Мината на цар Соломон

В ПУСТИНЯТА

Обмисляйки случилото се по-късно, Мърсър реши, че можеше да рискува и отново да мине по минираното поле, след като суданците се бяха оттеглили, за да вземе някои потребни неща от изгорялата тойота, особено манерките с вода и сателитния телефон. Всичко в раницата, която носеше, беше непотребно, като се имаше предвид предстоящото изпитание. До настъпването на нощта оставаше само час.

Без храна можеха да издържат две седмици, но липсата на вода щеше да ги убие много преди да умрат от глад. Устата му бе пресъхнала. На езика му сякаш имаше люспи като по тялото на пустинно влечуго. Последния път, когато преглътна, гърлото го заболя, все едно бе посипано с натрошено стъкло. И Селоме не беше в по-добро състояние, докато двамата вървяха под лъчите на безпощадното африканско слънце. Мърсър изчисли, че ще бъдат мъртви най-много до трийсет и шест часа, ако не намерят вода. Откровеността на Селоме, с която му разказа за себе си, за мисията и за мината на цар Соломон, го беше въодушевила за известно време, но после съзнанието му се съсредоточи единствено върху разстоянието.

Слънцето залязваше зад гърба им и пустинята се озари в пурпурночервена светлина в различни нюанси и оттенъци, заради които стръмните планини приличаха на далечни приказни замъци. При нормални обстоятелства гледката би ги накарала да спрат и да й се възхитят, но опасявайки се от приближаването на мрака, те продължиха да вървят, макар да забавяха крачка с всяка изминала минута.

Селоме и Мърсър използваха парчета от дрехите си, за да покрият главите си, и дишаха през носа, за да намалят загубата на течности. Опитаха всеки номер, който знаеха, но въпреки това усилията им бяха безрезултатни. Ако носеха компас или можеха да се ориентират по звездите, щяха вървят и в хладната нощ, но бяха принудени да се придвижват само на дневната светлина и слънцето беше единственият им водач. И след дългия ден, без още да знаят колко им остава, започнаха да мислят, че ще умрат.

— Слънцето е почти зад хоризонта — проговори Мърсър за пръв път от шест часа. — След малко ще се разхлади.

— Дотогава ще съм гушнала босилека — успя да се усмихне Селоме.

— Така те харесвам. Няма нищо по-хубаво от позитивното мислене.

Усмивката напука сухите му устни и в ъгълчето на устата му се появи капка кръв. Мърсър огледа местността. Наоколо се извисяваха хълмове, които ги принуждаваха да криволичат, докато се придвижваха на изток, към река Адоба.

Те продължиха, но крачките им вече не бяха така уверени. Умората и обезводняването си казваха думата. Преди да настъпи непрогледен мрак, Мърсър поведе Селоме към едно от безбройните скалисти възвишения. Двамата влязоха в една от стотиците пещери в скалата, издълбани от дългогодишната ерозия. Те бяха твърде изтощени, за да разговарят, затова се отпуснаха на каменистата земя и вдъхнаха хладния въздух. Измина половин час, докато Мърсър събра сили да седне и да се облегне на скалата. Той се опита да използва раницата като възглавница, но съдържанието й беше още по-твърдо и грапаво от камъка.

Никой не смееше да събуе ботушите си. Краката им мигновено щяха да се подуят и нямаше да могат да ги обуят отново сутринта. Мърсър само разхлаби връзките си, за да не стягат кожата му.

— Опитай — предложи той на Селоме. — По-хубаво е от секса.

— Сигурно не те бива много по тази част — подразни го тя. — Какво разстояние мислиш, че сме изминали?

— Предполагам, че четирийсет-петдесет километра.

— Тогава сме на половината път до река Адоба.

— За съжаление не. Поради релефа и необходимостта на заобикаляме проклетите хълмове, трябва да сме се придвижили на двайсет и пет километра на изток.

— Значи до реката остават…

— Още седемдесет и пет километра. Ако теренът скоро не стане равен, ще трябва да изминем стотина и повече километра, а телата ни ще загубят още повече енергия през нощта. Утре ще вървим по-бавно и ще продължим да се обезводняваме. Съжалявам, че ти го казвам, но това са фактите.

— Не може ли да се върнем и да рискуваме със суданците?

— Едва ли ще успеем да извървим и половината разстояние до мината. Не забравяй, че карахме половин час, преди да ни нападнат.

