Мината на цар Соломон

МИНАТА

Звукът приличаше на биене на барабани, плътен бас, който разтърсваше гърдите на мъжете, излизащи от тунела в края на смяната. Преди да видят изхода, те разпознаха шума. Хората бяха селяни и познаваха кога вали.

Беше осем вечерта и толкова тъмно, че почти нямаше разлика между черния тунел и външния свят. Навън валеше проливен дъжд, същинска завеса, през която едва се забелязваха силуетите на хората. Разговорите бяха невъзможни, докато Мърсър и другите миньори, излизащи от шахтата, се приближаваха към завесата от вода. Внезапната поява на другата смяна беше стряскаща и зловеща.

— Дъждът ще ни помогне ли, или ще ни навреди? — изкрещя Хабте в ухото на Мърсър, за да надвика шума.

Мърсър сви рамене. Беше се съсредоточил върху други неща и не мислеше за бурята. Каза на Селоме да бъде готова два часа, след като смяната им приключи, а в това време двамата с Хабте трябваше да свършат много неща. Когато дойде ред да излязат в поройния дъжд, Мърсър дръпна настрана Хабте. Най-близкият судански пазач се намираше на петстотин метра в тунела, в края на групата миньори, затова не можеше да види и чуе Мърсър и Хабте.

— Готов ли си с всичко, което трябва да направиш? — уморено попита Мърсър. Беше се съвзел, доколкото можа по време на смяната, но пак се чувстваше изтощен. Имаше чувството, че никога няма да се възстанови напълно. Единствената му утеха беше, че Хофмиър не бе счупил ребрата му.

— Да. Ще чакам до тунела. Всичко ще бъде готово.

— Ако не е, това ще бъде най-окаяното бягство в историята — изръмжа Мърсър. — Всички знаят ли какво се очаква от тях?

— Ще разберат, когато настъпи моментът. Онези, с които не можах да говоря днес, като мъжете, влизащи в мината, ще научат от другите. Не се тревожи. Ще бъдат готови.

Мърсър разчиташе на предчувствията си и ако грешеше, Хофмиър и Джанели вероятно щяха да се редуват да го пекат на бавен огън.

— А ти готов ли с всичко, което трябва да направиш? — ухили се Хабте, опитвайки се да разведри мрачното настроение на Мърсър.

— И двамата ще разберем след два часа.

Както Мърсър подозираше, Джанели не бе осигурил палатки за работниците си. Но италианецът, другите бели и суданските бунтовници се бяха настанили в отделни палатки с климатични инсталации и лампи, които блестяха слабо през сребристите струи на дъжда.

Нито една от жените не бе принудена да сервира храна по време на бурята, но бяха сложили ядене за приключилите смяната работници. Хлябът беше толкова прогизнал, че се процеждаше през пръстите на Мърсър като кал, а казаните с яхнията преливаха от дъждовна вода. Вместо да губи времето си с храна, която и без това беше твърде нервен да яде, той си проправи път до оградения с бодлива тел лагер. На земята бяха прострени големи сини мушами, под които се виждаха безброй изпъкналости. Това бяха хората, сгушили се един до друг, за да се стоплят и защитят. Небето се раздираше от гръмотевици и светкавици, които разтърсваха земята. Но въпреки това Мърсър чу стенанията на ужасените еритрейци.

Трима суданци наблюдаваха бежанците, но когато мина край палатката им, Мърсър видя, че единият вече е заспал, а другите дремят. Времето беше лошо и те не очакваха неприятности.

„Точно така, момчета — помисли си, докато влизаше в заграждението. — Ние сме само овце, легнали си за през нощта. Спете спокойно.“

Еритрейците му бяха запазили ъгъл под мушамата и с жестове го насочиха към мястото. Мърсър се пъхна отдолу и зачака Хабте да изяде пълното с вода ядене. Въпреки адреналинът, който напрягаше тялото му, Мърсър успя да поспи няколко минути, докато Хабте се промъкна до него.

— Можеш да спиш? — учуди се еритреецът.

— Сигурно не се притеснявам много. Ако си грозен като мен, ще спиш много, за да се разхубавиш — пошегува се Мърсър и после стана сериозен. — Взе ли го?

Хабте му показа миньорското чукче, затъкнато в колана му.

— Няма да разберат, че е изчезнало.

— И си осигурил двама помагачи?

— Един. Другият съм аз.

— Забрави, Хабте. Не можем да рискуваме да изпоре-жеш ръцете си. След като излезем от заграждението, ще трябва да вършиш деликатна работа.

Хабте кимна.

