Мината на цар Соломон

ЛЕТИЩЕ „ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ РИМ, ИТАЛИЯ

Мърсър и Селоме вървяха към гишето на етиопските авиолинии за полета си до Асмара. Мърсър носеше двете си еднакви куфарчета, а Селоме — тънка кожена чанта, преметната на рамото и. Двамата си пробиваха път през тълпата и се опитваха да раздвижат схванатите си мускули. Шегуваха се, разказвайки си страшни истории от предишни полети.

Селоме започна да говори на етиопски, когато се обърна към слабата служителка. Мърсър слуша няколко секунди, но не разбра нито дума. После Селоме поиска билета му и Мърсър го показа. Тя и служителката продължиха да разговарят.

Селоме се намръщи, когато тръгнаха. Над половината от двестата места в чакалнята бяха заети. Пътниците бяха предимно еритрейци и етиопци. Вглеждайки се в лицата им, Мърсър осъзна, че изящната красота и гъстите коси на Селоме са по-скоро нещо обикновено, отколкото изключение. Имаше няколко възрастни жени, сбръчкани и прегърбени от живота, но младите бяха привлекателни. Мъжете, от друга страна, бяха слаби и твърде крехки, за да бъдат смятани за хубави.

— Благодари се, че съм с теб — каза Селоме, когато двамата седнаха. — Щеше да отпаднеш от полета, ако не бях потвърдила резервацията ти. Онази вещица на гишето щеше да ти го каже едва когато тръгнеше да се качваш на самолета.

— Говориш така, сякаш няма да дойдеш с мен.

Селоме кимна и косите й паднаха върху лицето. Тя ги прибра назад.

— Утре имам среща в Лондон. Ще се видим в Асмара вдругиден. Къде ще отседнеш?

— В хотел „Амбасойра“.

— Добър избор. „Амбасойра“е един от най-хубавите хотели в страната. Но не очаквай твърде много. Сградата е построена по време на окупацията.

— Етиопската?

— Не, италианската. Хотелът датира от двайсетте години на двайсетия век. И освен ако не си мазохист, избягвай кафето им и не се доверявай на водата. Мисля, че Хабте Маконен ще дойде да те посрещне на летището. Не го познавам, но съм убедена, че всичко ще бъде наред.

Тя преметна през рамо чантата си, стана и протегна ръка. Мърсър имаше чувството, че е отпратен. Разбирателството, което бяха постигнали по време на презокеанския полет, бе изчезнало, изместено от безцеремонна де-ловитост, каквато Мърсър за пръв път виждаше у нея.

— Добре — каза той и се изправи, за да се сбогува. — Тогава предполагам, че ще се видим след два дни.

Неочаквано Селоме приближи лице до негово и го целуна по бузата.

— Не мисли, че идеята е моя. Ще се видим в „Амбасойра“ вдругиден — каза тя и тръгна.

— И още как — измърмори Мърсър.

Сивите му очи придобиха студен израз, докато я гледаше как излиза през терминала. Той отиде отново при служителката на билетното гише.

— Ужасно съжалявам за недоразумението. — Усмивката му беше обезоръжаваща. — Опасявам се, че имаше малък езиков проблем. Сутринта се обадих на авиокомпанията, за да кажа, че искам да пътувам с по-късен полет, а спътничката ми не разбра това. Бих желал да летя със самолета, който пристига в двайсет и един часа.

Мърсър имаше резервация за този полет, но я бе отменил, като се обади от самолета на „Еър Италия“, докато Селоме беше в тоалетната. Беше заподозрял, че тя ще поиска да се отърве от него, когато пристигнат в Рим, и нуждаеше от време, за да проследи действията й. Мърсър имаше представа къде всъщност отива Селоме. Вярше в мотивите и, но не и се доверяваше.

— Разбирам. — Служителката се нацупи, изпитвайки неповторимо женско удоволствие от съмненията към друга ясена. — Непрекъснато стават такива неща.

Ноктите й затракаха по клавиатурата на компютъра и след минута тя даде на Мърсър нов билет.

