Мината на цар Соломон

МИНАТА

Час преди Джанели да влезе в шахтата и да се натъкне на изкуствено предизвиканото свлачище, работната галерия на мината изглеждаше съвсем различна. Машините бръмчаха и тракаха. Шумът им отекваше под сводестия покрив и заглушаваше виковете и ругатните на еритрейските работници. Кипеше трескава дейност, докато се опитваха да спазят почти невъзможния срок, поставен от Мърсър. Мъжете разбиваха скалата и къртеха камъни, пробивайки дупки с размерите на човек, наклонени под ъгъл от главната шахта, както им бе обяснил Мърсър.

На входа на тунела работата не беше толкова трескава, но беше също така шумна. Миньорите продължаваха да пробиват дълбоки три метра дупки в тавана. Мърсър бе отишъл при тях и поставяше експлозиви. Селоме му помагаше, като му подаваше цилиндрите с пластичен взрив от количката, която бяха докарали в шахтата.

— Ще ми обясниш ли най-после какво става? — попита тя.

Мърсър не отмести поглед от експлозива, който поставяше.

— Да. Това свлачище ще ни спечели още няколко часа, докато Джанели стигне до нас.

— Вече ми го каза. Освен това щеше да направиш така, че всички да изчезнем. Какво имаше предвид?

— Забеляза ли някакво несъответствие между мината, която описа отец Ефраим, и този тунел тук?

Селоме поклати глава.

— Той каза, че мината на цар Соломон е изкопана от деца, които са работили като роби — продължи Мърсър.

— Да.

— Тогава ми обясни защо е трябвало децата да изкопаят този тунел толкова широк и висок? Освен това как са могли да го изкопаят право до залежите с кимберлит? Шансът е едно на милиард.

— Нямам представа. — Беше ясно, че тя не е мислила по тези въпроси.

— Този тунел е изкопан, след като кимберлитът е бил открит, за да бъде по-лесно изваждането на рудата. Размерите са за възрастни хора, а не за деца. Изкопан е така, че двама мъже, носещи кошове с руда, да могат да се разминат спокойно. Кимберлитът вече е бил намерен чрез друга серия от тунели, изкопани под този, и това е мината, описана в „Срамът на царете“.

— Боже мой — възкликна Селоме. — Била е пред очите ми през цялото време, а аз не съм я видяла.

— С това си изкарвам прехраната. Този пряк тунел е бил изкопан накрая, когато е станало ясно, че мината е богата на диамантени залежи.

— Тогава другият екип копае там, където мислиш, че двете мини се пресичат? Открил си местоположението по сателитните снимки?

— Да. В края на краищата се оказа, че снимките от „Медуза“ имат стойност. Когато за пръв път ги видях във Вашингтон, забелязах на някои от тях бели линии и предположих, че са или деформации, или жили от компактен минерал, които са изпратили обратно силно ехо към позитронния приемник. Но когато дойдох тук, разбрах, че представляват кухини в земята, тунели като този.

— И си открил път към повърхността?

— Ами, не съвсем. Не забравяй, че снимките са неясни. Това е просто догадка. Но въпреки всичко мисля, че мястото, където копаят мъжете, ще ни отведе към по-старите тунели, за които ни разказа отец Ефраим.

— Не казвам, че не ти вярвам, но ако не е така?

— Тогава Джанели ще влезе в мината и ще застреля всеки, когото види. — Мърсър сви рамене. — Благодарение на мен стигнахме дотук, нали? Надявам се, че късметът няма да ни изостави.

Той сложи и последния експлозив и те взривиха скалата. Всеки участва в импровизираното гласуване дали да се предадат на Джанели, или да се опитат да намерят изход от мината. Мърсър чувстваше, че им дължи това. Обясни им за срутванията и другите опасности, но вотът беше единодушен да затворят отново мината.

Когато блокираха тунела, Мърсър ги премести в шахтата, където още един час пробиваха дупки. Мърсър работеше с един от компресорите, когато режещото острие стигна до празно пространство и инструментът хлътна в скалата. Развълнуван, но без да се осмелява да се надява твърде много, той извади компресора, премести го няколко сантиметра по-нататък и проби друга дупка. Част от пода се срути и пред се отвори черна бездна, която не бе виждала светлина от три хиляди години. Ликуващият му вик стресна останалите и всички се събраха около него, изтръпвайки от зловонната миризма на разложение, която изригна от недрата на земята.

Мърсър изключи компресора и направи знак на мъжа горе да спре генераторите. След няколко минути еритрейците погледнаха в мрака и шахтата се изпълни с развълнувани гласове.

— Ти успя — извика Селоме и прегърна Мърсър. Страстната им целувка предизвика одобрителните възгласи на работниците и доволната усмивка на Мърсър.

— Малко е рано за шампанско — предупреди я той. — Забравих за нещо и може би вече е късно. Пещерната болест.

— Пещерна болест? Какво е това?