— Да. Намерил съм човек, който ще я свърши. Оградата беше направена от бодлива тел, навита във формата на пирамида, широка три метра в основата и висока два метра и половина. Телта бе заплетена толкова стегнато, че препятствието приличаше на десетки хиляди зъби, дълги два сантиметра и половина, които можеха да разкъсват еднакво лесно и дрехи, и плът. Планът на Мърсър беше прост, но изискваше куража на двама бежанци и поносимост към силна болка.

Когато бяха готови, първият бежанец легна по корем и бавно започна да пълзи под бодливата тел. Придвижваше се предпазливо, но щом пъхна ръка в стоманените спирали, се израни и окървави. Мъжът не извика, нито се оплака и не се опита да извади ръката си. Беше взел дрехи от другите миньори, затова беше облечен дебело, за да се предпази, но докато продължаваше да се промъква, платът се разцепи и от раните му бликна кръв, тъмна като кожата му. Дъждът я изми. Еритреецът извика, само когато бодливата тел се заби в лицето му и разкъса плътта до брадичката. Щяха да са необходими няколко шева и щеше да остане белег.

В продължение на десет минути Мърсър, Хабте и един друг бежанец наблюдаваха придвижването му и затаиха дъх, когато мъжът се убоде в слабините. Той извади бодливата тел и прошепна, че не е засегнат важен орган и те въздъхнаха облекчено. Пет минути по-късно се виждаха само босите му крака. Дойде време и вторият бежанец да влезе в бодливата тел.

Еритреецът запълзя след първия, използвайки тялото му като щит, и го настигна само за няколко минути, после мина пред него и продължи по-бавно и предпазливо. По бодливата тел останаха парчета от дрехите и плътта му. Той спря само когато краката му се увиха около главата на другаря му. Оставаха му да премине още петдесет сантиметра.

Мърсър не се поколеба и се залови със задачата със същото безстрастие като еритрейците. Промъкна се под първия бежанец и сетне под втория, като им благодари.

Движейки се бавно, Мърсър започна да си проправя път през остатъка от бодливата тел. Ръцете му станаха хлъзгави от кръвта и водата. Дъждът течеше в очите му, затова пълзеше почти слепешката. Едва когато блесна светкавица, той видя колко малко разстояние е изминал. Опита се да ускори ход, но бодливата тел се заби в нокътя на пръста му чак до костта. Болка прониза ръката му, разпространи се до мозъка му, и се наложи да прехапе устни, за да не извика.

Той извади шипа и продължи, като затвори очи от мъчителната болка. Изведнъж ръцете му напипаха празно пространство. Беше стигнал до края на оградата. Извивайки тяло, Мърсър запълзя напред и прошепна на Хабте да го последва. След три минути еритреецът беше до него, промъквайки се със завидна лекота под препятствието.

Хабте се освободи от бодливата тел и помогна на Мърсър да се измъкне. Пороят не спираше.

— Ще ни последват и други — каза Хабте, когато двамата вкусиха свободата за пръв път от няколко седмици. Дъждът изми кръвта от лицата и ръцете им.

— Ако не получат помощ, кръвта им ще изтече.

— Те знаят, че това е цената на свободата.

Мърсър погледна Хабте и видя, че еритреецът казва истината, такава каквато я разбира. Той се запита дали етиопците, окупирали някога тези земи, наистина са вярвали, че ще победят враг с подобна сила на духа.

— Саможертвата им няма да е напразна. Готов ли си?

— Да.

— Ще се срещнем до входа на тунела след… — Мърсър погледна часовника си и се изуми, че е минало толкова много време. — Един час и двайсет минути. Ще можеш ли да направиш всичко?

Хабте се замисли за миг.

— Да. Няма да е лесно, но ще бъда там.

— Ще се видим след малко.

Двамата стиснаха ръце и след няколко секунди изчезнаха в бурята.

Мърсър се вторачи в мрака отвъд миньорския лагер. Лесно можеше да избяга. До сутринта щеше да бъде на няколко километра от долината. Дъждът щеше да заличи следите му и нямаше да могат да го открият. За два дни можеше да се върне в родината си. Знаеше, че похитителите на Хари са израелци, и имаше достатъчно връзки в правителството, за да осигури освобождаването на приятеля си. След седмица двамата можеха да се наслаждават на питие в „При Дребосъка“. Той гневно поклати глава, за да прогони образите от съзнанието си, и отмести поглед от примамливата пустиня.