— Заповядайте. Самолетът излита в деветнайсет и двайсет довечера и пристига в дванайсет и петнайсет. Успях дори да ви намеря място в първа класа, без да е необходимо да доплащате. За нощния полет няма толкова много пътници.

— Много ви благодаря. Искам да ви питам още нещо. Къде е чакалнята на „Ел Ал“?

— В края на този коридор, вдясно.

Мърсър й благодари още веднъж и тръгна по коридора. Не беше необходимо да бърза. Беше сигурен, че Селоме ще бъде в чакалнята на израелските национални авиолинии, но изпитваше гняв, който се нуждаеше от отдушник.

Приближавайки се до целта си, той забави крачка и се сля с тълпата, за да мине покрай чакалнята на „Ел Ал“, прикрит от неколцина пътници. Мърсър огледа помещението, но Селоме не беше там. Повикаха пътниците за някой от полетите и той се прокле, че е закъснял. После обаче видя, че полетът е за Лисабон, а Селоме със сигурност не отиваше в Португалия.

Мърсър продължи по коридора и стигна до телевизионните монитори. Насочи вниманието си към онези, които показваха заминаващите самолети, и видя, че „Ел Ал“ имат полет до летище „Бен Гурион“в Тел Авив след Деветдесет минути. Мърсър седна в препълнения задимен бар в другия край на терминала, колкото е възможно по-далеч от чакалнята на „Ел Ал“, в случай че Селоме чака като него. Двете водки, които изпи, струваха по дванайсет долара и той беше благодарен, че европейските бармани не очакват бакшиш, защото не беше в настроение да покаже щедрост.

Не му се и пиеше, но се нуждаеше от нещо, за да разреди горчивината, която пареше в гърлото му. Бяха го лъгали някои от най-добрите, но Селоме Нагаст беше от световна класа. Мърсър бе повярвал на историята й когато тя седна до него в самолета, но сега през цялото време се питаше дали това не е инсценировка.

— Кучка — измърмори, ядосан по-скоро на себе си, отколкото на нея, грабна двете си куфарчета и тръгна по коридора.

Щом не можеше да има доверие на Селоме и на Прескът, Мърсър беше съвсем сам. Може би бяха платили на Хабте Маконен, човека, изпратен да го посрещне в Африка, да забие нож между ребрата му на летището.

Мърсър огледа тълпата. Селоме седеше с гръб към него и гледаше бяло-синия самолет, който щеше да я закара в Израел, при сенчестите й господари. Подозренията му се потвърдиха и това развали още повече настроението му. Зае позиция, откъдето можеше да я наблюдава, без тя да го вижда.

Замисли се за връзката между отвличането на Хари от свързани с Бейрут терористи и израелската агентка, опитваща се да спечели доверието му. Израелците се интересуваха от всички аспекти на тероризма, които биха могли да засегнат тяхната страна. Но какво общо имаше това с Хари или с него самия? Каквато и да беше връзката, Мърсър знаеше, че последиците са потенциално смъртоносни. В Близкия изток да попаднеш в капан между араби и израелци можеше да означава смъртна присъда. Когато бяха заплашени, двете страни първо стреляха, а после се извиняваха за невинните жертви, попаднали в кръстосания огън. Ако изобщо се стигнеше до извинения.

Какво общо имаше дългогодишната война между мюсюлмани и евреи с онова, което Мърсър щеше да се опита да направи в Еритрея? Имаше вероятност да бъдат спечелени милиарди долари, ако успееше да открие диамантената жила, но как някоя израелска или мюсюлманска екстремистка групировка можеше да се облагодетелства от такова богатство, когато съкровището се намираше на хиляди километри от Близкия изток? Отговорът се изплъзна заедно със Селоме, която стана и тръгна към изхода.

Мърсър вдигна глава към монтирания на тавана високоговорител, когато му се стори, че чу името си. Съобщението беше повторено на италиански и на английски.

— Моля, пътникът доктор Филип Мърсър да вдигне един от белите телефони, за да чуе съобщение.

Той се приближи до редицата телефони.

— Филип Мърсър.

— Един момент, моля — каза жената с монотонния глас и после се обади мъж, чийто глас Мърсър не познаваше.

