Мината на цар Соломон

МАНАСТИР „ДЕБРЕ АМЛАК“

Мърсър разпозна звука на автомат част от секундата по-бързо от Селоме. Беше го чувал много пъти. Пусна вързопа със завивките и подаде глава от пещерата. Шумът се бе разнесъл от скалата над тях, близо до манастира, но Мърсър гледаше на нивото на земята, търсейки постове или разузнавачи. Пустинята беше неподвижна.

— Кой е? — прошепна Селоме.

Той не отговори. Не беше възможно агентите на Левин да са ги открили, затова стрелците несъмнено бяха свързани със суданците, които ги бяха проследили от Долината на мъртвите деца. Мърсър не искаше да мисли какво са сторили на Хабте, за да изтръгнат местонахождението им. Но идентифицирането на терористите нямаше да помогне. Откъм манастира отекнаха още изстрели.

Мърсър бързо обмисли възможностите и установи, че има само една. Не можеше да позволи монасите да платят за нетактичната му постъпка в светилището им. Присъствието му бе привлякло суданците и той трябваше да ги принуди да се махнат оттам. Ако не успееше, щеше да се предаде и да се размени срещу живота на монасите. А щом бъдеше заловен, със сигурност бунтовниците щяха да го закарат в мината. И тогава можеше да се надява, че ще избяга и ще заблуди израелците.

— Стой тук — заповяда Мърсър на Селоме със спокоен, но нетърпящ възражение тон, излезе от пещерата и зави наляво.

— Мърсър, пътеката за манастира е в обратната посока.

— Знам, но ние дойдохме от юг и там хвърлих раницата си. Ей-сега ще се върна.

Той се движеше бавно и целенасочено по неравната повърхност на скалата. Дрехите му в цвят каки се сливаха с пясъчника. Предполагаше, че ще извърви най-малко шестстотин метра, но видя, че раницата е само на триста метра. Мърсър се замисли за последния напън, преди да се строполи в пещерата, носейки на гръб Селоме. Бе успял единствено благодарение на волята си, защото силите го бяха напуснали и съзнанието му беше замъглено. Но само триста метра? Той беше убеден, че е носил Селоме по-дълго. Това кратко разстояние му бе отнело час на усилия, граничещи с агония, вероятно най-трудният час в живота му, и Мърсър осъзна, че ако пещерата беше няколко метра по-нататък, щяха да умрат сгушени до скалата.

Лунната светлина беше достатъчно силна и той разгледа всичко в раницата. Повечето неща бяха безполезни в случая, но там беше пистолетът на Селоме, зареден с нов пълнител. Мърсър грабна раницата и хукна обратно към пещерата, търсейки проблясък от светлина, отразена в оръжие, или обърнато нагоре лице в равнината. Селоме го чакаше на входа на пещерата.

— Как я намери толкова бързо?

— Оказа се, че не съм суперменът, за какъвто се мислех. Раницата беше само на триста метра оттук. — Той започна да прехвърля разни неща от раницата в джобовете си. — Отивам в манастира. Ако успея да привлека вниманието на терористите върху себе си, ще се предам.

— А аз?

— Мисля, че те не искат теб, а само мен. Не забравяй, че аз съм геологът.

— Нямах предвид това — ядоса се тя. — Какво ще правя, докато ти се перчиш като герой?

— Няма да го сторя, за да покажа колко съм корав. Трябва да отида там, а ти ще предупредиш властите. Искам да тръгнеш на юг. Придържай се към скалите и влачи одеялото след себе си, за да заличиш следите си. Намери къде да се скриеш през деня. Ако до два часа не дойда да те потърся, това ще означава, че вероятно няма да се появя. Изчакай слънцето да залезе и после се върни в манастира. Готов съм да се обзаложа, че дотогава суданците ще са си отишли.

Очите й блестяха от гняв.

— Дори не си помисляй да ме оставяш, Мърсър. Аз нося още по-голяма отговорност от теб. Ако имаш план, ще участвам и аз.