— Криптокок. Гъбички, които живеят в затворени места като пещери и изоставени мини. Вдишаш ли ги, те се размножават в белите дробове и могат да причинят фатален менингит, ако бързо не се лекуваш. Главният тунел е безопасен, защото Хофмиър го е проветрил, преди да изпрати работниците вътре, но другата мина може да е пълна с тези неща. — Мърсър млъкна, преценявайки риска. — Вече вдишахме въздуха, излизащ от дупката, затова нямаме друг избор, освен да продължим.

— Има ли лекарство?

— Да, мисля, че амфотерицин и флуороцитосин. Но в момента нямаме време да се тревожим за това. Джанели сигурно разчиства свлачището и трябва да навлезем в първата мина и да прикрием всички следи, че сме отишли там. Заедно с пълния с диаманти сейф — усмихна се ехидно Мърсър.

След двайсет минути всички бяха готови да напуснат пещерата. Мърсър бе сложил дъска над шахтата, водеща към старата мина, и я бяха натоварили с тонове камъни. Той я постави така, че съдържанието й да бъде изхвърлено в шахтата, след като избягат през дупката в дъното. Мърсър каза на работниците да строшат останалата миньорска техника и написа личен поздрав до Джанели и Хофмиър. Пускането на сейфа през дупката я разшири и мъжете започнаха да слизат в тесните тунели.

Мърсър се замисли дали да не остави Дю Тойт и суданците, но те щяха да издадат маршрута му за бягство веднага щом Джанели стигнеше до пещерата. Сърце не му даваше да ги убие. Те бяха пленници и заслужаваха справедливо отношение. Увери се, че са завързани добре и ги пазят зорко, и после им разреши да се спуснат в тунела.

Той влезе последен в мината, изкопана от децата, теглейки въжето, с което щеше да дръпне дъската с камъните зад него. Мърсър стигна до тесния тунел и застана встрани от дупката между двете мини. Когато прецени, че е достатъчно далеч, той дръпна въжето и затаи дъх, докато камъните засипаха шахтата над тях. Освен ако не притежаваше фотографска памет, Хофмиър никога нямаше да разбере, че шахтата е била запълнена, нито как Мърсър е извел хората от главната пещера.

Едва когато падна и последната отломка, той огледа обстановката. На лъча на фенерчето тунелът изглеждаше висок само един метър и широк също толкова, по-скоро кръгъл, отколкото правоъгълен. Повърхността му беше неравна. Имаше следи, че там са работили с примитивни каменни сечива. Въздухът беше спарен. Няколко минути след като тунелът бе затворен, започна да става задушно. Мърсър осъзна, че трябва да изведе четирийсетте души, ако иска да избегне недостига на кислород в едната секция, но не можеше да ги разделя на голямо разстояние, за да не загуби някого.

Имаше три разклонения — едно вляво, друго вдясно и последното нагоре. Клаустрофобичните тунели му напомниха на снимки на множеството бронхи в човешките бели дробове или на бърлогата на къртица. Човек можеше да се изгуби безнадеждно само след няколко метра. Мърсър запълзя върху легналите мъже и стигна до началото на групата, без да обръща внимание на гневните погледи на суданците. Селоме го чакаше с фенерчето. Имаха само две, които се зареждаха ръчно. Механизмът не се нуждаеше от батерии, затова нямаше опасност да угаснат. Но въпреки това в тунела беше толкова тъмно, че се виждаше само на няколко метра.

— А сега какво, безстрашни водачо? — усмихна се Се-ломе. В очите й блестеше гордост заради Мърсър.

Чантата му бе претъпкана с неща, които мислеше, че ще са необходими за предстоящото изпитание. Той извади запалка, щракна я и гледа пламъка, докато металното колелце се нагорещи. Пламъкът не потрепна.

— Няма движение на въздуха, но това не означава, че няма да се раздвижи някъде. Твърде сме назад, за да го усетим. Искам да намерим място, където да оставим другите, нещо като пещера, която децата са използвали за спално помещение. Трябва да се намира до създаден от природата отдушник.

— И после?

— Ти и аз ще излезем оттук. Ще можем да се движим много по-бързо, ако не трябва да се тревожим за изоставащите и за пленниците. — Мърсър се обърна и погледна назад в мрака, вслушвайки се в пристъпите на кашлица на мъжете. Беше адски задушно. — Сега разбираш защо не исках Хабте да бъде с нас. Той пуши много и не би издържал и пет минути тук. Когато излезем, би трябвало вече да се е свързал с Дик Хена и двеста морски пехотинци ще се приземят и ще се погрижат за бившия италиански робовладелец.

— И сетне ще се върнем за останалите миньори?

— Разбира се.

Те започнаха да си проправят път навън. Мърсър пълзеше в криволичещите тунели, а Селоме го следваше. След час всички почувстваха ефекта от праха, който се вдигаше от придвижването им. Кашлицата им отекваше в тунела. Еритрейците пиеха огромни количества вода, за да навлажнят пресъхналите си гърла. Мърсър започна да се безпокои. Трябваше да намерят пролука в земята, която да им позволи да поемат чист въздух.

