Мината на цар Соломон

НЯКЪДЕ НАД АТЛАНТИЧЕСКИЯ ОКЕАН

Мърсър се бе изтегнал на две седалки в първа класа. Устата му беше полуотворена, а челюстта му бе брадясала. Самолетът за Рим, където единствено в Европа имаше свързващи полети до Асмара, бе излетял рано, затова той се бе избръснал и изкъпал предната вечер. Изпитваше отчаяна потребност да прегледа работата си и да сравни откритията си със снимките от „Медуза“, които Прескът Хайд най-после му бе изпратил, но очите му бяха отказали да стоят отворени. Той си бе запазил две съсед-ни места, за да има къде да сложи материалите си, но това остана само намерение, защото заспа, преди самолетът да излети.

Сънят му беше неспокоен и винаги когато стюардесата идваше да го провери, Мърсър мърмореше нещо в кошмарите си. Челото му беше обляно в пот. Когато се събуди, очите му бяха зачервени и лепнеха, а в устата си имаше отвратителен вкус. Той огледа кабината. Беше зашеметен и се опитваше да се отърси от съня. Радваше се, че се освободи от кошмарите, но докато спеше, му хрумна някаква мисъл, нещо, заровено толкова дълбоко в съзнанието му, че изчезна, когато се събуди. Мърсър за пореден път се замисли, че някъде има несъответствие, нещо, което или Хайд, или Селоме, или похитителите бяха казали и в което нямаше логика. Но не можеше да се сети какво. По дяволите.

Привлече вниманието на стюардесата и поръча две кафета и чаша портокалов сок. Когато се върна от тоалетната, където се изми, видя, че Селоме Нагаст го чака. На лицето й трептеше загадъчна усмивка.

— Надявам се, че нямаш нищо против. — Тя му смигна закачливо. — Не разполагам с твоята разплащателна сметка, за да пътувам удобно. Седя отзад с останалите пътници, а Бил ми каза, че си ангажирал две места в първа класа.

Мърсър я погледна изненадано.

— Защо не ми каза, че ще пътуваш в същия самолет? Разплащателната ми сметка щеше да поеме още едно място в първа класа. В края на краищата, харча твоите пари.

Селоме бързо разбра, че Мърсър се шегува, а не се държи грубо, и отново се усмихна.

— Трябва да призная, че отдавна мечтая да пътувам в първа класа.

— Мислех, че дипломатите се радват на по-изискани удобства.

Тя прие сериозно забележката му.

— Правят го, ако представляват богата страна. Смятам, че ми е провървяло, ако правителството ми може да си позволи да ме изпрати в чужбина. За много от мисиите си плащам сама.

Мърсър се запита на кой господар служи в момента Селоме. Дали изпълняваше дипломатическа мисия за Еритрея, където беше родена, или тайна задача за втората си родина Израел? Не беше трудно да разбере какъв е интересът на Прескът Хайд в тази афера. Под прикритието на поста си като заместник-държавен секретар и позовавайки се на хуманитарни акции, той сигурно щеше да пожъне лична финансова печалба, както и политически дивиденти, ако Мърсър намереше диаманти. Но Селоме Нагаст?

Дали мотивът й беше подобряването на положението на един от най-бедните народи в Африка, който живееше в така наречения четвърти свят? Или в момента работеше за израелската отбрана, или за Мосад? Имаше ли нещо тъмно зад готовността й да му помогне в търсенето?

Предстояха им още пет часа път и Мърсър реши, че може би ще получи отговор на въпросите си.

— Не искам хората да говорят, че Филип Мърсър е застанал между една жена и мечтите и — каза той. — Но й ти трябва да ми позволиш да мечтая. Ако те попитат, кажи на стюардесите, че съм те свалил по време на полета и ще имаш романтично приключение с мен, докато се приземим.

— Договорихме се — кимна тя и стисна ръката му. Мърсър отново се изненада от силата й и от топлината на кожата й.

— Хубаво е, че те виждам отново. — Той седна на мястото си и прибра документите в двете си еднакви куфарчета. — Последният път, когато разговаряхме, не беше една от продуктивните ни срещи.

— Не те обвинявам, че си отхвърлил предложението на Бил. Меко казано, постъпката ти е много смела. Повече бях изненадана, когато промени решението си. — Тя го погледна в очите, сякаш търсеше отговор. — Защо се съгласи? Какво те накара да се присъединиш към нас?

Мърсър побърза да отклони въпроса.

— Преди всичко, защо избра мен?

— Лесен въпрос. Ти имаше репутацията на един от най-добрите в света в откриването на ценни минерали.

— Продължавай да говориш така и ще ни трябва още една седалка — за честолюбието ми.

— Не отговори на въпроса ми. Защо промени решението си?

Мърсър я погледна в очите.