— Ще умрем, нали?

— Разбира се. След петдесет години, когато остареем. Но още не сме мъртви, Селоме, пък и съм се измъквал от по-неприятни бъркотии.

Всъщност Мърсър не можеше да си представи по-отчайващо положение, но думите му успокоиха Селоме. Тя допълзя до него и сложи глава на гърдите му. Той нежно погали косите й. Селоме въздъхна и после заспа дълбоко. Но за Мърсър сънят не идваше.

Беше твърде уморен, за да заспи. Безпокоеше го нещо, което Селоме бе казала за усилията на Левин да намери мината на цар Соломон. Това беше археологическо съкровище, находката на века, но Мърсър не можеше да разбере как израелският министър на отбраната смята да го използва, за да придобие власт или да му помогне да се задържи на поста, след като спечели изборите. Нещо не се връзваше. В ребуса имаше още едно парче, за което Селоме не бе споменала.

Ако не беше толкова уморен и измъчван от жажда, Мърсър щеше да поиска обяснение, но докато не бъдеха в безопасност, не можеха да си позволят да изразходват енергия, разговаряйки за нещо, което в момента беше извън контрола им. Преди да заспи, му хрумна още една мисъл — за еритрейските бежанци. Те напускаха един ад, за да отидат в друг. Знаеше, че трудът им ще бъде радушно приет от бунтовниците, които несъмнено в момента бяха в мината. Мърсър осъзна, че борбата им със Селоме за оцеляване е също и надпревара с времето.

На зазоряване Селоме се събуди преди него и леките и движения го разсъниха. Двамата се бяха притиснали един до друг през нощта и бяха преплели крака. Позата беше интимна — като на любовници — и в продължение на няколко секунди те мълчаливо се наслаждаваха на близостта си. Едва когато Селоме опита да се надигне, двамата осъзнаха колко са схванати мускулите им. Тя изохка и лицето и се изкриви от болка.

— Господи — изпъшка и Мърсър.

Селоме започна да раздвижва крайниците си и той направи същото. Ставите им пукаха и Мърсър разбра как се чувства Хари Уайт всяка сутрин.

Мисълта за стария му приятел предизвика прилив на адреналин към сърцето му. Той се почувства достатъчно силен и направи знак на Селоме, че е време да тръгват. Беше шест сутринта и имаха два часа, преди слънцето да нагрее пустинята.

Сред необятното пространство на дивата пустош напредването им приличаше на пълзене на насекоми по огромна маса. Въпреки това за тях всяка стъпка беше лична победа срещу опустошителното действие на жаждата и изтощението. След два часа Селоме поиска почивка, но Мърсър настоя да продължат и я потупа окуражително по рамото. Тя се движеше като автомат. Походката и беше механична и вече не размахваше ръце, защото усилието беше твърде голямо. След още два часа Мърсър не успя да я разубеди и тя се отпусна на земята в сянката на малка гранитна скала. Той седна до нея, отброи петнайсет минути, наблюдавайки часовника си, стана, олюлявайки се, и протегна ръка към нея, за да и помогне да се изправи.

Опитвайки се да поддържа равномерно темпо, Мърсър започна да брои крачките си, като смяташе да спрат, когато станат две хиляди, защото това щеше да означава, че са изминали километър и половина. Но щом стигна до набелязаното число, разбра, че са извървели едва половината от това разстояние. Отказа се да брои и продължи да се влачи по пясъка. Следващата им почивка щеше да бъде, когато Селоме нямаше да има повече сили да продължи да върви. Но стана така, че Мърсър пръв почувства нужда да спре.

Точно след обяд, в края на поредната безименна планина, той видя пещера, подобна на онази, в която бяха пренощували, и поведе Селоме към нея, възнамерявайки да изчакат там преминаването на най-горещите часове на деня. Главата го бе заболяла от безмилостното слънце. Виеше му се свят и му се догади от съкрушителната му сила.

— В три часа ще продължим — успя да каже Мърсър и после изпадна в унес, който не беше нито сън, нито будно състояние, а празна зона между двете.

В три часа никой от тях не се размърда, затова тръгнаха отново едва по здрач. Вървяха толкова бавно, че едва ли щяха да стигнат до следващото възвишение, където да намерят убежище, преди силите им да са ги напуснали напълно. До смъртта от дехидратация оставаше още един мъчителен ден. Но решителността и волята им не намаляваха вероятността, когато спрат да пренощуват, после да не успеят да се събудят.

