Мината на цар Соломон

НЕИЗВЕСТНО МЯСТО В БЛИЗКИЯ ИЗТОК

Новината за смъртта на Ибрихам в Рим стигна до Йосиф ден след атаката с автоматично оръжие, защото през нощта екипът му беше в движение и пътуваше с пленника си от предишното скривалище в Ливан към по-безопасно място. Сега бяха настанени в градска къща близо до оживения център, защитени от древните й каменни стени. Къщата беше долепена до съседите си, но бе необитавана от няколко години.

Жителите на квартала симпатизираха на каузата им и нямаше да докладват, че в сградата са дошли десет души плюс Хари Уайт, който бе затворен в мазето без прозорци. Мястото предлагаше още удобства, но въпреки това беше опасно да го използват до края на мисията си. Разкриването им от полицията или от специални разузнавателни служби би означавало или мигновен разстрел, или екзекуция след бърз и едностранчив военен съд, Освен всичко останало Йосиф трябваше да измисли къде да бъде следващото скривалище, където да се преместят след не повече от седмица.

Йосиф не показа мъката си, когато научи за смъртта на племенника си. Но неколцината членове на екипа, работещ за него, разбраха, че приема убийството много тежко. Йосиф придоби нова твърдост, бронята, предпазваща го от загубата и от болката през дългогодишната му дейност, стана още по-корава.

Някои от хората му седяха около масата, върху която имаше гарафи с вода и кани със силно кафе. Беше сутрин и за пръв път от няколко дни те имаха възможност да си починат. Останалите от групата или спяха на смени или купуваха продукти. Въздухът в трапезарията натежа от чувство на тъга и от утринния хлад, проникваш, през измазаните с хоросан стени.

Йосиф не бе използвал тази къща, но сградата приличаше на многото други, в които бе спал, работил и убивал. Той доброволно бе пожертвал живота си, за да живее по този начин, и макар да не съжаляваше за решението си, бремето ставаше твърде тежко. Загубата на Ибри-хам можеше да бъде последният удар, който щеше да бъде в състояние да понесе.

Никой не проронваше дума. Всеки чакаше Йосиф, новият водач на екипа, да поеме командаването. Той мълчеше и пушеше. Малкият пепелник до него бе препълнен. Беше се състарил с десетина години.

— Какво е състоянието на пленника? — попита най-после, отбягвайки същинския въпрос, като първо се насочи към детайлите.

— Настанен е добре, доколкото е възможно — отговори един от членовете на групата. — Много по-тих е и ни съдейства, откакто започнахме да му даваме цигари.

— Има ли наранявания?

— За възрастен човек се възстановява забележително бързо. Ръката му е добре — каза медицинската сестра, която от година членуваше в организацията.

Йосиф запали нова цигара, наблюдавайки как сиво-синкавият дим се вие спираловидно към дървените греди на високия таван. Не си направи труда да издуха пушека, който пареше очите му. Въпросителните погледи на хората му го дразнеха толкова много, че изпита жела-ние да избяга от стаята, от къщата и от организацията, но не и преди Филип Мърсър да плати за смъртта на племенника му.

Той положи усилия да излезе от унеса.

— Няма смисъл да обсъждаме случилото се. Всички знаем, че Ибрихам е мъртъв, и това означава, че аз трябва да бъда командир. Не желая тази работа, но няма значение. — Йосиф си помисли, че ако те искат повдигаща духа реч, е по-добре да отидат другаде. — Ще продължим както досега. Единствената значителна промяна в плановете ни е, че ще отида в Еритрея, за да намеря Мърсър. Когато операцията приключи, искам пленникът да бъде екзекутиран, а аз лично ще се погрижа за американеца.

— Не се съмнявам в теб, Йосиф — каза най-младият член на групата, — но влошаването на положението с още две убийства няма да помогне на каузата ни. Според нашата информация Мърсър няма нищо общо със смъртта на Ибрихам. Убийството му само ще привлече повече внимание към присъствието ни.

Лицето на Йосиф остана безстрастно, но гласът му не търпеше възражение.

