Мината на цар Соломон

МАНАСТИР „ДЕБРЕ АМЛАК“СЕВЕРНА ЕРИТРЕЯ

Сутрешните молитви свършиха, но до изгрева на слънцето оставаше още час. Венера бледнееше пред ярката светлина на луната. Април беше месец от дъждовния сезон, но в низините още не валеше. Пустинята, простираща се до вътрешността на Африка, още не бе видяла капка дъжд. Но въздухът беше хладен от влажността и принуждаваше дванайсетте монаси и игумена, обитаващи древния манастир, да обличат дебели вълнени раса. Краката им бяха боси. Носеха само кожени сандали и трепереха, докато се приготвяха да сложат край на постите и да се облажат на дългата маса в трапезарията.

Манастирът се намираше на заострения хребет на планина, която се издигаше сред пустинята и предоставяше убежище от летните жеги. Имаше изглед към заобикалящите го равнини, сякаш строителите му бяха мислили повече за отбранителната позиция, отколкото за уединението на обитателите му. Построен през дванайсети век като твърдина на християнството и разширен веднъж през седемнайсети век, манастирът бе обитаван постоянно до втората половина на двайсети век, когато ожесточените сражения между еритреиските борци за свобода и окупационните етиопски въоръжени сили принудиха братята да се евакуират в друг манастир в Етиопия. Въпреки че етиопците разрушиха всичко по време на отстъплението си в края на конфликта, когато се върнаха, монасите установиха, че манастирът им не е пострадал, ако не се броят няколкото дупки от куршуми, които загрозяваха каменната фасада.

Монасите седяха около голямата дървена маса, направена преди петстотин години от някой безименен брат. Столовете бяха изработени през вековете от различни ръце — сръчни и непохватни. За монасите беше въпрос на гордост да седят на най-неудобните и лошо направени столове, защото неудобството свидетелстваше за силата на вярата им.

Храната им беше проста — хляб, замесен без квас, който късаха на малки хапки и потапяха в сиво-зелена яхния от грах, леща и чушки. Всички пиеха черно кафе, което отглеждаха сами.

Закуската беше единственото време на деня, когато монасите си позволяваха да разговарят по-дълго. Всяко друго общуване се ограничаваше до молитви и песнопе-ния. Събиранията на закуска бяха облъхнати от спокойна атмосфера, присъща за хора, посветили се на Бога чрез безкористната саможертва на отшелническия живот. Възрастта им варираше от петнайсет-шестнайсетгодишни момчета до столетници. Игуменът обаче не беше най-възрастният, каквато беше обичайната практика.

Когато през 1983 година Божията обител бе изоставена, тогавашният игумен се бе заклел никога повече да не се върне там, изпитвайки срам, че за пръв път от столетия манастирът е станал необитаем. Той бе починал, докато бе в изгнание, и мнозина от по-възрастните монаси отказаха да се завърнат в знак на почит към духовния си наставник. Онези, които се върнаха, решиха да не поемат водачеството, за да покажат уважение към починалия игумен. Ето защо тази чест се падна на един по-млад мъж, етиопец по рождение.

Брат Ефраим не знаеше с точност годините си, но предполагаше, че са около шейсет. Той бе използвал духовното си име толкова дълго, че бе забравил как са го кръстили родителите му. Брат Ефраим седеше начело на масата на най-стария и разнебитен стол и обираше соса в керамичната чиния с последния си залък хляб. По прошарената му брада бяха полепнали трохи. Той говореше на латински.

— Малкият ни приятел дойде ли снощи да тормози кокошките? Чух шум около час след среднощното богослужение и помислих, че чакалът се е появил отново.

— Уви, не, братко. Не е идвал и се боя, че повече няма да дойде — тъжно каза един от монасите, защото в тази пустош появата дори на едно-единствено живо същество се смяташе за възраждане на живота. — Вчера видях тялото му в долината. Беше застрелян.

