Мината на цар Соломон

ЕРИТРЕЯ

След като напуснаха Бадн, Мърсър и Гиби се отправи ха на север, към платото Хажер. Мърсър шофираше бързо и препускаше из пустинята като професионален състезател от автомобилно рали. Гиби се бе съвзел от махмурлука и се наслаждаваше на скоростта, като крещеше, когато тежкият джип подскачаше във въздуха при излизане то от плитките ровове, разпръсквайки облаци прах.

Въпреки усилията на Мърсър те успяха да измининат само стотина километра, макар одометърът да показва ше, че се движат със сто и осемдесет километра в час Теренът беше твърде неравен, за да минат по по-пряк маршрут. Освен това Мърсър прие сериозно предупреждението на Нега за противопехотните мини и караше само по най-трудните участъци, които бяха непристъпни за напредваща армия и където вероятността да има мине беше минимална.

Нега бе казал, че Долината на мъртвите деца се намира в западната част на платото, затова им оставаше да изследват още около двеста квадратни километра. Спо-ред картата на Мърсър районът приличаше на огромен лабиринт със стотици високи, уединени хълмове, каньони и лъкатушещи долини, пресичащи се в сложни фигури. Той се опита да сравни картата с пейзажа, който виждаше през стъклото на тойотата, и бързо установи, че картографът е нарисувал само символично местността и не бе изобразил точно всеки географски ориентир. Картата беше безполезна. Мърсър извади рисунката, която бе направил на входа на долината, и я сложи на таблото, за да я използва да го насочва.

Релефът беше изваян от вятъра и водата в продължение на няколко милиона години. Планините бяха ерозирали до твърди скали. Без да имат представа в коя планина се намира долината, Мърсър и Гиби обикаляха всяка от тях, сверявайки терена с рисунката. Те правиха това три дни и после Мърсър реши да минат по пряк път.

— Така няма да постигнем нищо — каза той на Гиби по обяд на третия ден.

Мърсър засили джипа нагоре по склона на един от по-високите хълмове и претовари двигателя толкова много, че когато стигнаха до върха, моторът бе на път да експ-лодира от прегряване. Той превъртя ключа ядосано и в настъпилата тишина се чу как течностите в двигателя врят като в казан.

Взе бинокъла от задната седалка и се качи върху натоварения багажник на покрива на тойотата.

— На около три километра на изток има долина, която прилича на пресъхнало речно корито. Ако жилата ким-берлит е пробила повърхността, в речното корито ще има камъни или маркиращи елементи — каза той.

Гиби не разбираше толкова добре английски, затова го погледна озадачено.

— Не се тревожи, приятелю. Може би сме попаднали на нещо.

Мърсър скочи на земята, изпитвайки надежда, както когато похитителите неволно бяха споменали, че търсят мина.

Релефът на повърхността се бе променил толкова много през вековете, че сега древната река изглеждаше така сякаш бе текла нагоре по хълма, но Мърсър с лекота определи в каква посока се бяха движили водите й. Той кара на север около километър и половина и стигна остър завой на реката, намиращ се в сянката на поредна та планина. Мърсър удари спирачки и Гиби веднага отвори вратата.

— Недей! — извика Мърсър секунда преди младеж да скочи на песъчливата почва.

„Господи!“ — помисли той и отвори вратата от своята страна. Сърцето му биеше като обезумяло заради почти фаталната грешка на Гиби. Мърсър се вторачи в земята търсейки издайнически падини, които биха показали наличие на противопехотни мини. Не забеляза нищо нареди на Гиби да отчупи антената на тойотата и да му я даде. После я използва като сонда, като я забиваше в горещия пясък и я завърташе, докато стигнеше до дълбочина седем-осем сантиметра. Нищо.

Температурата в джипа се повиши над петдесет граду-са и от порите на Мърсър бликна пот, която пареше очи-те му и замъгляваше зрението му. Но съсредоточеноста му не намаля, докато търсеше мини с антената. Едва след двайсет минути той се почувства достатъчно уверен, за да слезе от тойотата. После още два часа проверява докато се убеди, че районът около джипа не е миниран.

— Извади лопатите. Време е за работа.

Мърсър хвърли антената на седалката и съблече ризата си. Тялото му блестеше като бронз, а мускулите на ръцете му се движеха като добре смазан механизъм.