— Селоме, аз…

— Казах, дори не си го помисляй и говоря сериозно — прекъсна го тя. Гласът й се извиси опасно високо. — Идвам с теб. Ти си геологът, но аз съм обученият агент. В Асмара се представи много добре, но аз имам повече опит подобни ситуации.

Мърсър се приготви да изброи няколко от престрелките, в които бе участвал, когато нечовешки писък разпра нощта, пронизителен вопъл, който се засили и после внезапно заглъхна. Последвалата тишина беше по-страша от писъка.

Нямаше време да спорят.

Мърсър поведе Селоме обратно по пътеката, водеща към манастира. На десетина метра, където пътеката се издигаше към скалата, на земята лежеше тъмна фигура. И двамата разбраха, че това е труп. Съдейки по количеството кръв, не беше необходимо да проверяват дали жертвата е оцеляла от падането.

Те продължиха да вървят покрай скалата. Мърсър усещаше въпросителния поглед на Селоме, но нямаше време да й обяснява плана си. Търсейки място, откъдето да изкачат трийсетте метра до платото, той се замисли какво да направи, когато се приближат до манастира. Нямаше представа колко стрелци са пристигнали там, нито как са разположени. Единственото му предимство беше изненадата, но дори това беше относително. Хвърляйки един от монасите от скалата, терористите искаха да му покажат, че знаят, че е там. Те го чакаха. Оставаше му само да се надява, че може да спечели нещо, като им излезе в гръб.

Четиристотин метра по-нататък Мърсър намери подходящо място, откъдето да се изкатерят. Скалата се издигаше почти отвесно, но по повърхността й имаше дълбоки пукнатини и издатини, в които можеха да подпрат ръцете и краката си. Най-важното беше, че се намираха далеч от манастира и никой не можеше да ги чуе.

— Чакай тук.

Мърсър се дръпна назад от скалата, за да я разгледа и да набележи маршрут, така че да не стигнат до задъдена точка. Някой по-опитен катерач би преценил особеностите на камъка на лунната светлина и вероятно би избрал безопасен път, но на Мърсър винаги му се бе налагало да се катери по необходимост. Никога не бе изпитвал горещо желание да виси на стотици метри от смъртта. Той си позволи само няколко минути, за да изучи скалата, запаметявайки всеки възможен детайл, и после се върна при Селоме.

— Е?

— Катерила ли си се?

— Не.

— Добре, ти ще водиш. Ще бъда точно зад теб и ще ти давам указания. Изглежда много по-страшно, отколкото е в действителност. Стъпвай, където ти казвам, и всичко ще бъде наред.

— Трябва да ти кажа, че се страхувам от височини.

— Аз пък се страхувам от паяци и това е истинската причина ти да се катериш пред мен. Ще ги махаш от пътя ми, а аз ще се грижа нищо да не ти се случи. Какво ще кажеш? — Усмивката му й вдъхна увереността, от която Селоме се нуждаеше.

— Добре.

Отначало се придвижваха безпроблемно. Основата на скалата беше разполовена от ерозията. Двамата се катереха предпазливо, но сравнително бързо. След десетина метра скалата стана стръмна и те притиснаха тела до хладния камък. Мърсър усети, че паниката на Селоме се засилва. Той нежно докосна глезена й, окуражавайки я, че е с нея.

— Давай малко по-наляво — прошепна. — Там има създадена от природата пукнатина, която ще ни изведе още шест-седем метра нагоре. Води към скален перваз, където може да си починем.

Мърсър не добави, че след скалния перваз катеренето ще стане по-трудно.

Пукнатината беше достатъчно широка, за да може да забие рамене в двете стени и да се изтласква нагоре. Съотношението между силата и теглото на Селоме беше по-добро, затова тя се катереше по-бързо. Те стигнаха до; скалния перваз за половин час и легнаха един до друг. И двамата се бяха задъхали.

— Движи пръстите си, защото ще се схванат — предупреди я Мърсър и изсмука кръвта от драскотините по кокалчетата си.

— Как се представям?

— Чудесно.

— И ти не си зле. — Селоме го целуна. — Готов ли си?