— Убийството на Мърсър няма нищо общо с нашата кауза. Това е личен въпрос. И никой няма да разбере. Еритрея е голяма и изпълнена с опасности страна. Още един труп, заровен в пустинята, няма да има никакво значение.

Той огледа присъстващите, за да види дали някой друг поставя под съмнение решението му, но никой не се осмели да го погледне. Йосиф трябваше да поддържа екипа си съсредоточен още няколко седмици, до изборите. След това вече нямаше да го е грижа какво ще стане с тях или с Израел.

Спомни си за убийството на племенницата си, братовчедката на Ибрихам, преди толкова много години. Тя бе застреляна от израелски войник, който беше толкова потресен от инцидента, че повече не можа да се върне на активна служба. Ибрихам понесе смъртта й много тежко и Йосиф се опасяваше, че може да се включи в някоя палестинска отцепническа групировка, за да отмъсти. Но няколко дни по-късно бомба на автобусна спирка в Тел Авив уби единайсет израелци. Телевизионните репортапоказаха ликуващи тълпи от студенти в Газа, празнуващи мъченическата саможертва на атентатора самоубиец. Същата вечер Ибрихам отиде при чичо си и поиска да го включи в Мосад. Младежът беше толкова изумен от чувстото за вина, което войникът бе показал след фаталния изстрел, и толкова отвратен от тълпите, че вътрешният му конфликт, разкъсващ го още от детството, се бе разрешил. Той заяви, че преди всичко е евреин и иска да бъде като чичо си, отдаден на запазването на родината на евреите.

От онзи момент несигурността на Ибрихам отстъпи място на фанатизма, който го принуждаваше да работи неуморно в редиците на Мосад. Само за две години той застана начело на списъка на оперативните агенти. Това привлече към него вниманието на израелския министър на отбраната Хаим Левин, който сформираше таен екип от хора от средите на военните и разузнавачите за собствена сенчеста програма. Ибрихам веднага прие предложението на Левин да се включи и после да стане водач на кадрите му в преследване на мечтата на министъра. Левин привлече Ибрихам, но сега отговорността падаше върху плещите на Йосиф. Членовете на групата мълчаха и го гледаха.

— Знам какво мислите. Старецът е полудял. Смятате, че може да изложа на риск мисията с отмъщение срещу човек, който всъщност ни помага. Уверявам ви, че нищо няма да се случи с Мърсър докато открие мината и ние си възвърнем изгубеното преди много години. — Йосиф млъкна и напълни чашата си с вода. — Смъртта на Ибрихам е съкрушителен удар не само лично за мен, но и за вас. Но това не означава, че ще спрем. Само след няколко седмици, ако успеем, ние ще възродим нашия народ и Ще положим основите на сигурността, че никога повече евреите няма да се съмняват в законното си място на тази планета. Вярно е, че имаме земя, купена и защитена с много кръв. Но след основаването на нашата държава ни липсва дух. Ние съществувахме, живеехме и умирахме, но никога не сме чувствали истински родината си. Мнозина мислеха, че превземането на Ерусалим през 1967 година ще ни даде онзи дух — Западната стена поколения известна като Стената на плача, защото намираше в границите на Йордания. Стената е построена от самия цар Давид, когато е издигнал Храма. Тя осезаема част от онова, което някога сме притежавали. Сега го имаме. Но високата стена от блокове пясъчник се намира в сянката на джамия. Бил съм там само веднъж през 1967 година, като войник. Убивал съм за онези каменни плочи, при това с радост. Оттогава намирам района за отвратителен. Там има повече туристи, отколкото молещи се на Бога евреи. Това ме отвращава. Борих се, убивах и едва не бях убит заради един символ. Западната стена е първата стъпка, но не е краят на онова, което искаме да постигнем в нашата обетована земя. Едва когато ракетите „Скъд“ се стовариха в Ерусалим и Тел Авив по време на войната в Персийския залив, една елитна група се сети, че има още работа, преди Израел да бъде завършен. След няколко седмици министърът на отбра-ната Хаим Левин ще стане министър-председател. Той ще анулира мирните договори и отново ще постави ПЛО извън закона. Ще затвори границата ни със Западния бряг и Газа, задържайки ордите в порутените квартали, които сами са създали. Вече няма да има атентатори са-моубийци, защото когато Левин свърши с палестинците, всеки от тях с готовност ще иска да умре, тъй като кау-зата им вече ще бъде загубена. Скоро Трети храм ще бъде издигнат върху основите на предшествениците а това ще бъде свещеното сърце на еврейската общност. Нашата мисия е да се погрижим Храмът да бъде завър-шен и между стените му да бъде Божието слово. Това е заветът ни с Него. Ибрихам пожертва живота си за тази вяра. И смъртта му няма да намали решителността ни. По-близо сме до целта, отколкото всеки друг през изминалите две хиляди години. Искам смъртта на геолога Мърсър, но това не означава, че съм изоставил каузата.

