Мината на цар Соломон

КОЛИДЖ ПАРК, МЕРИЛАНД

Касетофонът бе поставен в средата на малката маса от пластмаса, имитираща дърво. Около нея бяха наредени четири стола, на които седяха шефът на екипа и трима от членовете. Всички бяха чули записа само четирийсет и пет минути след като Мърсър бе излязъл от хотел „Уилард“.

— Някакви коментари? — попита Ибрихам, водачът на екипа.

— Прилича на провал — каза единствената жена сред присъстващите. — Той няма да се хване на въдицата.

— Съгласен съм — рече друг член на екипа.

— Изненадан съм от подробностите, които Хайд му разказа — отбеляза най-опитният агент в екипа. — Последните двама, към които се обърна, чуха много по-малко от Филип Мърсър.

— Да — съгласи се водачът. — Но те нямат репутацията на Мърсър. Прочетох досието му. Научната му подготовка и професионалният му опит са безупречни. Изпълнявал е множество тайни мисии, първо през войната в Персийския залив, а по-късно по време на кризата в Хавай и миналата година, когато бе застрашен нефтопроводът в Аляска. Обзалагам се, че Хайд е избрал Мърсър още от самото начало, но пробва с другите двама, защото Мърсър беше зает.

— Какво да правим? — попита жената. — Доктор Мърсър очевидно не проявява интерес. Да изчакаме ли да видим кой е следващият в списъка на Хайд?

— Не. Трябва веднага да поемем инициативата. Вече изразходвахме една четвърт от бюджета си, а операцията още не е започнала. Налага се да се намесим по-активно. Ако няма резултати, може скоро да ни отзоват. А мисията е изключително важна и това не трябва да се случва — каза Ибрихам, който вече имаше план. — Мисля, че Филип Мърсър е човекът, който ни е нужен. Хайд не успя да го завербува с обичайните методи, затова ние ще използваме друга, по-груба тактика. Необходимо ни е нещо срещу Мърсър, нещо, което да го принуди да отиде в Еритрея, при това не само като агент на Хайд, но и като наш. От досието му научих, че няма семейство, но трябва да открием някакво слабо място, уязвимост, която да използваме. Ограниченията отпадат. Случаят става приоритетен. Мърсър трябва да бъде в Еритрея до две седмици.

— Искаш да кажеш, че оперативният ни периметър е широко отворен?

— Да. Свободни сме да използваме всякакви средства, за да го принудим да приеме предложението на Хайд. Знаем, че Мърсър не би взел подкуп, защото е богат, но все трябва да има нещо, което да го убеди. Искам да го откриете. И да го използвате. Имате ли други въпроси? — Ибрихам видя, че всички са съгласни. — Добре. Залавяйте се за работа. Аз пак ще поровя в архивите, но се съмнявам, че ще намеря нещо повече.

Той освободи членовете на екипа, влезе в командната стая и затвори вратата след себе си. Включи компютъра и получи достъп до интернет. Очите му бяха съсредоточени в монитора, но мислите му бяха другаде.

Бе роден в семейство, което от деветстотин години живееше пред стените на Ерусалим и знаеше какво е традиция и саможертва. Когато беше млад, мнозина от приятелите му бяха християни и мюсюлмани, но родителите му бяха палестински евреи, които от поколения живееха в Свещената земя. Времето почти бе заличило различията в религиите. Но после започнаха конфликтите. След създаването на Израел първо кварталът на Ибрихам, а после и семейството му бяха разкъсвани от двойната си лоялност, раздвоявани между клана и Бог. Ибрихам също бе изправен пред дилема. От една страна, разпаленият палестинец в него кипеше от гняв, като гледаше народа си за пореден път изтикан от чужденци още от времето на завладяването му от Саладин преди петстотин години, а от друга, искаше неговите прокудени отвсякъде събратя евреи да имат държава, където няма да се страхуват от погроми и антисемитизъм.

Подобно на американците през Гражданската война, и семейството му бе раздвоено. Единият от чичовците му беше убит от друг по време на Интифадата, палестинското въстание, което избухна на Западния бряг и Газа през осемдесетте години на двайсети век.