Последваха два часа на мъчителна агония, докато групата бавно се промъкваше през тъмния лабиринт. На всеки сто метра Мърсър проверяваше дали има движение на въздуха, но всеки път пламъкът на запалката не трепваше. Стигнеха ли до голямо разклонение, той разглеждаше снимките от „Медуза“. Те бяха неясни и линиите не съответстваха на триизмерната карта, която си представяше. След четвъртия неуспешен опит Мърсър гневно ги натъпка в чантата. Единствената им надежда бяха инстинктите му и задълбочените му познания за мините и минното дело. Той можеше да си проправя път в подземните владения, като подминаваше големите разклонения и страничните тунели, които биха изкушили друг, и водеше групата през тесни проходи, които друг би пренебрегнал.

Те се придвижваха вече четири часа, когато Мърсър отново щракна запалката и пламъкът потрепна едва забележимо. Селоме видя изражението на лицето на Мърсър и се усмихна.

— Мисля, че всичко ще бъде наред — каза той.

Пещерата, която намериха петнайсет минути по-късно, беше квадратна, с размери шест на шест метра и побра всички. Мърсър забеляза, че това е създадено от природата образувание. Очевидно децата, работили в мината, я бяха открили и използвали за себе си. Пещерата приличаше на топла утроба под земята, убежище от непосилния труд, който ги бе измъчвал, докато младият им живот завърши в мрака. Таванът беше висок три метра и имаше стотици пукнатини. През една от пролуките, извивайки се в тесен лабиринт в скалата, проникваше свеж въздух.

Мърсър се облегна на камъка и Селоме сложи глава на гърдите му. Всички се нуждаеха от почивка. Мъжете се проснаха около тях. Бяха капнали от умора.

— Оттук нататък е нанадолнище — каза Мърсър.

— И ще стане по-лесно? — попита тя.

— Не. — Той поклати глава. — От час и нещо се изкачваме към повърхността, затова тунелите трябва отново да се спускат надолу, ако искаме да намерим изход.

— Откакто сме влезли в мината, отговаряш загадъчно, премълчаваш половината неща и непрекъснато ме изненадваш. Какъв номер си приготвил този път?

Мърсър се засмя.

— Разкри ме, а? Да, подготвил съм още един номер. Спомняш ли си, когато влязохме в мината, след като Джанели ни хвана в манастира? Тогава казах, че търся път за бягство. На трийсетина метра от повърхността забелязах, че част от стената изглежда така, сякаш е била построена повторно. Камъкът беше по-светъл от останалите блокове в тунела. Обзалагам се, че там има друг тунел, който е бил скрит.

— И мислиш, че шахтите в тази стара мина водят към него?

Той кимна.

— Но ако не е така, здравата ще загазим.

Те почиваха половин час и после Мърсър реши, че ако се забави повече, ще се схване и няма да може да се изправи. Той помогна на Селоме да стане и разговаря с водачите на групите, като отново я помоли да превежда. Мърсър им обясни плана си и еритрейците се съгласиха. Вярата им в способностите му беше вдъхновение за Мърсър, но и бреме. Първо от него зависеше животът на Хари, Селоме и Хабте, а сега и на още четирийсет души плюс останалите в робските лагери. Той се опита да прогони от съзнанието си мисълта за поражение. Беше късно да поставя под съмнение решението си, макар че можеше да заведе на смърт тези хора.

— Готова ли си? — обърна се Мърсър към Селоме.

— Казвала ли съм някога „не“?

— Така те харесвам.

Двамата излязоха от пещерата през един от големите тунели и само след няколко секунди вече не виждаха светлината на двете фенерчета, които оставиха на еритрейците. Лъчът на единственото им фенерче едва мъждееше в мрака на лабиринта. Автоматът АК — 47, който Мърсър бе взел, в случай че успееха да стигнат до повърхността и да се изправят срещу Джанели, изглеждаше също така безполезен.

Махди изчакваше удобен момент. Беше нетърпелив и чакането го изнервяше, но усилията му щяха да си заслужават. Махди лежеше заедно с трима судански войници, които от години бяха под негово командване и бяха готови да убиват и да умрат за него. Присъствието му бе накарало бунтовниците да бъдат дисциплинирани, за да изчакат тръгването на американеца и еритрейската му курва. Лежейки сред вонящата купчина от еритрейци, Махди се поздрави, че е стигнал толкова далеч.

Разбира се, той беше в мината по чиста случайност и разговаряше със суданците, когато Мърсър се появи. Махди пръв хвърли оръжието, защото реши, че Мърсър е спечелил тактическо предимство, като е хванал белия миньор. И когато след миг курвата се появи с насочено оръжие, Махди разбра, че е взел правилното решение.

Друга случайност беше голямата превръзка на лицето му. Той и един от бунтовниците се упражняваха в бойни хватки с ножове, когато суданецът се подхлъзна и острието разряза лицето на Махди. Раната щеше да зарасне, но щеше да остане белег. Превръзката, поставена от лекаря, скриваше чертите му и след като не се вгледаха в него отблизо, нито Мърсър, нито еритрейците го познаха и не знаеха, че пленникът им е командирът на су-данските пазачи.

