Мината на цар Соломон

ЕРИТРЕЯ

От въздуха Африка приличаше на наведената глава на изтощен кон, свил се, сякаш се опитва да си поеме последен дъх. Дори формата й беше окаяна и печална като територията. Червено-белият боинг на етиопските авиолинии зави над Червено море, поемайки по обиколен маршрут, за да избегне прелитането над Судан. Дори височина девет хиляди метра самолетът не беше в безопасност и можеше да бъде ударен от някоя заблудена ракета, изстреляна по време на една от най-дългите и кръвопролитни граждански войни в света.

Източният склон на Големия подводен риф се извисяваше почти отвесно от брега, солидна стена от скали, простираща се на хиляди километри, крепост, която от хилядолетия бе защитавала вътрешността на Африка. Мърсър гледаше през кръглия прозорец на самолета, докато прекосяваха този праг. За миг боингът се намираше на километър от безводната пустиня, виеща се по крайбрежието, а после изведнъж се спусна на трийсет-четирийсет метра над земята, носейки се в топлите въздушни течения, породени от горещите ветрове.

Макар че над брега се бяха събрали черни облаци, обливащи сушата с проливни дъждове, въздухът навътре в сушата беше чист, а небето — ясно и синьо. Мърсър си даде сметка, че африканското небе притежава неповторим колорит.

Последните минути на полета бяха битка между гравитацията и желанието на пилота да види самолета приземен там, където го иска. Боингът се съвзе от поредния каприз на вятъра и кацна тежко в облак от противен пушек.

Мърсър знаеше, че няма да може да се наслаждава на леда, докато е в Африка, защото в него се съдържаха същите микроби като във водата, която не се препоръчваше за пиене на туристите, затова глътна последните кубчета в питието, после сложи чашата в преградата за списания на седалката пред себе си и се нареди заедно с останалите пътници, които чакаха да слязат от самолета.

Летище „Леонардо да Винчи“в Рим беше временно затворено заради престрелката предишния ден и вечерният полет бе отложен. Служителката на билетното гише Удържа на обещанието си и му намери място в първа ласа. Мърсър носеше само двете еднакви куфарчета.

Останалите му дрехи и необходимата екипировка с тегло почти двеста килограма бяха транспортирани експресно в Асмара и чакаха в хотела. Той мина през митническата проверка само за няколко минути.

Мърсър забеляза, че охраната в терминала е засилена. Десетина войници наблюдаваха пристигащите пътници и посрещачите. Не се надяваше, че Хабте Маконен ще го чака, защото полетът имаше голямо закъснение но смуглият млад мъж се бе облегнал на една от малкото коли пред сградата.

— Доктор Мърсър?

— Да — предпазливо отговори Мърсър. — Ти ли си Хабте?

Младежът се усмихна.

— Аз съм братовчед на Хабте. Той ви чака в хотела. Вчера имаше големи неприятности. Ще ви разкаже.

— Тогава да тръгваме, братовчеде на Хабте — рече Мърсър, свивайки рамене.

Разстоянието от летището до центъра на града беше пет километра. От двете страни на пътя имаше ниски, лошо поддържани къщи, построени от китайците по време на етиопската окупация. Въздухът, който влизаше през смъкнатите стъкла на колата, беше сух и приятно хладен и ухаеше на пустиня и на чистотата на град, където няма индустрия. Половинмилионният Асмара не беше онова, което Мърсър очакваше.

Градът беше безупречно чист. По неравните улици сновяха възрастни жени с метли и разнебитени ръчни колички и чистеха мръсотиите от каналите. Архитектурата беше предимно италианска и тъй като столицата бе пощадена през войната, сградите бяха в отлично състояние. Малко от тях бяха на четири етажа. Най-високата постройка беше тухлената камбанария на католическата църква. Ако пренебрегнеше характерното минаре на джамията наблизо и по-тъмния цвят на кожата на хората, Мърсър имаше чувството, че се намира в тосканско село, а не в столицата на една от най-бедните страни в Африка. Колите бяха малко и по пътищата се движеха каруци теглени от магарета.

Мърсър гледаше дали ги следят, но пътуването до тела мина без инциденти. Той си представяше постройка в класически английски стил с колони и градини, каквито британците бяха оставили по цялото земно кълбо. Но „Амбасойра“ беше само на четири етажа и се намираше в жилищен квартал. „Най-хубавият“ хотел в Асмара беше безличен и мебелите във фоайето бяха стари и протрити.

Братовчедът на Хабте бъбреше с управителя, докато Мърсър се регистрираше и проверяваше дали сандъците изпратени от Съединените щати, са пристигнали. После младият мъж заведе Мърсър в малък бар в дъното на фоайето, сгушен до извитото стълбище, водещо към стаите. В нишата можеше да седнат не повече от десет-дванайсет души и Мърсър преброи само осем вида алкохол на бара. На едната маса разговаряха двама бизнесмени европейци, а на другата седеше самотен еритреец. Местният жител погледна изпитателно Мърсър, сякаш преценяваше какво решение да вземе, и после стана.