— Господ възстановява онова, което човекът ограбва от земята по време на война, но ние продължаваме да Го предизвикваме. Изпитвам страх от деня, когато Той няма повече да възстанови онова, което сме използвали. — Брат Ефраим поклати разочаровано голямата си глава.

— Този ден е по-близо, отколкото мислиш — измърмори най-възрастният монах, който живееше там почти от девет десетилетия. — Денят на Страшния съд наближава.

— Да, братко Доуит. Неговият ден на изкупление никога не е далеч — търпеливо се съгласи Ефраим.

Старият монах бе загубил зрението и разсъдъка си. Тялото му беше мършаво, а кожата — толкова изтъняла, че крехките кости на ръцете му се виждаха дори на светлината на свещите. През последните седмици здравето му се бе влошило обезпокоително и мислите му бяха станали объркани и несвързани.

— Не Неговия ден, братко, а нечий друг — извика Доуит. — Преди да се изправим пред Божия съд, ще ни разпитват хора и отговорите ни ще ги обидят жестоко. Те ще грабнат оръжия срещу нас и всички други, които ги предизвикват. Те знаят тайна, която трябва да бъде пазена вечно. Греховете на нашите бащи ще бъдат разкрити.

Настъпи тишина. Ефраим се приготви да успокои и вдъхне увереност на възрастния монах, когато Доуит се изправи на стола. Млечнобелите му очи гледаха гневно, без да виждат.

— Братя мои, дойде време да поемем срама на далечното минало. Смъртта на децата ще се изправи пред нас. Злото, доведено на земята от ада, отново ще убива. Мнозина ще загинат, за да бъдат спасени други. Ти не знаеш нищо за това, братко Ефраим, защото веригата се прекъсна и предшественикът ти не ти предаде тайните. Но между тези стени има истини, които ще изправят народите един срещу друг, ако бъдат разкрити. Съди мъдро, братко. Изходът от битката между Бога и Сатаната тегне на плещите ти. Защо мислиш, че никой от нас не искаше стола ти, когато се върнахме? — Доуит изви тънкия си врат. Незрящите му очи безпогрешно се спряха на всеки от възрастните членове на братството, които също като него бяха отказали да поемат водачеството на манастира. — Не го направихме в не знак на уважение към бившия игумен. Всички го презирахме, макар че никой не го призна. Онова, което той знаеше, го изпълни с огорчение и омраза. Игуменът се интересуваше повече от решенията на този свят, отколкото от размисъла за мястото на човека в отвъдния. Такова беше естеството на неговото и на твоето положение, млади братко.

Ефраим пребледня. Той беше стъписан от ясното и свързано слово на Доуит, макар че не проумяваше съдържанието.

— Какви са тези истини, братко? Кой ще ни разпитва?

Тялото на Доуит се разтресе от устремността на изблика му. Тесните му гърди се повдигаха под черното расо. Напрежението от говоренето сякаш го състари още повече.

— Не знам и не искам да знам. Никой от нас няма шанс. Но Божията воля ще бъде изпълнена и от Него зависи дали ще ни разкрие каква е.

По-късно през деня, когато слънцето достигна зенита си, брат Ефраим отиде на разходка. Жегата беше непоносима, но той не съблече вълнените одежди. Там, където бродеше, беше опасно. След войната екип, финансиран от ООН, старателно бе обезвредил стотиците противопехотни мини около манастира и по полята, където монасите пасяха козите си. Бяха разчистени двайсетина квадратни километра, но отвъд малките червени знаци земята беше осеяна с мини с размерите на консервна кутия. Ефраим знаеше, че е прекрачил границата, но бе потънал в размисъл и не обърна внимание на този факт.

Той бе посветил живота си на църквата и за разлика от мнозина други, поели това призвание, вярата му не отслабна. Но докато вървеше из пустинята, Ефраим изпита суеверен страх. Той не искаше да обръща внимание на бръщолевенето на Доуит, но не можеше. Тирадата на стария монах го бе потресла, защото в нея ставаше дума по-скоро за човешко, отколкото за Божие деяние.