— И още как — отговори той, насърчен от решителността й. — Движи се надясно. На около два метра над нас има тънък каменен ръб. Ще бъде трудно до стигнем дотам, но после ще вървим по него, докато се доберем до друга отвесна пукнатина.

Тя погледна нагоре, за да види онова, което Мърсър описваше, но скалата й пречеше.

— Ще трябва да ми се довериш.

Селоме подпря ръце на скалата, пъхна крак в малката вдлъбнатина и се повдигна. Мърсър чу как ноктите й се вкопчиха в камъка, и сърцето му засили ритъма си, защото се опасяваше, че тя ще се паникьоса. Единствените звуци, които се чуваха, бяха шепотът на ветреца, учестеното дишане на Селоме и шумоленето на дрехите й по камъка.

— Стигнах до ръба — задъхано прошепна тя.

Мърсър я последва и видя, че сгрешил в изчисленията си. От земята изглеждаше така, сякаш тесният скален перваз продължава още десетина метра по следващата пукнатина, но само след шейсет сантиметра ръбът се стесняваше и се превръщаше в тъмна ивица, която след около метър изчезваше, а после отново се появявяше.

На шест-седем метра над тях той не видя нищо освен гладка като стъкло каменна повърхност. Не можеха да се изкатерят оттам, а да слязат беше невъзможно.

— Какво ще правим? — попита Селоме, разгадавайки изражението в очите му.

Мърсър се замисли.

— Ще трябва да скочим на следващия скален перваз. Виждаш ли онази изпъкналост на височината на гърдите ни там, където первазът изчезва? Ще трябва да се наведеш, да се хванеш за нея с лявата си ръка и да се прехвърлиш. Достатъчно си висока, затова петите ти ще стъпят на отсрещната страна.

— За нищо на света! — извика тя.

— Ако имаш по-добро предложение, готов съм да го чуя.

Тя се огледа. Каменната издатина, която Мърсър бе видял, беше колкото юмрук и се подаваше от скалата на не повече от десет сантиметра, но можеха да се задържат на нея, за да се прехвърлят до остатъка от скалния перваз.

Селоме допря рамо до скалата, вторачи се в изпъкналия камък, вместо в двайсетте метра празно пространство отдолу, протегна ръка и се хвана. Без да си позволи дори секунда размисъл, тя прехвърли тежестта си върху ръката си, докато тялото й се изви назад. Сетне леко отскочи и се залюля. Десният и крак стъпи на скалния перваз и Селоме бързо премести тежестта си върху него, държейки се за скалата. Тя пусна издатината и се усмихна на Мърсър.

Той отвърна на усмивката и и се приготви да повтори подвига и, когато край главата му прелетя камък. Мърсър погледна нагоре и видя тъмен силует, очертан на фона на нощното небе. В ръката на мъжа имаше още един камък, а на рамото му бе преметнат автомат. Човекът видя, че Мърсър го гледа, направи му знак да се качи и го подразни, като подхвърли камъка от едната в другата си ръка. Мърсър скочи към каменната издатина, описвайки дъга във въздуха.

Мъжът закъсня. Мърсър скочи на тесния скален перваз, точно когато камъкът прелетя зад него, и бутна Селоме напред. Следващата отвесна вдлъбнатина беше широка и завиваше в скалата. Щом се изкатериха достатъчно високо, стана възможно да се движат нагоре като по рампа. Нямаше начин да стигнат до върха, без стрелецът отново да ги види, но Мърсър се надяваше, че ще го изненада.

На четири-пет метра от върха той хвана Селоме за крака.

— Наведи се. Мина над нея, за да поеме водачеството, и видя, че нападателят чака в началото на ерозиралата вдлъбнатина и е насочил автомата. Ако искаше, мъжът можеше да ги застреля, но Мърсър подозираше, че заповедите му са да ги залови. Човекът нарочно не улучи Мърсър с камъните. Мърсър бе подготвен и за подобна случайност, затова се бе изкатерил достатъчно далеч от манастира, та да попречи на пазача да извика подкрепление. Ако искаше подкрепа, суданският бунтовник щеше да бъде принуден да изтича до манастира, предоставяйки възможност на Мърсър и Селоме да избягат.