— Може да се каже, че преследването на невъзможното ми е станало втора природа. Господи, колко претенциозно прозвуча това! Но донякъде е истина. След като отказах на Хайд, през целия следобед и вечерта търсих следи, че има нещо вярно в думите му — отговори той, смесвайки фактите с измислиците. — Не можах да намеря доказателство, но имах предчувствие. Научил съм се да му се доверявам и не можах да устоя.

— Това означава ли, че вярваш в съществуването на диамантите? — В гласа й прозвуча неподправен интерес.

— Не. Означава, че нямам нищо против шест седмици да харча парите ти. — Мърсър нарочно се държеше грубо. Нямаше намерение да попада в капан, като й дава фалшиви надежди.

Слънчевите лъчи, проникващи през прозореца, се отразиха в лъскавите й коси.

— Може и да си вярваш, доктор Мърсър, но няма да убедиш мен.

— Може и да си вярвам малко, но не много — усмихна се той. — Разкажи ми за себе си.

Преди да отговори, Селоме си поръча чай и кроасан. Мърсър изпи остатъка от кафето си и поиска трета чаша.

— Майка ми е еритрейка. Влюбила се безнадеждно в американски войник от базата „Кагню“в покрайнините на Асмара, която подслушваше съветските комуникации по време на студената война. Семейството ми научило за връзката им и забранило на майка ми да се вижда с него. Но закъснели с една нощ, за което се радвам, защото инак нямаше да ме има на този свят. Дядо ми научил, че дъщеря му е бременна, и я изпратил в Италия, където имаме роднини, но тя се върнала веднага след като съм се родила. Щом ме видял, дядо ми ме взел на ръце и се засмял, когато съм го погледнала. После станах любимата му внучка и всички простиха на майка ми.

Селоме Нагаст се усмихна отново. За пръв път Мърсър имаше чувството, че тя показва истинската си същност.

— Завърших училище в Италия и две години учих икономика в Лондон. Сетне работих за Народния фронт за освобождение на Еритрея в Европа, като обяснявах на хората какво се случва в тази страна.

— Прочетох някои неща за войната за независимост там и установих, че партиите са доста озадачаващи — отбеляза Мърсър.

— Макар да са разпалени бойци, сънародниците ми не могат да се похвалят с оригиналност — съгласи се Селоме. — По време на войната с Етиопия бяхме представяни от ФЛП, ПЛФ и накрая от ФЛП-ПЛФ, които непрекъснато се караха. Изгубихме години във фракционни борби. Повярвай ми, това е озадачаващо дори за еритрейците. Войната щеше да свърши много по-рано, ако бяхме загърбили политическите раздори.

— След като войната свърши, как стана така, че ти започна да работиш за правителството? Не се обиждай, но знам, че е трудно за една африканка да се издигне като теб.

— Трудно не е най-подходящата дума — съгласи се Селоме, но в гласа и прозвуча огорчение. — В повечето африкански страни единственото изискване за ръководна длъжност е пенисът. Не е важно дали е съчетан с ум. Един ден африканците ще се научат да не позволяват на диктатори и деспоти да управляват живота им.

— А дотогава?

— Ще обвиняваме европейския колониализъм и западното двуличие и ще продължаваме да се избиваме.

— Жестоко — отбеляза Мърсър.

Тя мълча известно време. Мърсър бе виждал много пъти изражението, изписано на лицето й. Почти всяка вечер показваха такива лица по телевизионните новини. Това беше изражението на майка, чието дете лежи убито на улицата от свързано с търговията на наркотици насилие, което тя беше безпомощна да спре.

— И все пак има надежда — тихо каза той, като видя сълзи в ъгълчетата на очите й.

— Това ще зависи от теб. Познахме мира за съвсем кратко време и после започнаха фракционните борби. Религията е проклятието на Еритрея, а не междуплемен-ните войни, който разкъсват много други африкански нации. Но резултатът ще бъде един и същ. Опустошение. Мюсюлманите и християните вече дрънкат оръжия и всеки призовава другият да бъде унищожен. Мюсюлманското правителство не издига свой вариант на фанатизъм. Постоянно ни нападат бандити и убиват онези, които не вярват в Аллах. Бил ли си в Судан?

— Не.

— Моли се никога да не ти се наложи да ходиш там. Няколко пъти съм била в лагери за бежанци в Судан. Всъщност пътувах до мястото, където са направени снимките, които Бил Хайд ти показа. Когато най-после изгонихме етиопците, те опустошиха всичко по пътя си, докато отстъпваха — обясни Селоме. — Палеха села и унищожаваха пътища, мостове и иригационни съоръжения. Дори изсякоха почти всички дървета в Еритрея в усилията си да сломят духа ни. Дърветата по улиците на Ас-мара са най-високите в страната, защото останалите бяха закарани в Етиопия. Колкото и зле да бяхме, когато етиопците се оттеглиха, това беше нищо в сравнение с разрухата в Судан. Там има скитащи банди от партизани, които тероризират всички. Някои са свързани с правителството, а други — с Народноосвободителната армия на Судан. Трети са наемници, които искат да извлекат изгода от кръвопролитията. Робството е възродено и някои твърдят, че правителството го одобрява.