Двамата започнаха да копаят брега, където се бе раз-бивала водната стихия, принуждавайки старата река изхвърли някои от отломките, които бе носила. Златотърсачите обожаваха такива места. Реките изхвърляха златоносни наноси в подобни завои, когато теченията завихреха и вече не можеха да задържат тежките буци благороден метал. Алувиалните диаманти също попадаха в такива създадени от природата капани, защото специфичното им тегло беше по-голямо от повечето други наносни материали, увлечени в потока.

Те копаха мълчаливо няколко часа. От време на време Мърсър хвърляше лопата чакъл върху мушама и го за-ливаше с вода от намаляващите им запаси. Освен известните им свойства дифракция, дифузия и твърдост, едно от по-малко познатите характерни качества на диаманта беше неспособността му да се намокри. Ако бъде залян с вода, повърхността му ще я отблъсне незабавно. Мърсър разбъркваше с пръсти камъчетата, намокряше ги и ги разглеждаше внимателно, а после ги отместваше настрана и продължаваше да копае.

Дупката стана широка два метра и дълбока почти метър и осемдесет, когато се стъмни и той вече не можеше да разглежда пробите. Слънцето се превърна в далечен червен диск, който оцветяваше пустинята в хиляди оттенъци — от пурпурно до розово. Когато започнаха да копаят, Мърсър знаеше, че може да не намерят нищо близо до повърхността. Най-долният земен пласт в Северна Еритрея, образуван по време на архайската ера, беше един от най-старите в света. Можеше да обхваща един километър или повече, а през милионите години от създаването му върху него се бяха отлагали хиляди видове почви. Мърсър се нуждаеше от сонда, която да прониква на десетки километри под повърхността на земята и да се връща с проби. Той със съжаление осъзна, че копаене-то на ръка на няколко метра дълбочина е загуба на време, и надеждите му се изпариха.

— Ако някъде тук има рудна жила, ако е стигнала до повърхността и е била разрушена от ерозията, няма гаранция, че е следвала речното корито, а дори да е така, Доказателствата може да са заровени на шейсет километ-ра или дори повече — обясни Мърсър на Гиби. — Ще трябва да продължим да караме и да намерим долината.

Той хвърли още една лопата камъни на платнището, излезе от дупката, подаде ръка на Гиби и издърпа слабия еритреец навън. Сетне започна да разглежда кална та купчина и да разронва с пръсти засъхналата глина Правеше това вероятно за петдесети път в този ден. Тя лото му механично извършваше движенията, а съзнани-ето му вече се подготвяше за сън. Едно камъче не намокри, когато Мърсър плисна вода върху чакъла. Той взе манерката и го заля. Капките веднага се стекоха по повърхността.

— Дай фенерчето, Гиби! — извика Мърсър, като едва не се задави. Устата му изведнъж пресъхна. Той отново изтръска манерката върху камъчето, но водата бе свър-шила. — И още вода!

Младежът хукна да изпълни искането му и след миг се върна при Мърсър. Нощта бе дошла бързо и Мърсър освети с фенера камъчето с бъбрековидна форма и размери на бобено зърно. Беше потъмняло, напукано и издраскано, но и прозрачно като чист кварц. Треперейки леко, Мърсър го заля с вода, но колкото и да го мокреше, камъчето оставаше сухо.

— Това ли е? — задъхано попита Гиби със светнал очи.

Мърсър не отговори. Отиде до джипа, допря осмос-тенния кристал до предното стъкло и драсна с него. Из скърцването го накара да стисне зъби. По стъклото оста на дълбока бяла диря.

Усмихвайки се, Мърсър се върна при Гиби и хвърли камъчето в ръката на стреснатия младеж.

— Твърде е груб, за да се инкрустира в годежен пръс тен, но в ръцете си държиш около дванайсеткаратов ди-амант, приятелю мой.

Гиби най-после разбра, погледна диаманта и се провикна радостно.

Мърсър искаше да се върнат по старото, пресъхнало речно корито до извора, но трябваше да изчакат сутринта. Легна в тойотата, макар да знаеше, че няма да може да заспи. Беше успял. Похитителите на Хари щяха да обадят на другия ден в полунощ и Мърсър знаеше какво ще им каже. Нямаше да ги осведоми за находката си, но трябваше да им съобщи нещо, достатъчно, за да повярват че е близо до целта. Намирането на диаманта толкова бързо беше огромно предимство за него. До крайния срок оставаха четири седмици и това време му беше не-обходимо, за да измисли начин да надхитри похитителите. Ако се наложеше, щеше да им каже къде е мястото, но бе събрал достатъчно увереност, за да се опита да осуети плановете им. Те трябваше да си платят за онова, което бяха извършили.