— Стой наведена и се дръж — прошепна Мърсър. Той се катереше по стръмното дефиле като машина.

Искаше му се да може да използва пистолета на Селоме, но изстрелът би предупредил всеки в радиус от километър и половина. Беше готов да прибегне до отчаян план. Светлината беше оскъдна и той незабелязано се приближи до суданеца, който долови опасността, когато вече беше късно.

Преди да излезе от пещерата, Мърсър бе завързал геоложко чукче за найлоново въже, дълго пет метра, и го държеше навито под мишницата си. Дръжката се подаваше от разкопчаната му риза. Ъгълът беше почти невъзможен, но той извади чукчето и го хвърли, като държеше свободния край на въжето. Найлоновото въже се уви около врата на терориста и го наклони назад. Чукчето се върна в лявата ръка на Мърсър. Той го дръпна с всичка сила, поваляйки мъжа. Пусна въжето и суданецът тупна в клисурата на няколко крачки от Селоме. Африканецът отскочи веднъж и после прелетя край нея, претърколи се в пукнатината и падна в празното пространство. Викът му продължи по-малко от две секунди.

Автоматът му се бе заклещил зад скалата на няколко метра от Мърсър.

Той изчака няколко минути, но не чу звук и когато надникна от върха на скалата, не видя нищо освен пустинята. Селоме се приближи до него.

— А сега какво?

— Опасявам се, че планът ми беше дотук — призна Мърсър и даде пистолета, задържайки автомата, после пъхна чукчето в колана си.

В далечината подобните на крепост стени на манастира бяха осветени от фаровете на няколко превозни средства. От време на време пред тях преминаваше фигура и хвърляше сянка върху сградата. Доколкото виждаше, имаше три камиона и Мърсър пресметна, че в манастира са дошли най-малко десетина терористи. Автоматът АК — 47 побираше трийсет патрона и Мърсър трябваше да се възползва от всеки от тях.

— Предлагам да се промъкнем до тях и да ги убием.

— Мърсър, веднага щом стреляме, те ще ще хукнат да ни гонят — напомни му Селоме.

— Каквото и да правим, трябва да се приближим. Той я поведе по ръба на скалата, прикривайки се зад неравния перваз. На трийсет метра от манастира те видяха най-малко десет въоръжени суданци, които обикаляха около камионите. До стената бяха наредени неколцина монаси. Лицата им блестяха от пот, а очите им бяха широко отворени и уплашени на светлината на фаровете. Мърсър наблюдава няколко минути, очаквайки да види какво ще стане, макар че вече знаеше. Изведнъж бунтовниците застанаха неподвижно. В кръга от светлина влязоха четирима мъже. Трима от тях носеха оръжия. Четвъртият не беше въоръжен и крачеше, размахвайки ръце, с отпуснатата походка на роден водач. Той беше бял. „Някой от хората на Левин?“ — запита се Мърсър.

Озадачен, Мърсър гледаше, докато белият мъж разговаряше с един от чернокожите и чакаше заповедите му да бъдат преведени на другите. Неколцина мъже скочиха в камионите и потеглиха. Мърсър предположи, че се отправят към основата на скалата, за да се опитат да ги проследят. Белият и няколко бунтовници влязоха в манастира, бутайки монасите пред себе си. Друг суданец се приближи до скалата и огледа местността с мощно фенерче, надявайки се да забележи плячката. Той се обърна и тръгна към мястото, където се криеха Мърсър и Селоме. Беше въпрос само на няколко минути да ги намери, спотаени в мрака.

Мърсър долепи устни до ухото на Селоме. Шепотът му беше почти недоловим.

— Стой тук.

Той се запромъква напред, за да скъси разстоянието между приближаващия се суданец, и после се вмъкна в плитката вдлъбнатина. Острото геоложко чукче беше в дясната му ръка, а автоматът — под тялото. Устата му пресъхна, докато бунтовникът крачеше към него.