Йосиф приключи най-дългата реч в живота си. Чувс-ваше се огорчен и изтощен. Не го интересуваше нито каузата нито Хаим Левин. Бе се включил отново в битата само за да помогне на Ибрихам. Но смъртта му даде на Йосиф мисия, кръстоносен поход, който за него беше по-важен от всичко друго на света. Искаше Филип Мърсър да умре.

— Довечера ще замина с останалите от еритреиския екип. Преди да тръгна, ще говоря с министър Левин да ни намери по-подходящо скривалище. Не можем да останем тук дълго. Мосад и Шин Бет ни търсят, а Левин не може да рискува да ни хванат. Ще трябва да ни намери по-безопасно място, за предпочитане в някоя военна база, вероятно секретните научноизследователски лаборатории за оръжия в Негев. Знам, че той иска да стои на разстояние от нас, в случай че ни заловят, но ни е нужно покровителството му сега, след като Ибрихам го няма.

Йосиф знаеше, че Левин ще пожертва всеки от присъстващите в стаята, ако усети, че шансовете му да стане министър-председател са застрашени. Израелската политика беше опасна като тази в някоя авторитарна държава от Третия свят.

— Моше, преди да се обадя на Левин, виж как е господин Уайт и провери дали се нуждаем от нещо при новото ни преместване. — Йосиф пак запали цигара и издиша дима на кълбо над масата. — Не забравяй, че това ще е последното му преместване, затова ако има някакви специални искания, изпълни ги. В случай че ни потрябва за друг видеозапис за Мърсър, искаме да бъде в добро настроение.

— Добре, сър — каза младият израелец, стана от масата и слезе в мазето.

Стените бяха каменни, а на пода имаше слой мръсотия втвърдила се като цимент. Въздухът беше хладен и влажен и миришеше на плесен и нечистотии. Килията на Хари Уайт беше от едната страна на централния коридор на дървената врата нямаше прозорче. Моше извади пистолета си, дръпна резетата и я отвори с ритник. На оскъдната светлина на двете мъждукащи крушки, вися-щи от тавана, младежът видя, че затворникът тихо лежи на войнишкото легло. Бяха му върнали дрехите.

Хари погледна момчето с пистолет в ръка и дори да се уплаши от оръжието, не го показа. Прие като лош знак факта, че лицето на пазача не е закрито.

— Няма ли да ми дадеш храна, копеле? Не съм ял от няколко дни.

Всъщност Хари не бе ял от дванайсет часа, но тъй като не виждаше дневна светлина, биологичният му часовник се бе объркал. Моше го погледна неразбиращо.

— За Бога, знаеш, храна. Закуска, обяд, вечеря. Все ми е едно — извика Хари и показа с жестове как яде.

— Искаш да ядеш? — Моше бе роден в Израел и английският му не бе особено добър.

— Шибан клоун. Да, искам да ям. — Хари седна в леглото. Беше си свалил протезата и Моше ужасено се вторачи в празния крачол на панталона, който висеше от леглото. — И малко пиене. Болката в ръката ми е непоносима.

Младежът отново се втренчи в него, без да разбира.