— Каква е причината за войната?

— Религията. Правителството в Хартум е ислямско и направи непоносим живота на южняците, които са предимно християни и анимисти. Ако войната се разпространи, в Еритрея ще стане същото. Ти можеш да го предотвратиш. Стара истина е, че омразата зарежда с енергия отчаяните, а мирът е присъщ на доволните.

Наблюдавайки лицето й, Мърсър изпита увереност, че Селоме е предана на родната си Еритрея. Не се съмняваше, че тя работи и за тайните служби на Израел, но в тази мисия целта й явно беше благоденствието на народа й. Това обаче премахна само част от подозренията му. Мърсър чувстваше, че има още неща, които не знае.

Преди да отпътува, той дълго бе разговарял с Дик Хена за разкритията около отвличането на Хари. Частният самолет, който го бе откарал от Вашингтон, беше нает от корпорация в Делауер, но компанията нямаше други координати, освен номер на пощенска кутия. ЦРУ не бяха успели да проследят гълфстрийма. Само го бяха видели да прелита ниско над източните брегове на Мериланд. Самолетът се бе приземил в Либерия, за да зареди с гориво, и после се бе отправил на изток. Крайната му цел беше Ливан. Агентът на ЦРУ, пристигнал на летището в Бейрут, бе видял как качват възрастния човек в микробус и го откарват. Той бе изгубил от поглед превозното средство в оживеното движение около християнския квартал в града.

Близкоизточната връзка бе потвърдена от неколцина съседи на Хари. Те бяха чули, че похитителите разговарят на някакъв език като арабски. Единственият съсед, който бе видял нещо, бе докладвал, че четиримата мъже били облечени в черни сака и джинси и били със смугла кожа и черна коса.

Всичко съвпадаше с онова, което Мърсър и Хена бяха видели на летището. Още не бяха разпознали трупа на похитителя, но Хена го увери, че това е само въпрос на време. В проследяването на оръжията обаче бяха извадили по-голям късмет.

— Американската армия поддържа най-голямата база данни в света с балистични характеристики на различни оръжия — обясни Хена. — Всяко оръжие има микроскопични разлики, малки дефекти, които оказват влияние върху формата на куршумите, изстреляни с него. Идентифицирането на тези следи е трудно, но е възможно да се проследи оръжието по най-дребните фрагменти на изстреляните куршуми или от обвивката им. Военната лаборатория по балистика издирва такива оръжия. Автоматите „Калашников“ бяха проследени до мироопазващата ни мисия в Ливан в края на осемдесетте години на двайсети век. Двете оръжия в нашия случай са били използвани срещу военноморския ни гарнизон. С автомата на мъжа, който скочи в мотора на самолета, е бил застрелян американски сержант, който седял в кафене на пристанището в старата част на Бейрут през 1984 година.

Отново бейрутската връзка.

— Как са се озовали в Щатите? — попита Мърсър.

— Уместен въпрос, но аз се питам къде са били през последните петнайсет години.

Мърсър и Хена разговаряха за значението на оръжията и за това, че похитителите на Хари очевидно са ислямски фанатици, но никой от тях не можа да обясни каква е връзката между тези факти и диамантената жила в Африка. Обвързаността на Селоме само задълбочи бъркотията. Но след говори с нея в боинга, летящ над Атлантическия океан, Мърсър остана с убеждението, че интересът й е насочен към Еритрея, а не към Израел.

— Добре ли си? — Селоме докосна окуражаващо ръката му. — За миг се унесе и имаше такъв вид, сякаш изпитваше болка.

— Нищо ми няма — излъга Мърсър.

Искаше му се да поговори с някого. Тревогата му за Хари късаше сърцето му. Мърсър забеляза ръката на Селоме върху китката си. Ноктите й бяха дълги и лакирани в кървавочервено. Тя видя, че се е вторачил в ръката й, остави я там още малко и после я дръпна. Той я погледна с копнеж, но не предизвикан от желание, а от потребност да изрази мислите си. Искаше да й се довери, за да освободи част от напрежението, събрало се в душата му. Искаше да й разкаже за Хари и че той е виновен за отвличането и побоя над приятеля му. Изпитваше нужда да говори, но само я гледаше мълчаливо. Болката му сигурно беше очевидна, защото Селоме отново протегна ръка и погали лицето му. Интимният жест изненада и двамата.

— Нищо ми няма — повтори той, усещайки нещо непознато, разпалено от допира й. Установи, че не може да я погледне в очите.

„Това може да се окаже сериозно усложнение“ — помисли си Мърсър.