Ролята на монасите и монашеската система не се състоеше нито в разпространяване на Евангелието, нито в преобщаването на нови членове към лоното на църквата. Единствените им занимания бяха молитвите и размисълът за спасението на другите. Това призвание беше най-трудното от всички, защото човек никога не знаеше дали набожността на паството му е искрена и дали наистина е докоснал душите на другите с работата си. Ефраим имаше малко контакти със света отвъд долината. Думите на Доуит го бяха озадачили. Той беше подготвен да отговаря на въпроси за вярата, но не и да се справя с проблеми между хората. Външният свят му беше толкова чужд, колкото манастирът за онези, които живееха отвъд стените му.

Ефраим трябваше да направи две неща, да извърши две дела, за да може да разбере думите на Доуит. Той не се съмняваше, че възрастният брат знае нещо, което не желае да разкрива, затова реши, че трябва да се подготви. Първото дело носеше удоволствие, което го караше да изпитва вина. Беше се научил да си го доставя в другия манастир в Етиопия и го очакваше с повече нетърпение, отколкото беше готов да признае. Другото беше смъртен грях — нарушаването на тайната на изповедта.

Ефраим се обърна толкова рязко, че дългото му расо се усука в босите му нозе, и се вторачи в пътя, по който бе дошъл. Крачката му стана по-решителна и устремена.

В скалата под манастира имаше дълбока пещера. Входът й бе скрит от извивка на долината, създаден от природата параван от пясъчник. Много отдавна пещерата бе използвана като място за почивка от пастири, навлезли навътре в пустинята, и от първобитни хора, които бяха изрисували стените с фрески на ловни сцени. Преди да я превърне в лично светилище, Ефраим я бе наблюдавал в продължение на много месеци, за да се увери, че няма да наруши самотата на някой друг. Той не знаеше колко монаси през вековете са използвали пещерата, за да се уединяват.

Ефраим смяташе да се разхожда дълго, затова си бе взел шише с вода и скромно ядене от сушени зеленчуци и малко осолено овче месо. Той влезе в пещерата, извади тези неща от джоба на расото си и внимателно ги сложи на грижливо изметения пясъчен под. Постави водата край стената до другите шишета, донесени по време на предишните му посещения и оставени за времето, когато дойдеше неподготвен. Той с изненада установи, че е натрупал големи запаси, и се запита дали да не ги разпръсне в пустинята за малките нощни животни и лешоядите.

Светлината в пещерата беше слаба и не беше подходяща за целите му, пък и Ефраим бе забравил да вземе свещ. Той се облегна на гладката скала и усети хладината на камъка. Знаеше, че част от удоволствието му ще бъде страданието по-късно, сякаш напрягането на очите можеше да бъде наказание. Сърцето му затуптя учестено в очакване и стомахът му се сви, както ставаше винаги когато протегнеше ръка към книгите. Томовете бяха стари и кожените им корици бяха изтъркани от безбройните ръце, които ги бяха докосвали, и от безпощадния африкански климат. Книгите бяха предназначени за някоя хубава библиотека в Европа.

Тъй като Етиопия и Еритрея — тогава Абисиния — бяха италиански колонии до 1940 година, Ефраим от малък се бе научил да говори езика и макар да не го практикуваше, можеше да чете. Книгите му доставяха огромно удоволствие и му даваха представа за механизмите на външния свят. Той бе намерил петте тома в манастира в Етиопия, където бе пребивавал временно. Ефраим взе една от книгите и започна да чете. Сякаш бе пророчество, че откъсът се оказа от „Отело“ — сцената, в която мавърът осъзнава, че е предаден от дългогодишния си приятел Касио. Любовта на отец Ефраим към пиесите и сонетите на Шекспир беше най-строго пазената му тайна и единственото средство за разбиране на външния свят.

Едва след няколко часа четене той щеше да изпълни втората си задача, която щеше да го накара да осъзнае, че животът е станал много по-сложен, отколкото Шекспир си го е представял.