Мината на цар Соломон

МИНАТА

Минаха две седмици, през които Мърсър видя човек, пребит до смърт, и други да умират от изтощение. Мъжете и машините работеха непрестанно, за да изтръгнат кимберлита от утробата на земята, като го къртеха с кирки, пневматични компресори и голи ръце. През тези две седмици и неговото тяло стигна до предела на силите си.

Джанели и Хофмиър караха бежанците, Мърсър и Селоме да работят на смени по дванайсет часа и им позволяваха само десет минути почивка на всеки два часа, малко храна и оскъдна дажба вода. Ритъмът на работата не беше достатъчен, за да убие здрав човек, но много от бежанците бяха дошли в мината почти умиращи от глад и непосилният труд тласна по-старите към смъртта. Заради познанията си Мърсър бе определен за отговорник на смяната си. Наблюдаваше го един от южноафриканците на Хофмиър, човек на име Дю Тойт. Пазеха го десетина въоръжени суданци. В шахтата отекваше тракането и бръмченето на компресорите и пневматичните чукове — оглушителен вой от битката на човека със силата на земята. Не се виждаше нищо. Въздухът се бе сгъстил от прахоляка и изпаренията, а миньорите бяха толкова изцапани, че беше трудно да различиш белите от черноко-жите. В тунела бе монтиран вентилатор, който обаче не допринасяше много за облекчаването на атмосферата в пещерата.

По примера на британските военнопленници, построили моста над река Куай, Мърсър отдаде всичките си сили на изкопаването на кимберлита. Той избра силни и издръжливи бежанци, които да работят с компресорите и пневматичните чукове, научи ги на основните неща и на някои тънкости, за да улесни задачата им. Другите еритрейци копаеха с кирки, трети измъкваха рудата на повърхността и четвърти я разбиваха с чукове, търсейки диаманти.

Жилата беше най-богатата, която Мърсър бе виждал. Макар да не го допускаха в строго охраняваната зона близо до входа на мината, където разтрошаваха рудата и слагаха диамантите в сейф, той научи достатъчно и предполагаше, че мината дава по дванайсет карата на тон — астрономично висока стойност. Мърсър успя да види няколко от диамантите, намерени там. Отначало еритрейците останаха поразени от цената, поставена на малките, симетрични кристали, когато Мърсър им я показа, защото диамантът разкрива малка част от красотата си, преди да е шлифован и излъскан. Най-големият диамант, който Мърсър видя, беше двайсет карата. Но чу, че има огромен кристал с размера на мъжки юмрук, открит от една от жените, които ги сортираха.

Судански пазач преби до смърт еритреец в шахтата. Не стана ясно дали бежанецът е нарушил някое от многобройните правила на Хофмиър или младият бунтовник го е направил заради тръпката. Причината нямаше значение за жертвата, нито за онези, които видяха как суданецът разби главата на човека с приклада на автомата си.

Мърсър беше в почивка, когато това се случи, и скочи при първия удар. Хабте беше до него и осъзна опасността, на която Мърсър щеше да се изложи. Той уви ръка около крака му и го дръпна на земята.

— Недей, Мърсър, не го прави. Човекът почти е мъртъв, а ти още си жив — прошепна Хабте. — През войната научих, че животът на никой човек не заслужава да загубиш своя.

Побоят продължи най-малко минута и когато свърши, Дю Тойт заповяда на екипа да се върне на работа. Трупът лежеше в края на шахтата, където бе паднал, и миньорите почтително навеждаха глави, когато минаваха покрай него.

Редица от мъже, натоварени с пълни с кимберлит кошове, непрекъснато излизаше от тунела и се връщаше за още. В края на втората седмица Мърсър осъзна, че Джанели смята да ги кара да работят, докато умрат, не само за да гарантира мълчанието им, но и за да бъде сигурен, че от мината ще бъде изваден всеки диамант.

Късно през нощта, докато лежаха на земята в оградения с бодлива тел лагер, Мърсър и Хабте обсъждаха различни теории защо Джанели бърза толкова много. Според Хабте италианецът се страхуваше, че мината ще бъде открита от някой друг, който ще съобщи на правителството в Асмара. Но Мърсър подозираше, че целта на Джанели е различна.

— Разсъждавай логично, Хабте. Не видяхме никого, когато изследвахме това място, а номадът в Бадн каза, че хората избягват този район заради някакво суеверие. И не забравяй, че противопехотните мини също ги възпират. По дяволите, дори не съм виждал самолет да прелита над долината.