— Доктор Мърсър, аз съм Хабте Маконен. Добре дошли в Еритрея. Съжалявам, че не можах, да ви посрещна на летището, но вчера се случи нещо неприятно и не можех да рискувам да ме познаят.

— Братовчед ви спомена за това. — Мърсър забеляза, че младият мъж е изчезнал. — Бихте ли ми разказали какво се случи?

Мърсър реши, че може да има доверие на Хабте. Ако искаше смъртта му, еритреецът лесно можеше да го убие по пътя към града и да го остави на дивите кучета. Фактът, че разговаряха, придаваше правдоподобност на намеренията на Хабте. Освен това слабият африканец очевидно беше компетентен, което го издигаше над политическите машинации и опасностите, с които Мърсър се бе блъскал във Вашингтон и Рим.

Маконен изпуши няколко цигари, докато разказваше за престрелката на летището. Вече бе научил, че Клод Киснел, дистрибутор на лекарства от Париж, е напуснал Асмара и е взел първия полет сутринта. Когато Хабте приключи историята си, Мърсър му разказа за стрелеца в Рим и за отвличането на Хари Уайт.

— Мисля, че ако в Рим са искали да те убият, днес нямаше да си тук — заключи Хабте. — Не си видял кой е застрелял човека в Италия, но съм сигурен, че е бил член на същата група, която направи опит да те отвлече тук в Асмара. Те очевидно са противници на похитителите на приятеля ти.

— Съгласен съм с теб. — Мърсър потърка наболата си брада, която не бе имал възможност да избръсне. — Кои са те? И какво искат?

— Не са обикновени судански бунтовници. Бяха твърде добре облечени дори за Асмара. И за да действат по този начин в Рим, трябва да са имали контакти и помощ отвън. Вероятно им е било платено, за да се държат като наемници.

— Тогава кой им плаща?

— Това е нещо, което трябва да разберем сами.

— Нямаме време да си играем на детективи. — В гласа на Мърсър прозвуча решителност. — Ако искам да спася Хари, трябва да бъда в дивата пустош не по-късно от понеделник. Имаме само пет седмици, за да намерим жилата кимберлит.

— Не мога да добавя нищо повече към онова, което знаеш за геологията на района. Не съм чувал там да са намирани диаманти. Но познавам местността. По време на войната съм погребал много приятели в онези планини в пустинята. — В очите на Хабте премина тъмна сянка.

— Ще говорим за това след малко. — Мърсър смени темата. — Познаваш ли Селоме Нагаст?

— Познавам семейството и, но не и нея. Те са богати според еритрейските стандарти. Стара и уважавана фамилия от Асмара. Говорих с нея само по телефона, когато ме нае да ти бъда водач.

— Тя не е такава, за каквато се представя. Трябва да я наблюдаваш внимателно.

— Защо?

Мърсър му каза за връзката на Селоме с Израел и Прескът Хайд и как го е излъгала още в началото.

— Тя ще дойде ли с нас, когато тръгнем на север?

— Няма да я изпускам от поглед, докато всичко не свърши.

Мърсър и Хабте прекараха остатъка от деня в бара, обсъждайки предстоящата експедиция. Хабте бе осигурил за придвижването им сравнително нова тойота „Ланд Крузър“и бе наел двама местни жители за работници. Беше взел под наем и багер и камион, които чакаха в Накфа, най-близкия град до целта им. Другата тежка техника, която Мърсър бе наел, още пътуваше и щеше да пристигне в Еритрея едва след две седмици.

След като вечеря преварени спагети във воднист сос и парче месо с неопределен произход, Мърсър взе от склада част от багажа си, уговори се с Хабте да се видят сутринта и отиде в стаята си. От душа течеше тънка струйка хладна вода и се оказа, че Мърсър бе постъпил разумно, като си бе донесъл сапун. Излезе на малкия балкон и се загледа в тъмния град, когато сателитният телефон, който още беше в багажа му, тихо иззвъня. Мърсър се прокле. Неволно бе оставил телефона включен и батерията почти се бе изтощила. „По дяволите“ — изруга наум. Очакваше обаждане от Дик Хена, но не позна гласа от другия край на линията, макар че акцентът беше същият като на мъжа, убит в Рим.

— Хари Уайт страда ужасно заради случилото се с другаря ни в Италия — каза гласът. — За втори път се опитваш да осуетиш плановете ни. Ако предприемеш трети опит, Уайт ще бъде екзекутиран и трупът му ще изчезне безследно.