Най-сетне заспа дълбоко и когато сутринта се събуди, тялото му беше схванато. И най-лекото движение го караше да охка.

— Твърде съм стар за тази работа.

Мърсър събуди Гиби и скоро двамата потеглиха отново. Пресъхналото речно корито лъкатушеше в дълги завои и се издигаше нагоре по скала, която в някой период от историята е била водопад. Трябваше да я разчистят. Мърсър провери местността с антената, изгубвайки няколко часа.

Речното корито водеше на север, към огромното плато Хажер, което засенчваше всичко останало наоколо. Мърсър се замисли дали да не се отклонят от криволичещото речно корито и да карат право към планината, но знаеше, че предпазливостта е единственият му съюзник, затова продължи по същия маршрут.

— Ефенди! — Гиби грабна рисунката от таблото, размаха я като талисман и посочи вляво от джипа.

Рисунката на Мърсър беше почти съвършена. Долината на мъртвите деца беше там, разполовяваща сто и петдесет метровата планина, и изглеждаше точно така, както си я бе представял. Скалното свлачище от едната й страна представляваше входът към долината. Планина-та се намираше на пет-шестстотин метра от тях. Земята дотам беше осеяна с кратери, по всяка вероятност направени от етиопската артилерия. Разораната почва около някои от ямите още бе обгоряла от експлозиите.

— Господи — възкликна Мърсър. Опустошената местност приличаше на кадри от „Ничия земя“, филма за Първата световна война.

Не искаше да мисли за хората, които вероятно са бил там, когато оръдията са започнали да сипят смърт. Мърсър потърси импровизирано гробище, но скоро разбра че е безполезно. Сигурно не бяха останали живи, за да копаят. Гиби също бе потресен от гледката. Беше твърде млад, за да е видял най-лошото от сраженията, но разбираше страданията, с които народът му бе извоювал свободата си.

— Ще направим така, че всичко това да си е заслужавало — обеща Мърсър.

Имаше чувството, че извършва светотатство, докато караше през зоната на убийствата. Знаеше, че гумите на джипа ще обезпокоят костите на падналите храбреци. Запита се дали бойното поле е възпряло и други, отправили се да изследват района. Вероятно затова тук бяха идвали малцина.

Долината на мъртвите деца беше приблизително шейсет метра в основата си и два пъти по-широка в горната си част. Мърсър отново трябваше да използва ниска скорост, за да мине през отломките на входа на долината, Двигателят бучеше като турбина. Долината се врязваше в планината в продължение на шестстотин метра. Страните й не бяха от солидни скали, а съставени от пластове седиментен пясъчник, натрупал се през хилядолетията. Слоевете бяха нестабилни и камъчета и прахоляк обсипаха покрива на джипа.

— Нищо чудно, че диамантите не са били открити толкова дълго време — каза Мърсър, когато тойотата навлезе в огромната долина. — Тук нещо не е наред с геологията. Би трябвало да има риолит или базалт.

Те изминаха осем километра в долината и далечната планинска верига изгуби ореола си от трептящи топлин-ни вълни. Мърсър започна да разбира защо номадите отбягват това място. Растителността беше оскъдна в цялата страна, но в тази долина нямаше дори чай и кактуси. Земята беше безжизнена като повърхността на луната Гиби изглеждаше стъписан, докато навлизаха все понавътре в мъртвата зона. Той бе сключил пръсти пред гърдите си като за молитва.

— Тук не ми харесва — измърмори младежът.

— И на мен. — Мърсър не можеше да се отърси от чувството на безпокойство.

Вече бяха стигнали до средата на долината, когато забеляза нещо. На около километър и половина от тях, близо до мястото, където защитните скали се извисяваха от дъното на долината, имаше някаква постройка, направена от човешка ръка.

— Какво е това, по дяволите?

Мърсър разбра какво е, когато се приближиха на около четиристотин метра.

— Да бъда проклет, ако това не е сондажна кула на мина.