— Всичко това е вярно — уморено измърмори Хабте и се претърколи, за да отмести острия камък, на който бе легнал. — Но защо Джанели бърза толкова много?

— Не знам — призна Мърсър. Беше твърде изтощен, за да разсъждава по този въпрос.

Тази мисъл го измъчваше от началото на миньорската операция, но вечер съсредоточаваше всичките си сили, за да изяде яхнията, поднесена от съпругите на бежанците.

Другата мисъл, която не му даваше покой, беше безопасността на Селоме. Двамата нямаха възможност да разговарят. Тя беше в отделен лагер, при останалите жени, и бе принудена да готви на работниците. Когато я видеше, докато получаваше дажбата си, Мърсър се опитваше да се усмихне и да си придаде смел вид, но знаеше, че очите му са помрачени от безпокойство. Видя, че Селоме е ударена няколко пъти, защото по ръцете и лицето й имаше синини. Всяка нощ Мърсър и другите чуваха как пазачите измъкват по няколко жени за собствено удоволствие. Той не знаеше дали и със Селоме постъпват така и безсилието му да помогне на нея или на останалите жени го разяждаше като злокачествен тумор.

Сутринта на петнайсетия ден от пленничеството му небето бе потъмняло от буреносни облаци. Мъжете, които чакаха на опашка за закуската си, трепереха окаяно на влажния и хладен въздух.

— До залез слънце ще завали — каза Хабте, държейки тенекиена чиния, за да получи отвратителната яхния.

— Ако ще бягаме — отговори Мърсър, след като се увери, че наблизо няма пазачи, — трябва да го направим скоро. Съмнявам се, че ще ни дадат палатки, а бежанците няма да издържат и ден-два на дъжда.

— Ние също. Имаш ли план?

Мърсър не отговори на въпроса на приятеля си. Той гледаше жените, които поддържаха огъня, и чакаше Селоме да се обърне към него, за да й се усмихне. Тя го погледна и Мърсър забеляза изтощението, което я бе накарало да се прегърби и бе придало унилост на изражението й. Вторачи се в нея и съзря, че предизвикателността в очите й не е угаснала, и после леко й кимна да се приближи до него.

Селоме се огледа предпазливо, сложи поднос с хляб на главата си и тръгна към дългата дървена маса, която служеше за бюфет. Стройното й тяло беше толкова слабо, че кокалите й стърчаха през панталона. Тя не го погледна в очите, когато остави подноса на масата.

— Довечера изчезваме — прошепна Мърсър. Гневът го бе накарал бързо да вземе решение. — Бъди готова. Ще тръгнем два часа, след като смяната ми свърши.

— Няма да успеем. Пазачите ще ни подгонят веднага. Може би ти трябва да избягаш сам и да потърсиш помощ от някое село.

— Ще ми трябва седмица, докато стигна до населено място, а работниците няма да издържат и два дни. Освен това няма да напускаме лагера. Имам идея. Безумна е и невероятно опасна, но трябва да опитаме.

Макар да беше удряна, вероятно изнасилена и унижавана, тя бе съумяла да запази искрица надежда. Мърсър копнееше да я докосне. Сърцето му се сви от мъка, но в жилите му нахлу прилив на адреналин, когато си помисли за смелостта й. Той почерпи сили от отказа й да се предаде.

— Довечера ще се видим.

Работниците имаха само десет минути, за да изядат храната, преди отново да влязат в мината. Нощем дейността на повърхността спираше, за да се пести гориво за генераторите, но под земята хората работеха денонощно. Миньорите от предишната смяна се разминаха с екипа на Мърсър. Всеки гледаше в краката си, твърде изтощен, за да се интересува, че е минал още един ден.

Мърсър можеше да свърши малко неща до падането на мрака, освен да предупреди Хабте и колкото е възможно повече еритрейци. Групата бегълци трябваше да бъде малка, за да имат шанс да успеят, но той искаше да каже на другите, надявайки се, че когато пристъпи към действие, те ще помогнат и ще засилят суматохата.

Но проклятието, което тегнеше над него, още не се бе разнесло. Джопи Хофмиър работеше в мината и след като две седмици Мърсър го бе правил за смях, южноафриканецът беше готов да отмъсти. Веднага щом Мърсър слезе в шахтата, Хофмиър започна да се заяжда с него.