Мърсър се стъписа. Хари беше корав, но не се знаеше колко може да издържи. Чувството му, че се е провалил, се засили.

— Нямам нищо общо с това — побърза да възрази. Не видях кой го застреля, но не бях аз.

— Няма значение — заплашително каза гласът. — Приятелят ти плати за убийството. Ще ти се обаждаме на този телефон на всеки три дни в полунощ, за да проверя ваме как върви издирването на мината.

— Спестете си труда. Ще ми трябва най-малко седмица само за да започна и не искам да ми дишате във врата, негодници — не можа да сдържи гнева си Мърсър. Не желаеше да се замисля откъде знаят номера на сателитния му телефон. — Свържете се с мен в понеделник след две седмици в полунощ и после всеки понеделник. Може би дотогава ще съм научил нещо.

Мърсър знаеше, че думите му не прозвучаха убедително, но се надяваше поне да започне да преговаря.

— Звучи логично — съгласи се похитителят. — Не забравяй, че денонощно ще бъдеш под наблюдение.

Мърсър знаеше, че няма начин да го следят, щом отиде в планините.

— Разбирам. Не искам нищо лошо да се случи с Хари. Гарантирам, че ще изпълня своята част от уговорката.

— След две седмици, доктор Мърсър — каза гласът, а сетне линията прекъсна.

Три стаи по-нататък по коридора Йосиф изключи сателитния си телефон и се обърна към другия „бизнесмен европеец“, който беше с него в бара и записваше разговора между Мърсър и Хабте Маконен. Другият израелец беше по-млад от Йосиф с трийсет години и почистваме два автоматични пистолета „Дезърт Игъл“. Тежките оръжия бяха вероятно най-мощните пистолети в света. Другите им оръжия и екипировката бяха при останалите членове на екипа в друг хотел.

— Още мисля за убиеца на Ибрихам — с омраза каза Йосиф. Уайт не бе наранен, но той изпитваше удоволствие да лъже Мърсър и да чува болката в гласа му.

— Ще го намерим — отговори другият мъж, изпълнен с увереността, характерна за младостта.

— Това не е моя грижа. Стрелецът не е действал сам и знаем кой стои зад убийството. Не знаем и каква е връзката им с Мърсър и с нашите планове. — Йосиф седна леглото и се вторачи в празното пространство. — Недопустимо е някой да знае за нас. Охраната ни е непробиваема. Но Ибрихам е мъртъв и ни е отправена заплаха, която още не можем да идентифицираме.

— Възможно ли е да ни е предал някой от нашите хора?

Йосиф разбра, че младият мъж любопитства, и побърза да поклати глава.

— Не. Шин Бет и Мосад още не знаят за операцията ни. Информаторите докладваха за срещата на Селоме Нагаст с шефа и в Израел. Тя не е предприела никакъв ход, което ме навежда на мисълта, че знае кои сме.

Другарят му не каза нищо.

— Утре Селоме Нагаст ще бъде тук, далеч от шефовете си. Не може да представлява сериозна заплаха за нас, след като е сама.

— Тя ще бъде с Мърсър.

— Докато Хари Уайт е при нас, и той не представлява заплаха. — Йосиф взе единия „Дезърт Игъл“ от партньора си и го сложи под възглавницата си за през нощта.

Мърсър се събуди след полунощ. В стаята беше хладно и тъмно, но тялото му бе обляно в пот. Одеялата и чаршафите бяха усукани около него, сякаш се бе мятал по време на кошмарен сън. Но за пръв път от отвличането на Хари той не сънува нищо. И несъответствието, което измъчваше дълбините на подсъзнанието му от няколко дни, се появи. Прозрението разтърси съзнанието му толкова силно, че Мърсър скочи от леглото, дишайки учестено.

Откакто Прескът Хайд се бе обърнал към него, той чувстваше, че в Еритрея има диаманти. Хайд бе говорил за това и снимките от „Медуза“ показваха жилата кимберлит, оформила се по естествен начин преди милиони години в северната пустош. Селоме също бе говорила какво би означавало това за народа и. Но похитителите не бяха споменали нищо. Те казаха, че Мърсър трябва да търси мина, нещо, създадено от човешки ръце, а не в огнените недра на земята. Терористите говореха така сякаш знаеха, че рудната жила някога е била открита и разработена. Те не търсеха неизвестна жила ким-берлит, а отдавна забравена мина. Знаеха, че диамантите са там.

Играта отново се бе променила. Мърсър все още беше в неизгодно положение, но прозрението, че търси стара мина, му вдъхна нещо, което бе изгубил в мига, когато видя лицето на Хари на видеозаписа. Надежда. Той прогони съмненията и упреците към себе си и се приготви да посрещне онова, което му бе отредила съдбата.