Мината на цар Соломон

ЕРИТРЕЙСКО-СУДАНСКАТА ГРАНИЦА

Джанели имаше чувството, че е римски завоевател, когато камионът влезе в Еритрея. Той седеше на предна-та седалка на първото превозно средство. Стъклото беше смъкнато, за да може италианецът да долавя мириса на сухата пустиня и да чува рева на големите дванайсетцилиндрови турбодвигатели. Подсмихвайки се, той осъзна, че транспортните камиони, натоварени с миньорска техника и провизии, са два пъти по-тежки от бойните танкове, с които Мусолини бе нападнал Абисиния. Издокаран в дрехи в цвят каки, с тропически шлем на главата и тъмни очила, предпазващи очите му от безмилостното слънце, Джанкарло беше на върха на щастието. Всичко до този момент, всеки детайл и решение бяха довели до този миг. Да води камионите към мината, която чичо му бе разработил преди десетилетия, беше кулминацията в живота му. Нека другите се чудеха на богатството и властта му! Те бяха нищожества, капризи на генетиката. Неговата орис беше друга.

Скоро след като еритрейските бежанци бяха напуснали лагерите в Судан под ръководството на номадския главатар, Махди предложи на Джанели идеята да изпратят хора да търсят пред колоната, за да стигнат до мината по-бързо. Бежанците изминаваха само по няколко километра на ден и бавният ход изнервяше италианеца. Джанели се съгласи и формира екип разузнавачи. Три дни по-късно те се обадиха по радиопредавателя и съобщиха, че са намерили мината в падина в края на тясна долина, след като са чули експлозия. Джанкарло заповяда на главния конвой да изпревари бежанците и бързо да се приближи до мястото, където чакат разузнавачите. След малко му се обадиха отново и докладваха, че тойота „Ланд Крузър“, шофирана от бял мъж, се опитва да напусне долината. Първата мисъл на Джанели беше, че тъпаците са издали присъствието си на Мърсър. Но после осъзна, че хората на Махди не биха направили такава груба грешка.

Той инструктира суданските бунтовници да спрат тойотата и им даде ясно да разберат, че Мърсър не трябва да пострада. Няколко часа по-късно Джанели научи, че Мърсър е избягал през минирано поле и един от хората на Махди е мъртъв. Джанкарло прокле целия екип по предавателя и едва не строши с юмрук микрофона. Махди, който седеше на задната седалка на камиона „Фиат“с десет колела, чу разговора и когато дойде неговият ред, прие гнева на Джанели, без да пророни дума. Работодателят му имаше право. Мърсър не трябваше да избяга. Нямаше извинение за провала на хората му и наказанието им, когато колоната от камиони пристигнеше в долината, щеше да бъде по-жестоко от словесната тирада на Джанели.

Предавателят изпращя отново и Джанкарло го грабна.

— Да?

— Върнахме се в долината. Американецът е оставил тук само трима еритрейци. Имат багер, но не работят в мината.

— Какво правят?

— Копаят в склона на планината. Още не са казали какво търсят.

— Знаят за мината на чичо ми, така ли?

— Да — потвърди водачът на разузнавачите, които Джанели бе изпратил да изпреварят бавно придвижващата се колона от бежанци, после понижи тон, защото знаеше, че следващото му изречение няма да се хареса на шефа му. — Отговорникът каза, че в мината няма минерали. Американецът изследвал шахтата и заявил, че там няма нищо ценно.

— Не може да е истина — заекна Джанели. Веселото му настроение бързо се развали.

Въпреки увеличената скорост конвоят стигна след осем часа до планинските възвишения, които пазеха Долината на мъртвите деца. Слушайки разговорите на мъжете на задната седалка с Махди, Джанели научи, че те знаят за това място и изпитват суеверен страх. Той попита Махди за долината, но бунтовникът не можа да даде смислен отговор. Каза на работодателя си, че табуто върху местността датира от много поколения, но никой не знае произхода му. Легендите за долината бяха стигнали чак до Судан и Етиопия.

— Глупости — отсече Джанкарло.

Лицето му пламтеше в очакване. Долината не изглеждаше такава, каквато му я бяха описвали в детството, но сега, след като беше тук, той вече не си я представяше по друг начин.

Джанели видя сондажната кула, извисяваща се в трептящия от жегата въздух, позна бараките до нея и след няколко минути забеляза фиата на разузнавачите. Сърцето му биеше като обезумяло от нетърпение.

Камионите се приближиха до изоставената мина и въздушните спирачки изсъскаха. Джанели изскочи от кабината и хукна към шахтата.