Махди позволи да бъде взет в плен, свиваше се като останалите и участваше в тази самоубииствена мисия само за да удуши Мърсър, когато му се предоставеше възможност. Може би щеше да успее да се погаври с курвата, преди да я убие. Той се усмихна и се запита дали ще може да направи така, че Мърсър още да е жив, докато чука еритрейската мръсница, макар че се съмняваше. Беше по-добре първо да убие американеца и после да се забавлява спокойно.

Най-напред обаче трябваше да тръгне след тях. Лесно щеше да ги проследи в тъмните тунели, но не искаше да се отдалечат твърде много. Махди чакаше повечето роби да заспят и общуваше с тайни знаци с другите пазачи. Това беше код от жестове, който безброй пъти бяха използвали по време на гражданската война в Судан. Махди заповяда на един от хората си да се пожертва в безразсъден опит за бягство, за да му даде възможност да се измъкне. Хрумна му да се опитат да се преборят с похитителите си, но еритрейците бяха въоръжени с автоматите АК — 47 на суданските пазачи. Най-доброто решение беше незабележимото бягство и дори да не успееше да вземе някой от калашниците, Махди имаше нож, скрит в ботуша му.

Докато изчакваше подходящ момент, той погледна ботушите и си спомни за плешивия дебелак, от когото ги бе взел. Преследването беше скучно, но убийството му достави удоволствие. Жертвата бе казала, че е археолог. Хитро прикритие, но Джанели вече бе предупредил Махди, че мъжът търси изоставената мина. Сега Махди знаеше, че не е било необходимо човекът да умира, защото търсеше на осемдесет километра от мината. Но ботушите му харесваха.

Когато три четвърти от еритрейците заспаха, той реши, че моментът е дошъл. Махди показа на другаря си свит юмрук и бунтовникът кимна.

Суданецът не се поколеба. Той скочи, разритвайки спящите миньори, и се втурна към един от страничните тунели, далеч от мястото, където Мърсър и Селоме бяха изчезнали, като крещеше неразбираеми ругатни. Махди също пристъпи към действие и използва другите суданци като прикритие, докато се измъкваше от групата и се сливаше с мрака отвъд мъждукащата светлина на единственото фенерче.

Еритрейците се събудиха. Единият се прицели в тъмнината и натисна спусъка. На гърба на бягащия суданец се появиха три червени петна. Той се строполи близо до изхода. В суматохата Махди се измъкна от групата. Въжето около ръцете му затрудняваше движенията му, но той успя да грабне второто фенерче, докато излизаше от пещерата.

В тунела беше тъмно и Махди вървеше с протегнати напред ръце, опипвайки стените. След като мина край няколко разклонения, той влезе в следващото и запали фенерчето. После извади ножа от ботуша си и сряза въжето около китките си. Хората му щяха да счупят фенерчето, останало при еритрейците, в мелето след бягството му, затова никой нямаше да може да го проследи, Единствено той беше ловецът в този адски свят и Мърсър нямаше представа какво го очаква.

Мърсър смяташе, че първата част от бавното и мъчително придвижване е била трудна, но нищо не можеше да се сравни с последните два часа. Той бе успял да заведе миньорите до пещера, където проникваше чист въздух, но оттогава бе превел Селоме през два задънени прохода и бе принуден да се провира през места, през които трудно биха могли да минат дори децата, изкопали тези галерии. Мърсър имаше чувството, че се намират в тялото на някакво огромно същество. Докато се промъкваха през извиващите се разклонения и шахти, той започна да мисли, че ще се изгубят. Засега оставяха следи в прахта, но ако минеха през чисто място, нямаше да могат да се върнат при ертирейците.

Най-после двамата влязоха в друга висока галерия, в която нямаше чист въздух, но беше експлоатирана интензивно. Лъчът на фенерчето освети гледка, която щеше да го обсебва до края на живота му.

За разлика от труповете в италианската мина, тези тела не бяха подредени, а оставени там, където бяха паднали в прегръдката на смъртта. Позите им показваха, че са агонизирали. Изсъхналите мумии бяха десетина. Кожата им бе опъната на изразяващите ужас лица. Труповете бяха на деца. Най-големите бяха на не повече от десет-дванайсет години. Дори в смъртта, страданията им бяха очевидни въпреки изминалите хилядолетия.

— Боже мой — ахна Селоме.

Мърсър не каза нищо. Гледаше окаяните останки от децата роби и се опитваше да попречи на чувствата си да замъглят преценката му. Съдейки по купчините руда, той разбра, че работата бе продължила до смъртта им. Липсваха опити децата да бъдат погребани. Те бяха принудени да работят, докато умрат, и после оставени да изгният. Селоме започна да се моли на Бога.

Макар че още беше в шок, Мърсър положи усилия да разгледа отблизо един от труповете, защото искаше да знае точната причина за смъртта. Не се осмели да докосне крехкото тяло, но не видя следи от наранявания. Нямаше счупени кости или видими трамви. Единственото странно нещо беше неестественото изкривяване на ръцете и краката, които бяха извити под такива ъгли, сякаш нямаха кости. Мърсър забеляза, че и другите трупове са в подобни пози.