— Знаеш, пиене, поркане, къркане, алкохол. Нектарът на боговете! Бърбън, джин, водка, скоч. В момента бих дал всичко за една бутилка. — Хари не стигаше доникъде и го знаеше. Той отново легна в леглото и се хвана за главата. — Забрави. Знам, че Аллах ви забранява да се наслаждавате на това удоволствие, затова се разкарай.

Моше се обърна към вратата, но Хари го спря, като изкрещя:

— Но не забравяй да донесеш храна, тъпо копеле. Хари отново остана сам, надигна се от леглото, взе протезата от пода и я завърза на мястото й под панталона си.

Спомняше си, че късно предишната вечер го бяха упоили. Трима мъже го държаха, а една жена заби игла в краката му. Не си спомняше нищо за пътуването до новото място. Стаята не беше нито по-хубава, нито по-лоша от последната килия. Единственото добро нещо бе благословеното облекчение, че делириум тременс вече не го измъчваше. Хари се бе събудил бавно и изпълнен с опасения, но след двайсет минути осъзна, че летящите маймуни няма да го безпокоят отново. „Какъв кошмар беше“ — помисли той.

Що се отнасяше до него, похитителите можеха да си заврат опиата в шибаните задници. През последните четирийсет години Хари бе избягвал трезвеността и не искаше да го принуждават да се опиянява. Освен че преодоляваше делириума, той беше благодарен, че му бяха върнали дрехите.

Дори за него видът на гол, осемдесетгодишен мъж без един крак беше потискащ, особено когато се опитваше да уринира в малкото гърне, което му бяха дали. Ръцете му още трепереха. „Господи, Дребосъка ще се побърка, като му разкажа тази история“ — хрумна му.

Хари лежа десет минути и разсъждава. Имаше две предимства, за които похитителите не знаеха. Едното беше, че не се страхуваше от смъртта. Беше твърде стар за това. Ако очакваха, че ще продължи да им се подчинява, правеха голяма грешка. Ако отвличането бе станало преди трийсет години, щеше да хленчи като бебе. Но не и сега. Това й беше хубавото на старостта. Вече никой не можеше да го заплашва със смъртта. Хари не се страхуваше. Второто му предимство беше непоклатимата убеденост, че ако не успее да избяга, Мърсър ще дойде да го спаси. Беше само въпрос на време.

Вратата на килията отново се отвори. Пазачът бе сложил пистолета си в кобура и носеше голямо парче черен хляб, сирене и бутилка, пълна почти догоре с прозрачна течност. Устата на Хари се напълни със слюнка и ръцете му престанаха да треперят. Той погледна с копнеж бутилката. Пиеше му се толкова много, че прекоси стаята със скоростта на двайсетгодишен младеж.

— Ще ти помогна — каза той и грабна бутилката от ръцете на Моше, без да обръща внимание на храната.

Хари не бе виждал синия етикет на шишето. С очила или без очила, написаното там беше нечетливо. Но щом отвъртя капачката и поднесе гърлото към носа си, разбра какъв е алкохолът.

— Не си падам много по джина, но при дадените обстоятелства… — Хари наклони бутилката към устата си и започна да преглъща алкохола на големи глътки. Първото отпиване беше най-приятният миг в живота му, по-хубав и от завръщането му у дома след Втората световна война. Той въздъхна, когато алкохолът опари гърлото му и предизвика сълзи в очите му.

— Искаш ли? — Хари предложи бутилката на Моше. Стъписа се и беше повече от заинтригуван, когато младият чернокос пазач с големи, ясни очи и голобрадо лице взе шишето и отпи голяма глътка.

— Не съм спал от два дни — каза Моше, връщайки бутилката на Хари. — Благодаря.

— Не ми благодари. Алкохолът е твой. Пийни още, момче. Струва ми се, че имаш нужда от това.

— Не, забранено е. — Моше поклати глава и излезе.

Хари седна на леглото. По дяволите. Беше се надявал, че ще напие хлапето и ще избяга, но малкото копеле явно нямаше да се хване на въдицата.

— Тогава какъв е план Б? — измърмори Хари.