Пръв към него се присъедини Джопи Хофмиър.

— Това е — ахна Джанкарло. — Два живота работа, моят и на чичо ми, и ето я мината.

Той не се замисли върху новината, че в мината няма нищо ценно. Не допускаше тази вероятност.

Нямаше начин мината да е ялова. Енрико беше сигурен, че в района има диаманти, и бе умрял, вярвайки в това. Джанели беше убеден, че ако самолетът на чичо му не бе свален през войната, Енрико щеше да представи доказателство на семейството. Мърсър не бе отделил достатъчно време, за да изследва подземните тунели, нито имаше подходящата техника за по-щателно търсене. Диамантите бяха там.

— Да, сър — неспокойно отговори южноафриканецът. — Господин Джанели, бих искал да знам как ще действате.

— Какво искаш да кажеш?

— Сега, след като сме тук, искате ли аз да ръководя хората, или вие ще издавате заповедите?

Джанели се засмя.

— Джопи, приятелю мой, знам какви хора да наемам и преценявам знанията и способностите им. Плащам ти, защото знаеш как да изваждаш минерали от земята, пък аз не знам нищо по този въпрос. Отсега нататък ти поемаш пълен контрол. Съгласен съм с всичко, което решиш да направиш. Смятай ме само за заинтересуван наблюдател.

Хофмиър се обърна, притеснен от внезапното благоразположение на Джанели.

— Е, шибани негри — изрева той на суданските бунтовници, скупчили се до камионите. — Докато бежанците дойдат, вие, негодници, ще бъдете миньори. Досега получавахте заповеди от Махди, но от този момент Махди ще получава заповеди от мен. Докато взема списъка, искам десет души да разтоварят запасите и да разпънат палатките. Останалите ще разтоварят съоръженията и ще отделят подземната техника от онази за повърхността. Ако не знаете за какво служи нещо, питайте или мен, или някой от другите бели миньори. А вие, белите, ще разтоварите експлозивите и ще ги наредите не по-близо от петстотин метра от мината и от лагера. А сега някой да ми доведе трите чернилки, които са били тук, когато разузнавачите са пристигнали.

Хабте седеше окован в белезници в сянката на фиата заедно с двамата еритрейски шофьори. Никой от тях не разбираше какво става. И тримата бяха уплашени, но след случилото се в Асмара Хабте очакваше нещо подобно. Реши, че тези хора са съюзници на нападателите на Мърсър и Селоме на пазара. Европейците, които бе видял в хотел „Амбасойра“, още не се бяха появили. Когато пристигнеха, Хабте знаеше, че не може да очаква помощ от тях. Този път врагът на врага му не беше негов приятел.

Суданските бунтовници се приближиха и направиха знак с автоматите си на тримата да ги последват. Абебе започна да се моли на глас. Хабте бе гледал смъртта в очите много пъти и нямаше да намерение да показва страха си.

След няколко минути дойде Джопи. Коремът му бе увиснал над колана. Той огледа изпитателно тримата пленници и се вторачи в Хабте, защото разбра, че им е водач. С небрежност, която създаваше невярна представа за бруталността на действието му, Хофмиър пристъпи напред, сложи ръце на раменете на Абебе и го блъсна в шахтата.

Викът на еритрееца отекна в ямата и постепенно отсдабна, докато накрая бе прекъснат от милостивата смърт. Хабте дори не мигна, когато очите на Джопи се впиха в него. Хофмиър очакваше реакция, но еритреецът остана безстрастен.

— А, ти си арогантен негър, а? — каза Джопи. — Искаш ли да бутна и другия ти приятел в дупката, или ще започнеш да отговаряш на въпросите ми?

Хабте положи усилия да не отбележи, че южноафриканецът не е попитал нищо. Знаеше, че подобна реплика ще стане причина за смъртта на другия шофьор. Той наведе глава в знак на подчинение и Хофмиър се почувства победител. Подобно на мнозина свои сънародници, които не бяха отделили време да разберат африканските традиции, Джопи реши, че мълчанието на Хабте означава примирение.

— Така е по-добре. Защо не ми кажеш какво правехте в отсрещния край на долината?

Балансирайки между желанието си да предизвика южноафриканеца и мисълта, че колкото по-дълго остане жив, толкова по-големи са шансовете му да избяга, Хабте разказа на Хофмиър всичко.

Час по-късно камионите се отдалечиха от италианската мина, за да могат работниците да разположат лагера близо до древната.