„Какво е причинило това, по дяволите?“ — запита се той. Зъбите на детето бяха запазени, затова явно не бе умряло от скорбут, а вероятно от рахит. После Мърсър престана да мисли за диагнозата и изпита завладяващо състрадание. Имаше ли значение как са умрели? Децата бяха убити от безименен робовладелец, който вероятно бе възнаграден за вещината си. Мърсър трябваше да положи усилие, за да си поеме въздух. Той се помоли безмълвно за децата и когато вдигна глава и забеляза рудната жила, която бяха копали, го осени ужасяващо прозрение.

Изпита желание да избяга от тази зловеща пещера, но ученият в него искаше да бъде сигурен, макар да знаеше, че изводът може да означава смъртна присъда за двамата със Селоме. Тя продължаваше да се моли. Мърсър натроши парче руда, оставено на земята, махна предпазния цилиндър на фенерчето и изсипа вътре праха, а после извади пръчка динамит. Той изстърга малко експлозив на земята до контейнера. Селоме го видя, че прави нещо, и се приближи до него.

— Какво правиш?

— Експеримент — отговори той и тя долови страха в гласа му. Мърсър сложи манерката върху металния цилиндър като капак. — Спомняш ли си какво каза отец Ефраим за децата, които са работили в мината? Че били убити от жестокост.

Той щракна запалката и експлозивът се възпламени, озарявайки пещерата с ярка бяла светлина. Когато огънят изгоря, Мърсър почука няколко пъти и я прибра в чантата. Червеникавата руда в импровизирания апарат бе потъмняла значително. Той я изсипа върху неравната скала и зачака. Само след няколко секунди от рудата изтекоха сребристи капки, които образуваха локвичка на земята.

— Отец Ефраим не ни е говорел за жестокост, а за живачен сулфид, минерал с яркочервен цвят.

Двамата се вторачиха в блестящата локва от течен метал.

— Но живакът не е ли…

— Един от най-токсичните елементи в света. Вдишването на изпаренията му може да осакатява, да парализира и да убива.

— Това ли е убило децата?

— Ще убие и нас, ако не се измъкнем оттук. Живачният сулфид е толкова смъртоносен, че в днешно време миньорите, които копаят такава руда, работят само осем дни в месеца. Всяка секунда забавяне може да има трайни последици — отговори Мърсър и поведе Селоме по друг тунел.

— Не може ли да направим нещо?

— Можем. Да се потим. Ако искаш вярвай, но потенето може да изчисти организма от живака, стига да не се е свързал с клетъчните протеини. След всяка смяна миньорите седят в помещение под мощни нагревателни лампи, наречено „плаж“, за да се потят и да изхвърлят токсините.

В мината беше задушно и горещо, затова нямаше проблем порите им да се отворят, но имаха само една манерка с вода и когато свършеше, телата им вече нямаше да изпускат течности, за да се охладят. Тогава организмите им щяха да започнат да абсорбират живака и последиците можеше да бъдат необратими.

Двамата влязоха в още няколко пещери на ужаса, докато си проправяха път в мината. В едната имаше стотина мумифицирани жертви. Мърсър предположи, че много от децата са били изложени на въздействието на живака чрез майките си, докато са били в утробите им. Отровата бе причинила страховити увреждания на хромозомите им и те имаха ужасяващи деформации. Някои дори не приличаха на човешки същества.

— Жилата кимберлит е минала през залежи от живачен сулфид. Не съм чувал за подобна геоложка особеност, но разбирам защо са смятали, че кивотът със завета може да помогне на децата.

— Как? — попита Селоме.

— Още по времето, когато кивотът е бил донесен в Африка, металурзите са знаели, че живакът влиза във взаимодействие със златото. Според мен те са се надявали, че златото ще абсорбира живачните изпарения и ще спре вредното им въздействие. Не забравяй, че освен приписваните му митични свойства, кивотът е бил златен.

— Но толкова много живак?

— Не съм казал, че идеята е добра.

Те вървяха още един час по безкрайни проходи и изведнъж на Селоме й хрумна обезпокоителна мисъл.

— Мърсър, тунелът, водещ към работната шахта, беше дълъг около километър и половина и макар да се придвижваме бавно, трябва да сме изминали пет пъти по-голямо разстояние. — Гласът й бе заглушен от тясното пространство, където стените поглъщаха звука.

— И ти ли забеляза това? Аз също започвам да се тревожа. Тези тунели са прокопани в по-мек материал, за да се улесни добиването на рудата, но не би трябвало да криволичат толкова много. Може би отново сме в задънен проход.

— Загубихме ли се? — В гласа й прозвуча паника. Мърсър спря, обърна се и я освети с фенерчето. По изцапаното й лице се стичаха струйки пот. Той видя, че Селоме е започнала да губи вяра, и хвана в длан брадичката й.

— В живота има две неизбежни неща — смъртта и данъците. Имаш думата ми, че напролет ще платиш голяма сума.

Тя събра смелост и отговори:

— Американците плащат данъци през април. Аз съм еритрейка.

