Мината на цар Соломон

ХАРТУМ, СУДАН

На арабски думата судан означава черен, но онези, които контролираха страната, не бяха чернокожи африканци, а хора с арабски произход. Милиони бяха избити от войни, болести и глад, за да се държат в подчинение африканските граждани в южната част на Судан от правителството на север. Най-голямата нация в Африка приличаше на изпълнен с омраза канал, който поглъщаше хиляди жертви всеки ден.

Ето защо Судан беше идеалната арена, където Джанкарло Джанели можеше да увеличи богатството си, използвайки нещастието на другите.

Хората с пари като него принадлежаха на интернационална елитна класа, която пътуваше с частни самолети, отсядаше в луксозни хотели и рядко се съобразяваше с традициите и обичаите на чуждите страни. Няколко минути след като се приземи в Хартум, Джанели бе откаран в къщата си на хълмовете над града, анклав, запазен за неколцината богати граждани на Судан и управниците от военното правителство. Макар да не обичаше този град той имаше достатъчно голям бизнес в Хартум, за да поддържа там къща с двайсет стаи и осемнайсет души персонал.

Икономът му във Венеция бе предупредил африканския си колега да се приготви за посещението. Лимузината мина през портата и потегли по дългата алея. Персоналът беше строен. Фаровете осветиха лицата им, когато колата спря пред къщата. Икономът се наведе и отвори вратата от страната на Джанели.

— Grazie3, Али — каза Джанкарло. — Как си?

— Много добре, сър — отговори възрастният суданец на италиански. — Не ми казаха колко време ще останете, сър. Да се приготвим ли за дълъг престой?

— Не, Али, няма да остана дълго. — Джанели огледа персонала и когато не позна две от момичетата, облечени като прислужници, попита Али за тях.

— Преди около месец ги купих от пазар за роби. Бяха скъпи, но са добре обучени — гордо отговори Али.

Судан беше една от малкото страни, където търговията на роби още съществуваше. Тази практика беше незаконна, но толерирана от правителството. Робите, обикновено млади момичета, бяха залавяни по време на атаки на юг или от армията, или от ловци на роби и завеждани в Хартум за удоволствие на градския елит или продавани в арабските страни отвъд Червено море. Винаги готов за делови възможности, Джанели смяташе да се включи в търговията, но големите пазари вече бяха разработени и той реши, че няма да си заслужава времето и усилията да отвори нов канал за прекарване на момичета от Судан към Близкия изток.

Отмести поглед от девойките и отново се обърна към Али.

— Той дойде ли?

— Гостът ви пристигна преди час. — Икономът не можа да прикрие презрението в гласа си, — В кабинета ви е. При него има пазач, за да сме сигурни, че няма да мърда.

Джанкарло се усмихна на предвидливостта на иконома си. И той не би оставил Махди сам дори за секунда. Джанели влезе в къщата, наслаждавайки се на приятната хладина, осигурена от климатиците. Отвън къщата беше измазана с хоросан, но отвътре бе облицована в мрамор. Бе построена в средиземноморски стил с голямо открито фоайе. Джанели не бе посмял да донесе в Хар-тум някои от европейските произведения на изкуството, затова украсата беше от местни творби, които колекционер професионалист бе купил за него от целия континент. Маски, щитове и плетени украшения за стени се смесваха със старинни накити от всички краища на Африка.

Кабинетът се намираше в дъното на едното крило на голямата къща. Джанели влезе, без да обръща внимание на лавиците с книги и дългите слонски бивни от двете страни на каменното огнище. Патината им блестеше на оскъдното осветление в помещението. Джанкарло погледна младия суданец, който се бе излегнал на едно от кожените канапета и лениво бе вдигнал крака на стъклената масичка за кафе. Пазачът застана мирно.

— Остави ни сами — заповяда Джанели и после се вторачи в госта.

— Чувствай се като у дома си — подигравателно каза той, говорейки свободно на арабски.

Махди беше облечен в европейски дрехи — черни джинси, широка тениска и кожено яке. На главата си имаше кърпа в ярки цветове като на палестински борец за свобода, макар да беше християнин и член на суданско бунтовническо движение.

— Обидил ли съм те по някакъв начин, ефенди?

— Да. — Джанели седна на стола си и извади видеокасета от външния джоб на сакото си. — Онзи глупак, когото изпрати в Рим, едва не направи така, че да убият Филип Мърсър. Беше му заповядано да ми докладва, ако някой се приближи до Мърсър, а не да открива огън с автоматично оръжие на международно летище. Моли се на Бога карабинерите да не научат, че съм замесен в това.

— Защо е започнал да стреля?

— Откъде да знам? — Гласът на Джанели пресипна от гняв. — Убил е четирима души.

— Трябва да е имал основателна причина. Абдула ми е братовчед. Имам му пълно доверие. Беше с мен, когато проследихме и убихме онзи европейски учен преди няколко месеца. Не забравяй, че той изследваше района около мястото, където мислиш, че може да е мината ти. След инцидента ти разпита Абдула, нали?

— Не бих го нарекъл точно разпит — засмя се Джанкарло, пъхна касетата във видеото и включи телевизора.