— Мърсър, докарай шибания си задник тук — извика Джопи от върха на дълбоката петнайсет метра дупка. Гласът му се извиси над оглушителния шум на машините.

Мърсър се изкатери по въжената стълба, колкото е възможно по-бавно, и се изправи пред него. Той погледна дългия тунел, водещ към свободата и после се обърна към южноафриканеца.

— Какво искаш? Още един урок по минно дело?

— Да, урок. — Хофмиър застана близо до Мърсър и го облъхна с противния си дъх. — Сутринта Джанели замина, затова ще имам много часове, за да измисля извинение защо си умрял.

Хофмиър беше няколко години по-възрастен от Мърсър, но не това беше предимство му. Южноафриканецът беше по-висок от Мърсър и тежеше двайсет и пет килограма повече. Раменете му бяха широки, а юмруците — грамадни като парни чукове. Кокалчетата на пръстите му бяха осеяни с белези. Джопи Хофмиър беше в отлично физическо състояние, а Мърсър — на път да се строполи на земята от изтощение.

Мърсър съзнаваше, че първият удар по всяка вероят-ност ще бъде и последен. Движението му бе затруднено от окаяното му състояние, но той завари неподготвен Хофмиър. Юмрукът му се заби в устата на южноафриканеца, изби пет зъба и разкървави устните. Джопи отстъпи няколко крачки назад, обезпокоен повече от внезап-ността на атаката, отколкото от болката от раните си.

Миньорите спряха да работят, за да наблюдават сцената. Дори суданците отслабиха бдителността си. Хофмиър се ухили.

— Само така — каза той и изплю кръвта от устата си. — Ще бъде много по-забавно, ако окажеш съпротива.

Мърсър зае бойна поза и се приготви да се бие на живот и смърт. Джопи стоеше здраво на краката си, разперил ръце. Беше свикнал да използва размерите и силата си, за да побеждава съперниците си, и не бе научил тънкостите на ръкопашния бой. Мърсър се надяваше, че знае достатъчно поне за да оцелее. Не хранеше надежди, че ще победи.

Хофмиър замахна, но не улучи Мърсър, който се дръпна встрани. Вторият удар обаче изкара въздуха от белите му дробове и го накара да залитне. Сякаш го удариха с бейзболна бухалка, а Хофмиър бе използвал само малка част от силата си. Южноафриканецът се изсмя и се престори, че отново замахва. Мърсър нямаше друг избор, освен да се наведе, защото дори лек удар би го повалил по гръб.

В продължение на десет минути Хофмиър нанася удари. Някои попаднаха в целта, други — не. Мърсър успя да го удари само веднъж, като нарани повече ръката си, отколкото слепоочието му. В началото на схватката ерит-рейските работници окуражаваха Мърсър, но когато видяха, че е неспособен да се защити, млъкнаха. Те изтръпваха при всеки удар, който Мърсър понасяше, защото малцина биха издържали на бруталността на южноафриканеца.

Но Мърсър имаше причина за привидното си безсилие. Всеки път, когато Хофмиър посегнеше към него, той отстъпваше назад, приближавайки се до багера, чийто мотор бръмчеше. Шофьорът не бе дошъл на работа и машината стоеше в средата на сводестата пещера. Широката кофа бе повдигната над земята. Ако оцелееше от схватката, Мърсър щеше да се нуждае от мощта на багера, за да увеличи намаляващите си сили. Хофмиър не разбра какви са намеренията му и се прид-вижваше към мястото, където Мърсър го подмамваше. Южноафриканецът повали три пъти Мърсър на крачка от багера, но отстъпваше назад, за да си поеме дъх и да се наслади на одобрителните викове на суданските бунтовници. Мърсър търпеливо се оставяше да бъде блъскан, удрян и ритан, докато отново стигнеха до багера. Лицето му беше окървавено и подпухнало, затова не виждаше почти нищо и държеше едната си ръка по-ниско, за да предпазва вероятно счупените си ребра. Едва четвъртия път той прецени, че моментът е подходящ.