— Трябва да обсъдим някои неща, доктор Мърсър, някои въпроси, които, ако не им обърнем внимание сега, ще увеличат неудобствата за приятеля ти.

„Господи!“ Стомахът на Мърсър се сви и крайниците му омекнаха.

— Добре ли е Хари?

— Случилото се на летище „Дълес“ няма да се размине безнаказано, но за теб няма да има последици. Ще плати Хари Уайт. Няма да го убия веднага, но това е последно предупреждение. Ако се опиташ да го намериш или ни нападнеш, той ще умре в по-ужасни мъки, отколкото можеш да си представиш.

Мърсър осъзна, че му се обадиха само няколко секунди след като Селоме бе излязла от чакалнята. Това не можеше да е случайно съвпадение. Хрумнаха му две идеи. Похитителите на Хари не искаха Селоме да знае, че Мърсър още е на летището и я следи, и…

Той огледа коридора, търсейки човек, който стои до един до безбройните автомати или говори по мобилен телефон.

— Браво, Мърсър. Наблюдавам те. Наблизо съм и ако продължиш да ме търсиш, обещавам, че Хари Уайт няма да доживее да види залеза довечера.

Мърсър се вцепени. Похитителят беше само на няколко метра от него. Стори му се, че усеща погледа му, и несъзнателно се прегърби, опитвайки се да бъде колкото е възможно по-малка мишена. Знаеше, че те не искат да го убият. Реакцията му беше инстинктивна.

— Не я исках наоколо, докато говоря с теб, затова вероятно си се досетил, че смятам да те предупредя и за госпожица Нагаст. Само ще кажа, че ако тя пострада по някакъв начин, ако й кажеш за откритието си за връзката й с Израел или ако се опиташ да се отметнеш от споразумението си с нея и Прескът Хайд, Хари Уайт ще умре, Може и да не вярваш, но в момента госпожица Нагаст е единственият човек, на когото можеш да се довериш. Ти и тя имате една и съща цел, доктор Мърсър. Тази цел е и моя. Всички можем да работим заедно, за да намерим диамантената мина, инак ще действам сам, а ти, Селоме Нагаст и Хари Уайт ще бъдете изхвърлени като боклук. Изборът е твой. Кимни, ако разбираш.

Мърсър изпълни заповедта, макар че не разбираше нищо.

— След два дни отново ще се свържем с теб в хотел „Амбасойра“и ще се уточним кога и как ще получаваме информация за напредъка ти. И не забравяй, че госпожица Нагаст е най-силният ти съюзник. След като затворя, ще останеш там, където си сега. Не се обръщай. И друг член на екипа ми те наблюдава. Ако те види да мръднеш, няма да напуснеш жив летището.

Линията прекъсна и Мърсър остана неподвижен няколко минути, чакайки мъжът да излезе от зрителното му поле. Не вярваше, че има втори преследвач, но нямаше намерение да проверява.

Ибрихам беше на петдесет метра и наблюдаваше Мърсър през телеобектива на фотоапарата си. Мобилният телефон беше в джоба на якето му. Мърсър чакаше, както му бе заповядал. Водачът на операция „Колидж Парк“ изсумтя от задоволство, обърна се и се сля с тълпата.

Той бе останал в Америка след катастрофалното извеждане на Хари Уайт, за да заличи всяка възможна връзка между екипа му и престрелката на летище „Дълес“. Но въпреки това беше само въпрос на време ФБР разбере за присъствието им и да разкрие самоличността им. Хората, които се бяха простили с живота и оръжията си там, със сигурност щяха да ги издадат. Ибрихам можеше само да се надява, че внимателно поставените фалшиви следи, оръжията и езиците, които нарочно бяха използвали, докато разговаряха с Уайт, ще заблудят Федералното бюро.

Ибрихам бе отседнал в хотел във Вашингтон и следеше Мърсър след провала на летище „Дълес“. Малко се затрудни, докато си намери билет за същия полет до Рим за толкова кратко време, но имаше човек, който му помогна.