Ибрихам се бе опитал да остане настрана от всичко това, но не след дълго също бе въвлечен в насилието. Повод стана убийството на любимата му братовчедка, млада жена с добри перспективи, която бе заклана от израелските сили за сигурност, защото се бе озовала на неподходящо място в неподходящ момент след демонстрация на ПЛО през 1989 година. Тогава Ибрихам грабна оръжие и започна нов живот на насилие. Загърбвайки морала, който го бе формирал, той съзнателно се превърна в онова, което ненавиждаше. Ибрихам стана терорист, мотивиран от извратената идея, че целта оправдава средствата.

— Ибрихам? — На прага на кабинета застана Йосиф, най-опитният член на екипа, ветеран, който бе видял много повече от другите, дори от Ибрихам.

— Влез, чичо. И ми спести разсъжденията.

Йосиф седна толкова близо до племенника си, че коленете им се допряха.

— За какво мислеше?

— За насилието и смисъла му.

— Насилието няма смисъл, а е инструмент като ралото, трактора или автомата АК — 47.

— Знам, но се питам за същността му.

Йосиф се усмихна снизходително. Той бе обучил Ибрихам след смъртта на братовчедка му, но младият мъж продължаваше да задава въпроси. Йосиф се гордееше, че Ибрихам не е от безмозъчните тъпаци, които сляпо изпълняват заповеди.

— Насилието няма същност. Само хората притежават такова нещо. И макар че идеалите на човечеството призовават за мир, ако сме заплашени, насилието е единственият избор. Тогава същността му става наше вътрешно убеждение. Използваме го за самозащита и това е естествено, но ако го използваме, за да убиваме, без да разсъждаваме, тогава нашата същност се превръща в унищожителна сила.

— А използването на насилие срещу Мърсър?

— Оправдано е. — Йосиф дори не се замисли по въпроса. — Особено след като чуеш каквото имам да ти казвам.

Не исках да го споменавам пред другите, а да го споделя първо с теб. Докато Мърсър разговаряше с Хайд, аз претърсих дома му. Нямах много време да прегледам всичко, но научих достатъчно, за да изпитвам някои подозрения.

— Продължавай.

— Алармената му система е хубава и осигурява защита, но не и срещу най-добрите в занаята. — Йосиф се усмихна и в краищата на черните му, хлътнали очи се появиха бръчки. — Трябва да призная, че съм твърде стар, за да слизам по стълбища, използвайки перилата.

— Какво намери?

— Склад от оръжия в килера. Картечен пистолет „Хеклер и Кох“, автоматичен пистолет „Берета 92“, амуниции, димни и осколъчни гранати, прибор за нощно виждане и няколко блокчета пластичен взрив. Наличието на тези неща е обезпокоително.

— Сувенири от мисии за американското правителство?

— Така предположих и аз, но щом ги е запазил, вероятно ще ги използва отново. — На лицето на Йосиф се изписа безпокойство. — Оръжията и фактът, че Мърсър очевидно умее да си служи с тях, повишават значително риска, когато мислим какви действия са необходими, за да го принудим да отиде в Еритрея.

— Но това няма да ни попречи.

— Смятам, че трябва бъдем изключително предпазливи. Инстинктите ми подсказват, че Филип Мърсър знае много повече, отколкото може да се научи от досието му в компютъра.

Ибрихам се замисли върху думите му.

— И още нещо. В тефтерчето на Мърсър видях служебния и домашния номер на Ричард Хена, шефа на ФБР. Мисля, че в познанството им има личен елемент, произлизащ от мисия в миналото.

Това разкритие разтърси Ибрихам.

— В момента не мога да направя нищо по този въпрос. — Гласът му се засили, когато в съзнанието му проблесна образът на целта им. — Онова нещо е там, чичо, чака в африканската пустиня, заровено от хиляди години, и ние ще го вземем. Символът на нашия народ, разпръснат по целия свят, връзката с Бога, която ще направи вярващи всички. Дори да е приятел на Хена, мислиш ли, че Мърсър ще застане на пътя ни?

Йосиф остана доволен, като видя пламъка в очите на племенника си. Това щеше да бъде последната му мисия. Веднага се бе съгласил да дойде, за да помогне на Ибрихам. Никой от другите не знаеше, че са роднини.

— Не.