Следващата пещера, до която стигнаха, беше огромна. Лъчът на фенерчето не можеше да я освети цялата, но съдейки по ехото, Мърсър изчисли, че пещерата е с размерите на футболно игрище. Той веднага позна миньорската техника, използвана за изкопаването й. Големите пространства изискваха галерията да бъде изкопана в рудните залежи и сводът да е подпрян с подпори, поставени нагъсто. Това беше обичайна техника във въгледо-бивните мини, но не много ефикасна в диамантените и Мърсър се изненада, че са я използвали, за да експлоатират залежите от кимберлит. Подпорите бяха много и двамата имаха чувството, че вървят между стволовете на гъста вкаменена гора или в зловещите катакомби под стара катедрала. Мърсър остана изумен, че надзирателите на мината са проектирали и осъществили тази система. Таванът беше в ужасно състояние — напукан и набразден от огромния натиск на земните пластове отгоре. Мърсър предположи, че след стотина години подпорите ще поддадат под тежестта на скалната маса и пещерата ще се срути.

Погледът му бе привлечен от някаква сянка. В същия миг Селоме изпищя и бе повалена на земята. Мърсър също бе прикован от връхлитащо привидение, което се материализира от мрака. Главата му се удари в камъка и съзнанието му се замъгли. Не беше възможно там долу да има нещо живо. Мината беше затворена от хиляди години. Злобният ритник в корема го върна в реалността. Нямаше значение какво или кой е при тях. Щяха да бъдат убити. На лъча на фенерчето, което бе изпуснал, проблесна нож. Автоматът беше далеч в сенките.

Съществото скочи върху Мърсър, който още лежеше зашеметен. Той успя да вдигне ръка и да отклони острието, насочено към гърдите му, и после завъртя нападателя и го удари в ребрата. Но вместо да бъде забавен от атаката, човекът обезумя и го удари с лакът в челюстта. Пред очите на Мърсър падна мрак. Той щеше да загуби битката, но Селоме скочи на гърба на нападателя и го дръпна за миг от Мърсър.

Тя получи жесток удар в лицето, завъртя се и политна към земята. Мърсър запълзя, за да намери автомата, но съществото отново се нахвърли върху него и заби нож в крака му. Мърсър извика от болка, изви се и удари човека по бузата с опакото на ръката си. За свой ужас той усети, че ръката му потъна в противното лице и видя как оттам изхвърча парче плът. Нараняването обаче не забави атаката и Мърсър имаше чувството, че се бие с демон, обитаващ лабиринта.

Той се измъкна извън обсега на чудовището, скри се в мрака зад една от подпорите и видя лицето на нападателя. Беше един от главните главорези на Джанели, водачът на суданските бунтовници, Махди. Мърсър си спомни, че единият от пазачите, които бе пленил, имаше превръзка. Това бе махнал от лицето на Махди.

Нямаше време да разсъждава как суданецът е избягал от еритрейците, нито как е успял да ги проследи. Знаеше, че бунтовникът ще понечи да вземе автомата, и трябваше да стигне пръв до оръжието. Мърсър се съсредоточи върху мястото, където Махди го бе ударил за пръв път. Нещо лъскаво привлече погледа му, но беше твърде далеч, за да е калашникът. Той тръгна смело, като протегна ръце напред, за да не се блъсне в някоя от каменните колони. Селоме продължаваше да пищи, сякаш мислеше, че в галериите обикаля привидение.

Двамата мъже видяха оръжието, когато в него се отрази светлината на фенерчето. Махди беше по-близо до автомата, но Мърсър имаше по-бързи реакции. Те се хвърлиха и го сграбчиха едновременно.

Мърсър хвана по-здраво автомата и го издърпа от бунтовника. Махди го ритна с коляно в ръката, която мигновено се парализира. Изведнъж оръжието се озова у суданеца. Мърсър се бореше под тежестта на Махди и използваше само ранената си ръка, за да се предпазва от освирепелия бунтовник. Така успя да бръкне в чантата, преметната на рамото му.

Смяташе да използва бързо горящия детонаторен шнур и динамита, които носеше, в случай че се наложеше да взривят препятствията по пътя си, но сега имаше по-неотложна цел. Махди или не забеляза, или не разбра какво става, когато Мърсър хвърли фитила на главата му. Суданецът се смееше, защото знаеше, че има предимство, но щом видя пламъка на запалката в ръката на Мърсър, очите му се разшириха от ужас. В онези последни секунди той проумя каква е примката, която Мърсър бе нахлузил на врата му.

Фитилът гореше със скорост седем метра в секунда. Разнесе се непоносима миризма и цвърчене, когато вените на гърлото на Махди се пръснаха от високото налягане на кръвта му, която кипеше и се превръщаше в пара. Плътта му се изпече.

Очите му се изцъклиха, но пръстът му остана на спусъка на автомата. Към тавана се изсипа поток от куршуми. Разтърсващите изстрели и ехото подрониха част от скалата отгоре и на няколко метра от Мърсър се разби петдесеттонна каменна плоча.