В него бе останала малка искра, която му даде сила и бързина. Джопи атакува и нанесе серия от съкрушителни удари, въртейки коравите си юмруци в тялото на Мърсър, за да увеличи болката в ребрата му. Хофмиър очакваше, че Мърсър ще падне, опитвайки се да си поеме въздух, но се излъга. Мърсър замахна с юмрук и удари Джопи, който загуби равновесие. А после, толкова бързо, че никой не видя какво стана, Мърсър се хвърли на земята и протегна крак. Хофмиър се спъна и падна. Преди Джопи да се съвземе, Мърсър скочи и протегна ръце към контролните уреди на багера. С умело завъртане на китката той насочи машината така, че хидравличната кофа надвисна над главата на Хофмиър, и я спусна, притискайки южноафриканеца. Ако искаше, Мърсър можеше да го смачка.

Суданските пазачи най-после осъзнаха какво става и насочиха оръжията си.

— Назад — извика Мърсър, сетне погледна пленника си и изкрещя. — Точно така, негоднико, кажи им колко много боли. Кажи им, че не искаш да умреш.

Гърчейки се, Джопи изпищя, ужасяващ звук, който прониза всяко кътче на пещерата.

— Хабте? — извика Мърсър и след секунда еритреецът застана до него. — Превеждай на суданците. Джопи, искам да им кажеш да излязат от тунела. Ако след трийсет минути още са там, мозъкът ти ще украси тази пещера. Южноафриканецът повтори заповедта. Гласът му беше писклив от страха, който изпитваше. Хабте преведе и суданците се подчиниха и започнаха да излизат от пещерата.

— Надявай се Джанели да се върне скоро, защото няма да станеш, докато не дойде — обърна се Мърсър към Хоф-миър и даде дистанционното управление на Хабте, за да може да избърше кръвта от лицето си. — Ако се върти много, притисни главата му.

Мърсър форсира дизеловия двигател, за да подсили заповедта си, и заглуши виковете за милост на Хофмиър.

Час по-късно Джанкарло Джанели влезе в пещерата заедно с пазачите си и се усмихна на Мърсър, който седеше прегърбен над контролните уреди на багера.

— Виждам, че имаме малък проблем.

— Не, ако нямаш нищо против да смажа главата на Джопи — безразлично отговори Мърсър.

— Е, не можем да си го позволим.

— Имаш право. — Мърсър форсира двигателя и вдигна кофата, освобождавайки Хофмиър. — Исках да видиш, че можех да го убия, но не го направих. Всички тук ще потвърдят, че той започна пръв. Аз само исках това да свърши. Хофмиър да си гледа работата, а аз да си вървя по пътя.

— И къде мислиш, че ще отидеш? — Джанели беше учуден от очевидната лекота, с която Мърсър бе победил Хофмиър и сега го освобождаваше.

— Знаеш какво имам предвид, Джанели. Кажи му да престане да се заяжда с мен и ще се върна на работа.

— Тогава не е било сложен опит за бягство? — Джанкарло повдигна вежди в недоумение.

Мърсър го погледна в очите.

— Ти ще разбереш пръв, когато съм готов да избягам.

— Смелостта ти е достойна за уважение — засмя се Джанели. Хофмиър седеше на земята и се държеше за главата. — Не му посягай отново, Джопи. Ако искаш да пребиеш до смърт Мърсър, направи го, след като приключим работата тук. Ясно ли е?

Хофмиър изстена в отговор.

— Добре.

— Кажи ми, Джанели. — Мърсър слезе от багера и застана пред италианския индустриалец. За пръв път имаше възможност да разговаря с него. — Защо експлоатираш тази мина? Не ти трябват пари и вече доказа, че тук има диаманти, както е твърдял чичо ти. Защо караш тези хора да работят до смърт за няколко хиляди карата повече? Знам, че няма да се измъкна жив оттук, затова защо не ми кажеш?

В същия миг му хрумна нещо и Мърсър го изрази на глас.

— В края на краищата, мислиш ли, че Диамантеният синдикат ще ти позволи да вземеш диамантите? Ще се нахвърлят върху теб като рояк оси.

— Много проницателно — отбеляза Джанели. — Уцели от първия опит основния проблем в плана ми.

— Какво е това Диамантен синдикат? — попита Хабте. Джанели се обърна към него и търпеливо обясни. — Той е тайната сила зад повечето корпорации в света. За разлика от другите индустрии пазарът на диаманти се управлява от алчен монопол, който контролира всеки аспект на търговията — минно-геоложките проучвания, минното дело, шлифоването и продажбата. Почти всички в Европа и Америка са добре запознати с умело направените им реклами по телевизията и в печата, които възхваляват вечното качество на скъпоценните камъни. Синдикатът е сенчеста организация, която контролира кой добива диамантите, кой може да ги продаде и точно за каква сума. Чрез тяхната политика цената на диамантите се поддържа изкуствено висока. — Джанкарло се обърна към Мърсър. — Поправи ме, ако греша, но ти смяташ, че ще разберат за операцията ми и ще затворят мината, за да запазят монопола си?