— Мислиш ли, че ще можеш да вървиш след залез слънце?

Селоме кимна и след кратко мълчание попита:

— Няма ли да се изгубим?

— Вече се изгубихме — призна Мърсър.

Двамата продължиха. Можеха да изминат по-голямо разстояние в мрака, независимо от посоката. Не биваше да спират. Седенето и чакането не бяха сред възможностите им за избор. След час, без да съзнава, че е минало толкова много време, той възобнови разговора.

— Може да си починем отново утре и вероятно ще извървим още няколко километра следващата нощ, но това ще бъде за последно.

Селоме се забави с половин час с отговора си, но този факт остана незабелязан в отчаянието им.

— Манастирът не е ли от тази страна на реката?

— Така казаха Хабте и Гиби — рече Мърсър след четиристотин метра.

— Да се надяваме, че е наблизо — промълви Селоме след двайсет минути.

Мракът падна бързо и внезапно изсмука жегата от пустинята. Звездите се появиха и заблестяха със студена и безразлична светлина. Температурата спадна с двайсет градуса и Мърсър и Селоме установиха, че могат да изминават по-големи разстояния между почивките, които станаха по-кратки. През първата част от нощта те за пръв път изпитаха слаба надежда.

Но в полунощ силите им отново намаляха и умората пречупи волята им. От средно три километра за час скоростта им спадна само до осемстотин метра и с всеки изминал час вървяха все по-бавно. Жаждата вече не беше само мъчителен копнеж, а нанасяше все по-големи поражения на организма им. Следващите дванайсет часа щяха да доведат до остро и вероятно необратимо увреждане на бъбреците и после бързо щеше да настъпи смъртта.

В пет часа се зазори. Учудващо, но бяха извървели почти трийсет километра. Пътят им на изток стана по-пряк, когато разстоянията между хълмовете се увеличиха. Оставаха още неизвестен брой километри и когато започна да търси друга пещера, Мърсър разбра, че няма да види края на това пътешествие. След като слънцето отново залезеше, можеха да извървят още няколко километра, но по всяка вероятност тази почивка щеше да е последната. В отчаянието си той изсмука кръвта, която капеше от напуканите му устни.

Очите му почти се затвориха от обезводняването и топлината на бързо настъпващия изгрев. Няколко метра по-нататък всичко стана ослепително бяло. Парещата болка в очите му обаче не беше нищо в сравнение с жаждата, изгаряща гърлото му. Камъчето, което държеше в устата си, вече не можеше да подлъже слюнчените жлези да произвеждат секрет. Организмът му копнееше за вода и съзнанието му започваше да се унася във фантазии. Мърсър сякаш чу ромолене на поток само на стотина метра и дори ветрецът донесе мирис на влага. Но докато се приближаваха, миражът се придвижваше по-нататък, и Мърсър автоматично поемаше към новата цел.

Той бе забравил за Селоме, но я усети, че се свлича на земята. Мърсър също нямаше сили да спре падането си и главата му тупна на пясъка. След няколко минути осъзна, че Селоме е изгубила съзнание. Мърсър се вторачи в сумрака пред тях и видя, че отново са стигнали до планина — солидна преграда от скали, простираща се отвъд полезрението му. Той замига усилено, но не забеляза нищо, което би могло да ги преведе покрай поредното препятствие.

Мърсър се изви бавно като змия, сменяща кожата си, и свали раницата от гърба си. Ако бе помислил какво се готви да направи, нямаше да го предприеме, но двамата със Селоме вече нямаха избор. Ръцете му бяха почернели от слънцето. Той извади джобно ножче от панталона си и сряза ръката си.

От раната бликна кръв и Мърсър я притисна до устните на Селоме. Ако беше в съзнание, тя никога не би нарушила най-древното табу на човечеството, но организмът и жадуваше за някаква течност. Селоме изпи животворната кръв и започна да се свестява. Преди тя да разбере, какво е направил, Мърсър дръпна ръката си, превърза я с парче плат и избърса лицето й. Наведе се към нея, когато Селоме отвори очи.

— Какво стана?

— Изгуби съзнание. Падна на земята и устната ти се разкървави. Добре ли си?

— Мисля, че да. — Тя облиза устни, опитвайки се определи какъв е вкусът им.