Лъчът на фенерчето осветяваше напосоки земята. Мърсър знаеше, че ако терористът го насочи към него, ще трябва да се предаде. Но африканецът изглеждаше по-заинтригуван какво има под ръба на скалата. Суданецът беше на десет крачки, когато Мърсър пристъпи към действие. Той приклекна и после хукна напред. Стреснатият бунтовник не успя да реагира. Мърсър го уби с един-единствен светкавичен удар на чукчето, без да се чуе и звук.

После се върна при Селоме и двамата заобиколиха манастира, за да се приближат от по-малко вероятна посока. Ако белият мъж беше израелски агент, това означаваше, че те са загърбили различията си със суданците и са съюзили силите си. Мърсър не искаше да мисли за тази вероятност.

„Ами ако той е човекът с парите, който поддържа бунтовниците и финансира операциите им?“ Внезапно се сети какъв е отговорът. „Италианец!“ Някой, свързан с мината, която Мърсър бе изследвал, и идваше, за да продължи работата. Но на италианец, свързан с колониалното минало на Еритрия, никога нямаше да бъде разрешено да се върне в страната. Използването на судански наемници обаче би му позволило тайно да разработи старата мина, без пряко да се замесва. „По дяволите, заведох ги право в мината и им осигурих работна ръка.“

Той се замисли за африканеца, който бе открил огън на летището в Рим. Стрелецът навярно работеше за италианеца. Суданецът явно бе видял, че израелският агент следи Мърсър, бе решил, че е заплаха за живота на геолога, и го бе убил. Това трябва да бе сложило началото на борбата между суданците и израелците, битка, която бе продължила извън хотелската стая на Мърсър в Асмара.

Въпреки всичко оставаше въпросът откъде суданците и италианският им поддръжник знаеха за идването на Мърсър в Еритрея и за целта на посещението му, но отговорът трябваше да почака.

След като направиха широк кръг, Мърсър поведе Селоме обратно към манастира. Той приклекна, когато се приближиха, и огледа задната част на сградата, търсейки пазачи, но не видя никого. Двамата пробягаха последните сто метра. Разкопаната градина на монасите заглуши звука от стъпките им. Само за секунда Мърсър намери прозорец с незатворен капак, повдигна Селоме, за да й помогне да се прехвърли вътре, и влезе след нея.

Намираха се в монашеска килия, подобна на онази, в която Мърсър за пръв път бе дошъл в съзнание, със същото обикновено дървено легло, бюро и задължителното разпятие. Той открехна вратата и се ослуша. В манастира отекваха гласове, гневни викове и от време на време стенания, сякаш удряха някого. Звуците не се чуваха ясно, но Мърсър разбра, че мъжете говорят на италиански, и направи знак на Селоме да се приближи до него, за да слуша. — Разбираш ли какво казват?

Тя се съсредоточи и прибра косите си зад ушите, за да чува по-добре.

— Разпитват за нас отец Ефраим. Питат го къде сме. Мъжът говори с венециански акцент и ми се струва, че ще постигне своето. Удрят друг монах всеки път, когато Ефраим каже, че не знае къде сме отишли. Какво ще правим?

Изражението му съответсваше на отчаяния поглед в очите на Селоме. Не можеха да позволят разпитът да продължи. Тази вечер вече беше убит един монах.

— Ще трябва да ме прикриваш. Върви близо до мен. — Мърсър отвори вратата, преди Селоме да успее да каже нещо.

Внезапната му поява в коридора стресна суданеца, който минаваше оттам. Мърсър реагира инстинктивно и го удари с приклада на автомата. Дървото разби челюстта на бунтовника. Кръвта му изпръска стената. Преди изпадналият в безсъзнание мъж да се свлече на земята, Мърсър пристъпи към действие и влезе в трапезарията, следван от Селоме.

Отец Ефраим се бе навел над прострян на пода монах, около когото имаше локва кръв. До стената бяха наредени трима други монаси, пазени от неколцина бунтовници. Италианецът стоеше до вратата. Мърсър вдигна автомата, сграбчи италианеца за косата и заби дулото в кръста му, принуждавайки го да коленичи.