— Да — отговори Мърсър. — Те знаят с точност колко диаманти са извадени в света не само от мините, собственост на техния консорциум. Ако от неизвестен източник се появят непознати досега диаманти, разузнавателният им отдел ще разбере това и ще го спре, без да подбира средства. Знаеш колко са силни. Имат връзки в най-висшите ешелони в правителствата на Южна Африка и Англия и действат почти безнаказано.

— Именно на това разчитам. Аз съм човекът, който ще им каже за тази мина.

Мърсър отвори широко очи от почуда, като чу това признание, и Джанели се изсмя доволно.

— Нямам нито желание, нито ресурси да се състезавам със синдиката. Те, разбира се, не знаят това. Присъщият недостатък на всеки монопол е страхът от конкуренция и онова, което са готови да направят, за да запазят върховенството си, е изумително.

Мърсър най-после разбра.

— Ще блъфираш, така ли?

— Не съвсем. Ще им покажа диамантите, които намерихме, за да видят, че намеренията ми са сериозни. Когато им дам кофа скъпоценни камъни, които няма да могат да проследят, те ще разберат, че в играта има нов участник. Не знам дали ще пожелаят да ми платят повече, за да разберат къде се намира мината или за да престана да я експлоатирам, но и в двата случая ще искат да я контролират. Смятай действията ми за изнудване. Ще използвам алчността им срещу тях.

Мърсър си придаде безразличен вид, но трябваше да признае, че планът беше изискан, прост и гениален. Джанели щеше да изкара милиарди. От Диамантения синдикат нямаше да знаят, че той всъщност не притежава мината, докато не му платяха.

— И какво ще стане, когато действията ти принудят картела да вдигнат цената на диамантите в целия свят, за да ти платят, и съсипят икономиката на Южна Африка?

— На кого му пука? Какво от това, че пъпчивите момчета ще трябва да платят няколко хиляди долара повече за годежни пръстени за тъпите си приятелки? А що се отнася до Южна Африка, надявам се, че тази страна ще се разпадне и белите отново ще поемат контрола. Направих много пари там, преди да дадат властта на чернилките. От една страна, исках да възстановя репутацията на чичо ми във фамилната история като истински гений, какъвто е бил, но от друга, не бих похарчил толкова много пари, без да получа компенсация.

Мърсър знаеше, че крехката демокрация на Южна Африка няма да понесе сътресението, когато десетки хиляди души останат без работа. Анархията щеше да вилнее, докато хората щяха да се борят да оцелеят.

— Болно копеле. Играеш си с живота на хората.

— Това е най-евтината стока в света.

— Колко още искаш? Сигурно имаш две хиляди карата, а се говори и за огромен диамант. Защо караш тези хора да работят?

— Колкото повече скъпоценни камъни покажа на синдиката, толкова повече ще ми платят, за да ме изкарат от диамантената индустрия. Сигурно се досещаш, че вървя по опънато въже между нуждата ми от диаманти и риска да бъда разкрит. Благодарение на теб работоспособността на миньорите не е намаляла, затова ще остана малко по-дълго, и за да те мотивирам, ще ти предложа споразумение. В края, да речем, на третата седмица, ако не бъда принуден да замина преждевременно, ще сключа сделката си в Лондон. Преговорите едва ли ще продължат повече от няколко минути. Щом приключат, ще заповядам да освободят бежанците. След като продам онова, което знам за мината, информацията вече няма да е ценна и те ще бъдат свободни да кажат на когото искат. Справедливо ли ти се струва?

— След три седмици тук няма да останат и десетина живи.

Очите на Джанели заблестяха от гняв.

— Това не ме притеснява. — Той се обърна към Хофмиър, който най-после бе успял да се изправи. — Върви да се погрижат за нараняванията ти и кажи на Дю Тойт да дойде да наблюдава тези маймуни.

Мърсър се върна на работа, като трескаво разсъждаваше. Близкият изток, Южна Африка, бежанците, Селоме, Хабте и Хари. Залогът беше висок и нямаше друг избор, освен да успее.