Като всеки опитен агент той знаеше, че и най-добрите планове се провалят скоро след началния гамбит. Човек можеше да предположи какви ще бъдат първите ходове на противника и да планира десетина хода напред, но когато ти нанесат контраудар, при това от неочаквана страна, играта трябва да бъде преосмислена незабавно и да бъде разработена и осъществена съвсем нова стратегия.

В началото Ибрихам водеше с една игра пред Мърсър, но американецът бързо го настигаше. Ибрихам още имаше предимство, но вече не знаеше колко дълго ще го запази. Защитата на Селоме Нагаст беше пресметнат риск, който лесно можеше да даде обратен резултат. От деня, в който прие мисията, Ибрихам знаеше, че той и екипът му стъпват по тънък лед и с всяко ново развитие на нещата положението ставаше все по-опасно.

Но въпреки всичко, ако Мърсър намереше мината, това щеше да означава безкрайно много за народа на Ибрихам. И със сигурност щеше да удвои вярата в техния бог не само в Близкия изток, но и в целия свят, когато наистина откриеха реликвата от древността, из чезнала преди хиляди години, част от историята, леген да от векове. Пророкът на единствения Бог бе чул думите Му, бе ги предал на народа Му и имаше вероятност Ибрихам да се сдобие с точния текст, запис, направен от човек на Божията реч.

Той чу шум зад себе си и се обърна. В същия миг се разнесе пронизителен писък. Някакъв мъж бе извадил от якето си картечен пистолет с къса цев. Ибрихам нямаше време да реагира, когато човекът натисна спусъка и започна да стреля безразборно.

Без да подозира, преследвачът на Филип Мърсър също бе наблюдаван.

Ожесточеността и неочакваността на атаката го стреснаха само за секунда. После подготовката му надделя и Ибрихам започна да разсъждава автоматично. Първите няколко куршума се забиха в пода и в стената вдясно от него. Един от телевизионните монитори се разби сред дъжд от стъкла и искри. Ибрихам се хвърли вляво, падна на мокета и се претърколи встрани от потока от олово, но все още не можеше да намери прикритие. Не носеше оръжие и беше беззащитен. Видя как стрелецът се прицелва. Една жена получи два куршума в гърдите, които я блъснаха назад, сякаш беше кукла на конци.

Строполиха се още двама души. На пода се разплиска кръв. Ибрихам се претърколи отново и се скри зад поваленото тяло на едър мъж в жълто-кафяв шлифер. Четири куршума надупчиха трупа. Друг го улучи в прасеца и въпреки годините на боен опит, Ибрихам се премести, за да облекчи напрежението в ранения си крак. За миг торсът му се повдигна над земята и следващият поток от куршуми го улучи в гърдите и проникна дълбоко в тялото му, разкъсвайки тъканите. Шокът и загубата на кръв се надпреварваха кой да го убие пръв.

Сърцето му спря, когато кръвта му изтече.

Стрелецът, висок африканец, облечен като служител от обслужващия персонал на летището, се обърна към прозореца и изстреля последния си пълнител. Огромното, дебело стъкло експлодира и се разпиля върху пистата долу. От мига, в който стрелецът бе извадил оръжието си, до строшаването на стъклото бяха изминали четири секунди и половина.

В настъпилата суматоха той скочи през разбития прозорец и се приземи на асфалта шест метра по-долу. Никой нямаше смелостта да погледне и да види какво става с него. Той побягна и се скри зад ниския корем на боинг 737, после съблече униформата. Отдолу беше облечен като портиер. Убиецът се сля с работниците на летището — поредният имигрант, нает за физически труд, който малцина европейци искаха да упражняват.

Мърсър стигна до сцената на кръвопролитието само няколко секунди след като стрелецът избяга. Сърцето му биеше като обезумяло. Отначало помисли, че куршумите са предназначени за него. Мърсър огледа отблизо жертвите. От петимата убити вниманието му се насочи върху единия — трупа на единствения мъж, който отговаряше на описанието на похитителите на Хари. В якето му Мърсър намери мобилен телефон.

Той запомни обляното в кръв лице на мъжа.

— Ще се срещнем в ада и тогава ще ти се иска да не беше умирал — прошепна Мърсър и се отдалечи, преди да пристигнат карабинерите и охраната на летището.