— Махди! — извика италианецът.

Един от суданците насочи пистолета си към главата на Мърсър и освободи предпазителя.

— Селоме! — изкрещя Мърсър и агентката влезе в стаята, хладнокръвно прицелвайки се в Махди. — Насочат ли още едно оръжие към мен, вътрешностите ти ще украсят стените, приятел.

Мърсър подозираше, че италианецът говори английски, но завъртя дулото на автомата в гърба му, за да покаже, че намеренията му са сериозни.

— Мисля, че това се нарича безизходно положение, нали? — небрежно подхвърли Джанкарло Джанели. В гласа му нямаше и следа от страх. — Нека сложа край на това, доктор Мърсър.

Отекна изстрел и отец Ефраим политна към стената. От пистолета, който Джанели държеше пред себе си, скрит от погледа на Мърсър, се разнесе тънка струйка дим.

— Хайде, докторе, стреляй. Никой от нас няма да спечели нищо, ако стоим със скръстени ръце.

Ефраим едва си поемаше въздух и лицето му бе придобило неестествен сивкав оттенък. Той притискаше с ръце раната в корема си, а през пръстите му струеше кръв.

— Тук има десетина монаси — продължи Джанели. — Давам ти думата си, че няма да живеят и пет секунди, след като ме убиеш.

Той бе изиграл финала толкова бързо, че Мърсър нямаше избор. Можеше да застреля италианеца, но после щяха да убият него и Селоме и нямаше да спечели нищо. Или можеше да спусне оръжието и да се надява на друга удобна възможност. От самото начало имаше чувството, че е една крачка назад от другите играчи, и сега отново изоставаше.

Махди се усмихна презрително, когато Мърсър отдалечи оръжието си от Джанели, показвайки, че не би имал нищо против самоубийствена престрелка. Селоме пусна пистолета, който изтрака на пода. Тя седна до Ефраим и сложи главата му на коленете си. Джанкарло Джанели не спря Мърсър, който отиде при нея. Единият от суданците взе пистолета на Селоме и автомата на Мърсър.

— Съжалявам — прошепна Мърсър на умиращия монах, съзнавайки колко безполезно прозвуча извинението му.

Ефраим губеше битката със смъртта. Той заговори и от устата му бликна кръв.

— Децата — преведе Селоме, — които са умрели в мина-та, са били убити от ж-ж-ж…

Последната му дума не се чу ясно.

— Какво каза?

— Не съм сигурна. Сякаш каза, че децата са били убити от жестокост.

— Тази нощ загубихме достатъчно време — рече Джанкарло и Махди и един друг бунтовник дръпнаха Селоме и Мърсър и ги изправиха на крака. — Докторе, търсим те от няколко дни. Трябва да отговориш на няколко въпроса за старата мина.

Мърсър предположи, че италианецът е довършил работата, която двамата с Хабте бяха започнали. Чужденецът бе отворил мината на цар Соломон, но вероятно не знаеше какво е намерил. Това беше единственото предимство на Мърсър, ако се надяваше да попречи на Ле-вин. Знаеше, че ако иска да запази живота на Селоме и своя собствен, ще трябва да се представи като незаменим.

— Ще ти кажа каквото искаш — рече той.

— Знам.

— Но първо ми кажи кой си.

— Името ми е Джанкарло Джанели и чичо ми е отворил тази ялова шахта, която си открил. — Джанели поклати глава. — Горкият Енрико е знаел, че в околността има диаманти, но очевидно е сбъркал с няколко километра и е изкопал тунел на друго място. Но някой отдавна е открил залежите от кимберлит и съдейки по дълбочината, която изследвахме, преди да тръгнем да те търсим, е разработвал мината много години. А сега е време да продължа нещата, да поправя грешката на чичо ми и ти, докторе, ще ми помогнеш.

Мърсър разбра какво бе искал да каже отец Ефраим за децата, убити от жестокостта. Той я усещаше във всяка клетка на Джанкарло Джанели. Жестокостта, за която монахът говореше, се дължеше на безграничната алчност на италианската фамилия.