Видя как изражението на Махди се промени, когато позна братовчед си, завързан за вилките на мотокарите. Суданецът не можеше да откъсне очи от ужасяващата сцена.

Джанели изключи видеото, когато записът свърши.

— Това е цената за неподчинението — тихо каза той. — Братовчед ти направи грешка, от която можеш да се поучиш, Махди, и мисля, че сега разбираш колко съм сериозен.

Джанели стана, приближи се до барчето до камината и напълни две кристални чаши с отлежало вино. Нямаше представа как ще реагира Махди, затова едната му ръка не изпускаше малкия автоматичен пистолет „Бере-та“, който държеше в джоба на сакото си. Махди взе предложената му чаша и изпи на един дъх съдържанието й. Джанели седна срещу убиеца, разклащайки питието в дългите си пръсти.

— Сътрудничеството ни беше много доходно. Не беше необходимо този злощастен инцидент — той посочи телевизора със свободната си ръка — да попречи на всичко това. Дал съм за каузата ви милиарди лири през годините и в замяна искам съвсем малко. Желанието ми е приятелството ни да продължи, когато най-после успеете да разцепите Судан на две държави. Подкрепям борбата ви от години. Ето защо смятам, че ми се полага една малка услуга за усилията, знак на добра воля, който да докаже, че парите ми не са прахосани за изгубена кауза, оглавена от група тъпаци.

Махди не беше дипломат, нито политик и именно заради това Джанели го бе избрал за свръзка с бунтовническото движение. Махди беше боец, закален на бойното поле на сраженията, а не на словото. Този факт го правеше лесен за манипулиране. Джанкарло подозираше, че шефовете на Махди знаят това, но го оставят да продължава така, стига потокът пари да не секва. Дори да имаха нещо против Джанкарло Джанели и да смятаха, че той използва някои от хората им като наемна армия за лични цели, те никога не споменаха това.

Махди бавно се изправи. Джанкарло стегна мускули и уви пръст около спусъка на беретата, но младият бунтовник отиде отново да напълни чашата си.

— Преди да ми кажеш какво искаш от мен, трябва да призная, че екипът, изпратен да посрещне Мърсър в Асмара, го е изпуснал в суматохата в терминала.

Джанели прикри задоволството си, че умее да чете мислите му. Махди беше социопат и приемаше смъртта на братовчед си като поредната жертва в дългогодишната им борба. Явно не изпитваше особено силен гняв към убиеца.

— Мърсър пропусна вчерашния полет от Рим — каза Джанели. — Пристигна едва днес сутринта. Ще го открием в Асмара. Градът е малък и няма много места, където може да се скрие. Искам веднага да изпратиш екип от най-добрите ти хора. Ще вземем сателитните снимки и ще го погребем в необозначен гроб. Той се набърка достатъчно много в делата ми и аз няма да търпя това.

— Аз ще бъда водач на екипа.

— Не. Ще отидем до границата с Еритрея, там, където смятам, че е мината ми. Ще можем да използваме снимките веднага щом хората ти ги вземат.

— Не е ли рисковано? — Тонът на Махди беше почтителен.

— Да, но нямаме време. — Джанели забеляза озадаче-ността, изписана на лицето на убиеца. — Трябва да знаеш нещо за един от хората, които братовчед ти уби в Рим. От информаторите си сред карабинерите научих, че единият е имал фалшив паспорт. Близостта му до Филип Мърсър едва ли е била случайно съвпадение. Следи го и някой друг, който иска диамантите ми.

— Кой?

— Няма значение. Ще вземем снимките и онзи, който и да е бил, ще се откаже от преследването. Колко души ще можеш да събереш на еритрейската граница за една-две седмици?

— Ще зависи от Революционния съвет, но предполагам, че ще бъдат най-малко петдесет.

— Би трябвало да са достатъчно. Нужно е да намерим стотина мъже за работници. Имам специалисти по минно дело от Южна Африка, които са готови да тръгнат, но ми е необходима работна сила.

— Колко време мислиш, че ще можем да задържим мината, след като я намерим?

— Останала е скрита в продължение на седемдесет години. Това означава, че се намира на изключително уединено място. Земите в най-северните части на Еритрея са безлюдни, щом се отклониш от маршрутите на бежанците. Твоите хора ще се погрижат за номадите или пастирите, които може да се натъкнат случайно на лагера ни. Смятам, че два месеца никой няма да ни открие. И точно толкова време ми трябва.

Предишната вечер Джанели бе научил от агент в Лондон, че Диамантеният синдикат вече е чул слухове за неизвестна досега мина в Африка. Мълвата бе разпространена от самия Джанели с цел да заблуди мощната групировка. Агентът му каза, че синдикатът е нервен заради евентуалното съществуване на източник на диаманти, който е извън техния контрол. Джанели знаеше, че ще му платят милиарди, ако докаже, че притежава мината, но ги увери, че няма да я разработва. Той пресметна, че пет хиляди карата ще бъдат убедително доказателство, за да ги принуди да му платят.

— Можеш да разчиташ на мен, ефенди — заяви Махди. Джанкарло погледна нарочно екрана на телевизора.

— Знам.