— Слънцето ще изгрее след няколко минути. Трябва да намерим убежище. Можеш ли да вървиш?

Тя кимна, но когато се опита да стане, отново падна, сетне го погледна умолително и уплашено.

— Вече сигурно не си по-тежка от раницата. — Мърсър опита да се усмихне, но мускулите на лицето му не се подчиниха. — Ще те нося.

Не обърна внимание на учудването, изписано на лицето й, и я вдигна с такава лекота, че Селоме се изуми. Мърсър я пусна на земята, обърна се и се наведе, за да й по-лесно да се качи на гърба му.

Селоме беше слаба и бе загубила още няколко килограма през последните четирийсет и осем часа, но въпреки това тежестта й го караше да залита. Мърсър се опита да не мисли за болката и тръгна. Селоме подпря брадичка на рамото му и той чуваше равномерното й дишане. Не хранеше надежда, че ще я пренесе чак до река Адоба. Щеше да му провърви, ако до няколко минути намереше пещера. Изгрееше ли слънцето, силите щяха да го напуснат за последен път.

— Не виждам, Селоме. Търси пещера.

Краката му се разтрепериха само след десетина метра.

Измина още един мъчителен час, през който Мърсър носеше Селоме на север. Беше безчувствен към болката и използваше остатъка от енергията си така, както пламъкът проблясва най-силно, преди да угасне. Слънцето печеше безпощадно и сякаш го притискаше към земята. Стори му се, че Селоме отново е загубила съзнание, но тя изведнъж извика като уплашена птица. Ръката й сочеше някъде напред, но Мърсър не можа да види какво е забелязала. Ярката светлина се бе превърнала в постоянна завеса и едва когато се приближиха, той съзря тъмните очертания на пещера.

Селоме се изхлузи от гърба му и падна, но Мърсър не забеляза това. Силите му бяха преминали предела си. Досущ смъртно ранено животно, той искаше да намери място, където да се скрие и да умре. Мърсър се свлече на колене, запълзя слепешката към хладната пещера и спря едва когато главата му се удари в камък. Селоме се довлече след няколко минути и се отпусна неподвижно до него.

Мърсър знаеше, че никога повече няма да стане. Главата му пулсираше ожесточено. Имаше чувството, че ще се пръсне при най-лекото докосване. Той хвана ръката на Селоме. Всяка клетка в тялото му копнееше за вода, но остатъците от разсъдъка му знаеха, че няма да намери.

— Тук ще умрем — промълви Мърсър. — Съжалявам. Селоме се претърколи до него, за да види лицето му.

Кожата му бе посивяла и напукана. Устните му бяха покрити с мехури и приличаха на инфектирана рана. Селоме видя собственото си безпокойство в очите му, защото и тя изглеждаше също толкова зле.

— Ще ти чета, за да минава по-бързо времето — предложи Селоме.

Той я погледна учудено, подозирайки, че тя вече е загубила представа за реалността.

Но Селоме взе от пода на пещерата някаква книга с кожени корици, разтвори я и се вторачи в напосоки избраната страница.

— Хей, това е Шекспир. На италиански е, но ще ти превеждам.

— Какво друго? — Мърсър беше твърде изтощен, за да изпитва някакви чувства, освен отчаяние от приближаващата се смърт.

— Моля?

— Какво друго има в пещерата?

Възможно ли беше? В съзнанието му проблясна слаба надежда.

Селоме се огледа.

— Господи! Храна! Вода! — Тя се разрида.

Въздухът в пещерата стана по-приятен, когато Селоме махна тапата на едно от шишетата. Тя го поднесе към устата си и Мърсър видя как водата потича по брадичката и, омекотява устните и и овлажнява езика й. Селоме затвори очи от удоволствие.

Мърсър се зарадва. Не защото водата щеше да спаси живота му. Това не беше първата му мисъл. Оцеляването на Селоме беше много по-важно от неговото собствено.

Той искаше да си припише заслугата, че я бе спасил, но нейната смелост и решителност му бяха дали сили да продължи. Бе го вдъхновила с душевната си сила и бе донесла и неговото спасение. Докато изпадаше в безсъзнание, Мърсър видя, че Селоме напълни устата си с вода, допря устни до неговите, разтвори ги и пусна живителната течност. Миг по-късно той изгуби съзнание, но дишането му стана равномерно, а лицето му се разтегли в лека усмивка.