Сводът се срутваше! Мърсър скочи и грабна автомата и фенерчето. Камъните продължаваха да се сипят. Земята сякаш оживя и Мърсър и Селоме се озоваха в челюстите й. Една от подпорите не издържа на натиска и експлодира като бомба.

Мърсър вдигна Селоме и я понесе към един от страничните тунели. Обърна се и видя как каменна плоча с размерите на автомобил се стовари върху Махди, който се гърчеше от болка. Тялото му се взриви в червеникава мъгла.

Мърсър насочи фенерчето към отсрещната страна на галерията, където бе забелязал някакъв блясък. Точно преди рухващата пещера да препречи гледката, той видя странна синя светлина, сияеща все по-ярко. В същия миг пред него падна огромен камък, който затвори пещерата.

Таванът на страничния тунел беше нисък и Мърсър трябваше да сложи Селоме на земята и да я увещава да го следва. Пещерата зад тях продължаваше да се срутва. В тунела навлязоха огромни облаци прах, които ги обвиха и задушиха, докато вече не можеха да отворят очи и всяко поемане на въздух беше мъчение. Грохотът беше оглушителен и заплашваше да отнеме разсъдъка им. Двамата пълзяха колкото могат по-бързо. Тунелът се изпълни с отломки.

След като изминаха петдесет метра, срутването спря. Ушите им започнаха да кънтят от внезапно настъпилата тишина. Мърсър се обърна и видя, че са изолирани от миньорите от неизброими тонове скали. Нямаше начин да се върнат при тях.

„Каква беше онази синя светлина, по дяволите?“ — запита се той. Сигурно беше статичен заряд. Когато се рушаха, скалите излъчваха слабо електричество. Явлението можеше лесно да бъде обяснено, като се имаше предвид количеството на падащите камъни. А може би беше кухина, пълна с метан, който се бе запалил от някоя искра. Мърсър имаше още няколко обяснения за природни явления, но дълбоко в душата си знаеше, че има и едно свръхестествено. „Не, не може да бъде“ — каза си.

— Какво стана там вътре? — попита Селоме.

— Махди беше премазан от скала — задъхано отговори Мърсър, докато чакаше Селоме да пие вода от манерката. Трябваше да й даде време да се съвземе, преди да й [???] онази, в която искат да отидат. Не можеше да й каже какво друго бе видял.

— Нямаш представа какво си помислих, когато той ни нападна.

— Не може да е по-странно от онова, което на мен ми мина през ума. Добре ли си?

— Челюстта ме боли и съм сигурна, че след няколко часа ще посинее, но инак ми няма нищо. А ти?

Мърсър събу панталона си и огледа раната от ножа на крака си. Не можеше да си позволи да я измие с водата, която им бе останала, затова откъсна парче от ризата си и го залепи с ивици сребрист пластир от чантата си.

— Дълбока ли е раната ти? — попита Селоме.

— Нищо важно не е засегнато.

Той вдигна панталона си и двамата продължиха да пълзят. Въздухът беше прашен и лъчът на фенерчето едва прорязваше мрака. След стотина метра тунелът се стесни и гърбовете им опряха в тавана. Ризата на раменете на Мърсър се скъса и охлузената му плът се разкървави. Без да имат възможност за избор, двамата продължиха да се придвижват, използвайки лактите и пръстите на краката си, за да се изтласкват напред.

— Мърсър, какво става? — извика Селоме.

— Не знам.

Тунелът беше не по-голям от ковчег. На мъждукащата светлина на фенерчето Мърсър видя, че диаметърът се стеснява още. Хрумна му, че и този проход завършва в скалите. Селоме сякаш прочете мислите му и отново извика името му. Гласът й граничеше с истерия.

— Знам, знам.

Придвижването ставаше все по-трудно. Той бе свалил чантата от рамото си и я буташе заедно с автомата пред себе си. Трябваше да се извива и да се бори, за да преодолява всеки сантиметър.

Скалите го обграждаха от всички страни. Всяка част на тялото му се търкаше в назъбения камък. Стените на тунела бяха от кървавочервена живачна руда. На места живакът бе избил на тавана и се стичаше по малки пукнатини и улеи на земята.

— Колко време каза, че можем да останем тук? — попита Селоме.

— Не съм сигурен. — Лъчът на фенерчето освети стотици локвички живак пред тях. — Не забравяй, че живакът се абсорбира през кожата, затова внимавай да не допреш до него раните си.

— Цялото ми тяло е в рани.

Двамата успяха да преминат през токсичната зона и запълзяха по лек наклон. Живакът бе изровил бразди и се стичаше надолу.

Пристъпите на кашлица на Мърсър ставаха все по-редки, но по-ожесточени. За разлика от Селоме, която имаше малко място между тялото си и стените на тунела, той не можеше да помръдне и кашлицата разтърсваше гърдите му, без да намери отдушник. Трябваше да се подготви за болката, когато почувстваше, че наближава поредният пристъп. В устата си усещаше соления вкус на кръвта, излизаща от разкъсаните си бели дробове.

Мърсър се заклещи.

