Мината на цар Соломон

АСМАРА, ЕРИТРЕЯ

Ако го питаха, Хабте Маконен казваше, че е дърводелец по професия. Ако го притиснеха, си признаваше, че е работил в медната мина, която японците експлоатираха в Южна Африка по време на етиопската окупация. Не му беше присъщо да крие истината от хората, но обикновено държеше на личната си неприкосновеност.

Имаше манталитет на човек, умеещ да оцелява, и Хабте наистина беше такъв. Бе придобил това умение още на млади години и постоянно го усъвършенстваше. Маконен беше мълчалив и сдържан и се държеше на разстояние от всеки, с когото се запознаеше.

Само няколко души знаеха за досието му от войната за освобождение и всички бяха на страната на Еритрея. От етиопските, кубинските и руските войници, които бе срещнал през петнайсетгодишната си военна служба, малцина бяха живи, за да говорят за него, един от най-храбрите бойци, оцелели от войната. Фактът, че остана жив и невредим физически, беше същинско чудо.

Хабте се бе посветил на освобождението на народа си, но едва ли имаше място на света, където не би помогнал. Умишлено се държеше резервирано и смяташе, че един ден крехкото спокойсвие около него ще се сгромоляса с гръм и трясък. Хабте не можеше да си позволи да сподели следвоенното успокоение, защото много добре знаеше каква е цената и неустойчивостта му.

Беше висок близо два метра, слаб мъж и съвсем нямаше вид на най-опасния човек в Африка, макар че бе убил седемдесет и пет души. Хабте пушеше нервно. Пръстите му постоянно се движеха, поднасяйки към устните цигара след цигара. Ръцете му бяха твърде дълги за тялото, изглеждаха като странни несвойствени придатъци, подаващи се от ръкавите на якето му. Под заострения му нос имаше тънки, внимателно оформени мустаци.

Хабте не беше красавец в традиционния западноевропейски смисъл на думата, но в него имаше нещо завладяващо, което привличаше вниманието на пътниците, чакащи заедно с него полета от Рим. Той се държеше настрана от тълпата. Някога един приятел му бе казал, че погледът му е орлов. Сега бе присвил очи, но всеки, който го наблюдаваше отблизо, би се съгласил с това. Хората около него разбираха, че е важна личност, и не му досаждаха.

Летището на Асмара беше претенциозна сграда, построена преди няколко години с оптимизъм за бъдещето на Еритрея. Съоръжението можеше да поеме четири пъти по-голям трафик, отколкото в момента. Едноетажният терминал бе направен от цимент, но въпреки това се разтресе, когато самолетът от Рим се приземи на пистата. Чакащите хора възкликнаха радостно, защото полетът се бе забавил в Европа. Инстинктът накара Хабте да стегне мускули, когато посрещаните се втурнаха към прозорците, за да видят близките си.

В края на тълпата чакаше група суданци. Не беше необичайно, че всички бяха мъже. В тяхното общество жените рядко се допускаха на публични места. Вниманието на Хабте обаче бе привлечено от сериозните им изражения и от факта, че са добре облечени — панталони и ризи с разкопчани яки. Външността им беше достатъчно неуместна, за да го предупреди, и когато се вгледа внимателно, осъзна, че те са шифта, судански бандити. Хабте бе служил много години като войник и разбра, че са бунтовници.

Той небрежно се смеси с тълпата, застана зад суданците и видя, че единият държи лист хартия от факс със снимка на бял мъж. Хабте позна лицето от описанието на Селоме Нагаст. Явно беше Филип Мърсър. Освен това забеляза издутината от оръжие под ризата на човека.

Пътниците започнаха да влизат в терминала. Суданс-ките партизани се вторачваха във всяко лице. Очите им се стрелкаха ту към пътниците, ту към снимката. Последният, който слезе от самолета, беше бял мъж. Суданците и Хабте познаха едновременно лицето му. От двеста и петдесетте души в претъпканото помещение само той усети напрежението, витаещо във въздуха.

Хабте се почувства безпомощен. Не беше въоръжен, защото в Еритрея носенето на оръжие беше забранено, и нямаше голямо доверие на двамата отегчени войници, наблюдаващи пристигащите пътници, че могат да му помогнат да отърве Мърсър от суданските бандити. Войната бе свършила отдавна и Хабте се бе размекнал. Само допреди няколко години той мигновено щеше да измие, ли тактически план. Но сега стоеше, без да предприеме нищо, докато Мърсър се приближаваше към гишето за митническа проверка с две куфарчета в ръцете си. Водачът на суданските терористи смачка снимката в юмрука си и протегна другата си ръка към пистолета, затъкнат в колана му.

Хабте реши, че може да стигне до Мърсър, преди бандитът да пристъпи към действие, и хукна напред, разблъсквайки хората около себе си. Суданецът също тръгна, пробивайки си път през тълпата. Той като че ли не забеляза, че Хабте споделя интереса му към белия пътник. Тримата му другари го последваха, несъзнателно, блокирайки придвижването на Хабте.

Мърсър застана пред гишето на митницата, сложи куфарчетата пред себе си и даде паспорта си за проверка. Стикерът с отличителната бледорозова еритрейска виза се виждаше на страницата, очаквайки официалния печат. Хабте ускори крачка, за да изпревари бандитите, хвърли бърз поглед през рамо и видя, че водачът им още не е извадил пистолета си. Тези хора очевидно не искаха да убият американеца и това му вдъхна увереност.

Хабте се обърна рязко, но тълпата забави инерцията му. Той вдигна юмрук и замахна с всичка сила, поваляйки на пода единия суданец, като счупи челюстта му. Няколко жени изпищяха. Хабте се възползва от суматохата и се приближи до друг от суданците, все още държейки се на разстояние от въоръжения водач. Той смъкна часовника си до кокалчетата на пръстите си и удари суданеца в лицето. Мъжът падна на земята и от устата му потече кръв.

Двамата еритрейски войници, които охраняваха залата за пристигащи пътници, се оживиха, развикаха се и хукнаха, като държаха оръжията си ниско, за да разблъскват по-добре хората, изпречили се на пътя им. Мърсър стигна до изхода, без да забележи суматохата. Преди водачът на терористите да успее да реагира, Хабте сграбчи Мърсър за китката. В същия миг отекна изстрел. Дърпайки Мърсър, Хабте се наведе, изскочи навън и се отправи към фиата си. Американецът седна на задната седалка, а Хабте включи двигателя и потегли, разпръсквайки облаци прах по неасфалтирания път.

— Добре дошли в Еритрея, доктор Мърсър. Казвам се Хабте Маконен — рече еритреецът, доволен, че се отдалечава от летището. Властите щяха да разберат какво е станало едва след няколко часа, ако изобщо си направеха труда.

— Je ne comprend pas. Je m’appelle Claude Quesnel, — Пътникът почти беше изпаднал в истерия, докато говореше бързо на френски. — Quest-ce que se passe? Et qui est Docteur Mercier?2