърнато към него, а устните й блестяха на оскъдната светлина. Мърсър си спомни за целувката й предишната нощ и я приписа на алкохолно опиянение. Целуна я по челото и внимателно се освободи от прегръдката й.

Според светещия циферблат на часовника му до зазо-ряване оставаше половин час. Луната бе надвиснала над хоризонта, обвита в ярката си корона. Мърсър затътри крака към тойотата, извади вързоп от джипа и седна на едно от ниските столчета, наредени пред входа на палатката. Той си спомни, че името на номадския главатар е Нега. Еритреецът вече бе станал и се държеше за главата. Мърсър го потупа по рамото и му предложи една от бирите, които миналата вечер бе увил в мокра хавлия. Бирата беше освежаващо хладна. Ако искаше да изкара деня, се нуждаеше от нея, за да прогони последиците от еритрейското вино. Хари наричаше това „махмурлук със забавено действие или весели се сега, а после плащай“.

Хабте и Гиби се присъединиха към тях, след като Мърсър даде втора бира на Нега.

— Хабте, попитай домакина дали ще ни даде водач до Долината на мъртвите деца.

— Ще заведа семейството си още на изток, за да хванем дъждовете — преведе Хабте думите на номадския принц. — Стадата ми не са виждали хубава паша от месеци. Искам да ти помогна, но не мога да отлагам. Ала послушай съвета ми. Не ти препоръчвам да ходиш там. Ще трябва да се притесняваш не само за мините, но чух, че от суданската страна на границата са се струпали въоръжени мъже. Пристигнали са преди около шест дни.

— Кои са те?

— Не знам. Не са редовни войници. Говори се, че са най-малко петдесет и всичките са въоръжени до зъби. Много са за група бандити. Присъствието им е загадка.

Мърсър извади топографската карта на Еритрея и я Разгърна на земята пред Нега.

— Можеш ли поне да ми покажеш в каква посока от платото Хажер се намира долината?

Нега се вторачи неразбиращо в картата. Като повече-то номади той разчиташе на натрупаните от поколения скитащи племена познания за територията. Дори след като Мърсър посочи река Адоба като ориентир, Нега пак не можа да схване, че линиите обозначават назъбените планини на север.

— Не знам какво означава тази хартия. Долината е от западната страна на платото, на един ден път с бърза камила от Ила Бабу. Мога да ти кажа само това.

— Би ли завел хората ми до Накфа, за да вземат другия джип, който чакам, и после да им покажеш пътя до Ила Бабу?

Между двете села нямаше шосе.

— Пихме от една бутилка. Разбира се, че ще направя това за теб. Но няма да позволя на хората си да отидат по-далеч от Ила Бабу. Не искам да загубя някой член на семейството си заради твоите издирвания.

— Добре.

Изражението на Нега се оживи.

— Ще ти струва само двеста американски долара.

В продължение на половин час Хабте и Гиби преливаха бензин от пластмасовите туби в тойотата и слагаха резервните в товарното отделение. Мърсър отиде да разговаря със сина на Нега, който говореше сравнително добре английски, стисна ръката му, когато се споразумяха, и му даде пари.

— Струва ми се, че ние няма да идваме с теб — отбеляза Хабте, когато Мърсър се върна при тойотата.

— Ти няма да дойдеш. Не искам и Селоме да бъде с нас, ако се натъкнем на неприятности, а не мога да й се доверя да я оставя сама с водачите на Нега. Има и нещо друго. Вчера, докато говорихме за идването тук, тя ме попита дали съм открил местонахождението на мината. Спомняш ли си?

Хабте бавно кимна.

— Досега твърдеше, че търсим само жила кимберлит, а не мина. За тази мина говореха и похитителите. Освен Ако не е научила нещо отвън, Селоме не би трябвало да знае за мината. Не съм й казвал нищо. Хабте го изслуша, без да промени изражението си.

— Ще я държа под око и ще видя дали ще се свърже с някого в Накфа.

— Добре. Благодаря.

— А Гиби?

— Той ще остане с мен. Ще се възползвам от помощта му и ще го изпратя да те посрещне в Ила Бабу, за да те доведе до мината, ако я намеря.

— За какво разговаря със сина на Нега?

— Резервен план Б — отговори Мърсър и даде на Хабте втория сателитен телефон, като му обясни как и кога да го използва.

Най-после бяха готови. Нега увери Мърсър, че сутринта двама от синовете му ще заведат Селоме и Хабте в Накфа. Селоме още спеше и макар да изпита угризения, че я оставя, без да й обясни нищо, Мърсър не го показа. Той глътна три аспирина, изпи литър пречистена вода и се качи в тойотата. Гиби вече седеше на предната седалка. Главата му бе клюмнала на гърдите, сякаш бе твърде тежка за врата му.

— Селоме няма да е доволна, че я оставяш — отбеляза Хабте на изпроводяк.

Мърсър не обърна внимание на закачката.

— Ще ти се обадя след следващия ми контакт с похитителите. Ако дотогава не съм намерил мината, ще се срещнем и ще продължим да търсим заедно.

Мърсър се зарече, че когато отново види Селоме, ще я разпита за всичко, което знае. Похитителите на Хари играеха сериозно и беше време и Мърсър да направи същото.