Борейки се с паниката, той разкърши рамене и се опита да се придвижи напред, но колкото повече усилия полагаше, толкова повече тунелът сякаш се стесняваше около него, досущ болезнена хватка на питон. Земята под него се бе втърдила и колкото и да се опитваше да забие ръце в нея, беше като цимент и пръстите му се разкървавиха.

Селоме видя трескавите му движения.

— Какво става?

— Боя се, че се заклещих.

— Как така?

— Не мога да помръдна нито напред, нито назад.

— Опитай се! — В тясното пространство гласът й прозвуча приглушено, сякаш говореше от другата страна на стена.

— Да не мислиш, че лежа и дремя? — троснато отговори Мърсър, но не можа да си поеме достатъчно въздух, за да придаде сила на думите си. Имаше чувството, че се задушава.

— Извинявай. Какво искаш да направя?

— Хвани ме за краката и дърпай с всичка сила. — Мърсър едва дишаше и изпита желание да изкрещи.

След пет минути Селоме успя да го издърпа на малко по-широко място. Той се успокои, но въпреки това усети, че го обзема паника. Раменете и гърба му бяха осеяни с капки кръв.

— Трябва да се върнем.

— Но тунелът е блокиран от срутилата се пещера.

— Не чак дотам. Трябва да намерим място, където да минеш пред мен.

— А ти?

— После ще видим.

След два часа пълзене заднешком те стигнаха до по-широко място. Мърсър легна по гръб. Селоме започна да се промъква върху него и сложи глава на гърдите му за миг.

— Господи, внимавай — извика той. — Няма място за ерекция.

— Какво ще правим сега? — попита тя, след като мина пред него.

— Ти ще продължиш. Вземи фенерчето и автомата и се опитай да се измъкнеш оттук. — Мърсър говореше монотонно, но се радваше, че Селоме не може да види лицето му.

Напомни си, че паниката е реакция пред неизвестността, но този път нямаше какво да му вдъхне увереност, за да не изгуби разсъдъка си.

— Не мога.

— Нямаш избор. — Мърсър знаеше, че може би няма да оцелее, но мислеше за другите. — Четирийсет миньори чакат да бъдат спасени и ако и двамата умрем, и те ще загинат.

— Не ми пука за тях, по дяволите, а за теб. — Селоме започна да хлипа.

Той протегна ръка и погали глезена й, смъквайки чорапа й, за да докосне гладката й кожа.

— И аз държа на теб. Но ако не отидеш да потърсиш помощ, няма да мога да те заведа на изпълнена със секс ваканция на някое екзотично място.

— Обещаваш ли?

— Още не съм те излъгал за нищо. — Мърсър отново се закашля.

— Не мога да те оставя.

Викът й го накара да изтръпне. Не искаше да умре сам, но положи усилия да се стегне и да забрави за собствените си потребности. Опита се да нормализира дишането си и да изплюе кръвта от устата си.

— Тръгвай. Трябва да намериш изход от тук. Не искам смъртта ти да тежи на съвестта ми. Не можеш да ми причиниш това.

Селоме преглътна сълзите си.

— А манерката и фенерчето?

— Вземи ги.

— Филип, мисля, че аз… — Тя се бореше с думите и чувствата си и преди да направи признание, промени решението си. — Мисля, че трябва да отидем в Египет, на пътешествие по река Нил. Винаги съм искала да видя древните паметници там.

— Ще се обадя на туристическата агенция, след като тръгнеш.

Селоме запълзя напред и след няколко метра се изгуби от погледа му. Мърсър видя, че след няколко крачки тунелът се разширява, но не беше в състояние да стигне дотам. Скалите не го пускаха от прегръдката си. Трябваше да се пребори с паниката и отчаянието. Не страдаше от клаустрофобия, но усети как вледеняващите й пипала се протягат към него и сграбчват тялото и белите му дробове. Мърсър пое няколко глътки въздух, който беше толкова мръсен, че повърна.

Беше сам, обвит в мрак, по-страшен и от смъртта. Опита се да се придвижи напред, но тунелът го притискаше отвсякъде и го държеше в безмилостната си хватка. Тъмнината беше непрогледна. Кожата му настръхна от тишината. Съзнанието му неистово искаше да се освободи от тази гробница. Мърсър едва изви глава. От тавана се посипа живачна руда.

— Интересно.

След известно време думите му щяха да се превърнат в несвързано бръщолевене на луд, докато се бореше с мрака, тишината и смъртта.

Разтърси го още един пристъп на кашлица. Гърдите му не можеха да се повдигат и вътрешното налягане заплашваше да натроши като стъкло ребрата му. Той се запита дали ще развие пневмония, която ще го убие, преди живакът да съсипе двигателната му система и да увреди мозъка му. Мърсър си спомни, че началната фаза на отравянето с живак е тремор на крайниците, но не можа да определи дали треперенето на краката му е реално или въображаемо.

Вместо да разсъждава за неизбежното, той се замисли за синьото сияние. Ами ако не бе видял статично електричество или експлозия на метан, а кивота, който вече беше изгубен завинаги под тоновете скали?

— До края на живота си ще се питам за това.