Съоръжението приличаше на сонда за петролни кладенци. Висока мрежа от ръждясали стоманени подпори крепеше голямо махово колело, издигащо се на дванайсет метра над земята. До кулата имаше няколко полуразрушени дървени сгради. В едната сигурно беше механизмът на сондажната кула, която работеше като асансьор в мината и спускаше хората в недрата на земята и изваждаше на повърхността богата на минерали почва в гигантски контейнери.

Мърсър очакваше, че след като бе намерил диаманта, повече едва ли ще му провърви, но не стана така. Всяка стъпка, която го приближаваше до освобождаването на Хари, беше по-окуражителна от предишната. Той се усмихваше, гледайки старата мина, когато изведнъж му хрумна нещо.

Там имаше диаманти. Снимките от „Медуза“ показва-ха това и камъчето, потракващо в поставката за чаша на таблото на джипа, беше доказателството. Тогава изоставена ли бе мината? Мърсър предположи, че бараките са най-малко отпреди петдесет години. По всяка вероятност бяха построени по време на италианската окупация на Еритрея и напуснати, когато през 1941 година британс ките войски бяха навлези в страната. Може би британ ците така и не бяха разбрали за мината. Мястото беше достатъчно отдалечено, за да запази тайната си, пък и номадите отбягваха долината. Мината сигурно не беше открита отново, но дори да я бяха намерили по време на революцията, мъжете бяха покосени от артилерийска огън.

В съзнанието на Мърсър възникна друг въпрос. Граж-данската война в Еритрея бе завършила преди няколко години. Защо италианците не се бяха върнали и не бяха подновили работата си? Може би не бяха открили богатия на диаманти кимберлит, но сигурно знаеха за наличието му, и би трябвало да се върнат. Мърсър се запита дали похитителите не са италианци — усложнение, което дори не му бе минавало през ума. Това прозрение отново променяше всичко.

Той спря до сондажната кула и отвори вратата на джипа. Тъй като мината бе изоставена, Мърсър не се опасяваше, че в земята са заровени противопехотни мини. Кулата бе монтирана над широка шест метра шахта в земята, зловеща черна яма, спускаща се към подземния свят. Мърсър хвърли вътре камък, като наблюдаваше секундарната стрелка на часовника си. Той чака по-дълго, отколкото предполагаше. Най-после от дъното се чу леко изтракване и Мърсър изчисли, че дълбочината е петдесет метра, и възкликна:

— Господи!

— Ефенди — повика го Гиби, който стоеше на прага на една от по-големите бараки.

Постройката беше като от стар уестърн, направена от груби дъски и с покрив от ръждясал метал. Мърсър надникна вътре и положи усилия да запази спокойствие, като видя какво има на пода. До стената бе подпряна мумия, труп на еритрейски войник, оставен там от другарите му, които после бяха срещнали смъртта в долината. Тялото бе изсъхнало от пустинния въздух и кожата на лицето приличаше на опъната маска, а пръстите — на нокти на хищник. На гърдите на войнишката куртка имаше тъмно петно. Войникът очевидно бе ранен в сражение и бе умрял там или бе изоставен заради раните си. Очните ябълки представляваха празни дупки, а неравните зъби — оголени в ужасяваща усмивка. Гиби се втурна към тойотата и се върна с мушама, сетне покри трупа и се прекръсти няколко пъти.

Имаше и други останки от хората, които бяха обитавали това място — гилзи, изкривен пълнител от счупено оръжие, овъглени камъни, наредени в кръг, където е било огнището, и купчина боклуци в ъгъла.

— Ще погребем трупа преди залез слънце и ще използваме бараката за база — каза Мърсър. — Късно е да изследваме шахтата.

Беше се стъмнило, когато Мърсър и Гиби приключиха с неприятната си задача. Младежът направи кръст от колчета за палатка, заби го в земята и се помоли мълчаливо. Час по-късно той вече хъркаше тихо. Мърсър се облегна на стената на постройката. Все още лесно можеше да остане буден, макар да беше уморен. Похитителите щяха да се обадят в полунощ. Той бе дал на Хабте сателитния телефон с по-мощна батерия и щеше да зареди другия няколко минути преди очакваното обаждане. А дотогава трябваше да мисли за много неща — мината, кимберлита и Хари. С наближаването на дванайсетия час усети, че дланите му се изпотяват и сърцето му ускорява ударите си. Стомахът му се сви и затрудни дишането му.

Мърсър се страхуваше от отмъщението, което Хари щеше да понесе заради смъртта на европееца в хотел „Амбасойра“.