За да попречи на Левин, първо трябваше да спре Джанели. А за да го стори, трябваше да освободи някои от бежанците, които да създадат суматоха и да прикрият опита му да се свърже с Дик Хена. Освен това Мърсър бе отговорен, че взеха в плен еритрейците, и беше негов дълг да върне свободата им. Той се замисли и за Селоме, и за онова, което бе преживяла. За пръв път откакто Аги Джонстън го напусна, Мърсър чувстваше онзи предишен пламък в гърдите си. На този етап нямаше значение дали това е любов, но му даваше сили да се бори. Той тръгна към палатката на Джанкарло Джанели.

Лагерът на белите се намираше на около петстотин метра от заграждението за пленниците. Нощта беше мастиленочерна и светлината, струяща от палатките, водеше като фар Мърсър, който газеше в калта. Шумът на дъжда заглушаваше всички други звуци.

Неочаквано от сребристия дъжд изскочи въоръжен бунтовник. Появата му беше толкова внезапна, че Мърсър се усъмни в зрението си. Суданецът гледаше встрани и държеше автомата си под мокрото си пончо. Гърлото на Мърсър пресъхна. Той затаи дъх и събу обувките си, като се молеше бунтовникът да не се обърне. Движеше се бързо, като правеше колкото е възможно по-големи крачки. Суданецът усети нещо и започна да се обръща, изваждайки автомата.

Мърсър стигна до него, вдигна лакът и използвайки инерцията си и обръщането на пазача, за да увеличи силата на удара, го стовари върху врата му. Суданецът се строполи в калта. Мърсър нямаше време да провери дали бунтовникът е мъртъв, или само е изгубил съзнание. Той грабна автомата му, претърси униформата на пазача за резервни пълнители и продължи към лагера.

Въоръжен и изпитвайки известно усещане за контрол, Мърсър се приближи до палатките, които бяха разположени на две отличаващи се групи. По-големите бяха разпънати в четири редици, а другите пет образуваха кръг. Мълния освети маси, столове и огнище от камъни в средата. Мърсър предположи, че четирите по-малки палатки са за белите, наведе се и се отдалечи колкото е възможно повече от палатките на суданците.

Дъждът го скри, докато се промъкваше към задната част на лагера на белите. Мърсър се препъна в едно от въжетата и падна в калта. Лежа на земята, докато бавно преброи до двайсет, като чакаше да види дали непохватността му е привлякла внимание, но не последва тревога.

Мърсър долепи ухо до найлона на палатката и се заслуша. Беше взел парче бодлива тел, което едва държеше, без да убоде пръстите си. Увери се, че в палатката няма никого, и сряза стената там, където бе прикрепена към пода.

Пропълзя вътре и се опита да види всеки детайл на слабата светлина от съседните палатки. Веднага щом забеляза, че има две легла, той разбра, че се е вмъкнал в друга палатка. Търсеше Джанели, а милиардерът едва ли спеше в една палатка с друг човек. Мърсър се досети, че това трябва да е жилището на двамата южноафриканци, които в момента бяха в мината.

Чу, че Джанели и Джопи Хофмиър разговарят в съседната палатка. Дъждът му пречеше да разбере думите, но гласовете несъмнено бяха техните. Промъкна се до отсрещната страна, където разговорът се чуваше най-силно, и изряза малка дупка в найлона. Но гледката беше запречена от чанти и куфари. Мърсър долепи ухо до отвора.

— Защо не използваме багера? — засмя се Джанели и Мърсър разбра, че обсъждат как да го убият.

— Мисля, че ще бъде по-забавно, ако го дадем на суданците и ги оставим да го изнасилват, докато умре — каза Хофмиър.

— Не знаех, че християните вършат такива неща.

— Не забравяйте, че онези маймуни преди всичко са африканци. Изнасилването на заловените врагове е най-старият обичай тук.

— Девет и половина е — възкликна Джанели. — Загубих представа за времето. Трябва да се обадя във Венеция. Ще се наложи да ме извиниш.

— Разбира се, господин Джанели. Съжалявам, че заради мен закъсняхте за обаждането.

— Още не е станало късно, но отново трябва да използвам тоалетната. Гореща вода, вносна храна и никакъв лед няколко седмици и въпреки това стомахът ми е задръстен.

— Отмъщението на Мениелек, а?

— Не е смешно, Хофмиър.

Мърсър чу как Джанели смъкна ципа на панталона си и после гласовете заглъхнаха. Последните думи, които долови, бяха ругатните на италианеца срещу дъжда.

Разполагаше с десетина минути, преди Джанели да се върне, и той не ги прахоса. Разшири дупката, за да може да мине през нея, и докато се вмъкваше, събори багажа, който падна на земята.

— Мамка му — изсъска Мърсър, масажирайки тила си, където го бе ударила една от чантите.

Започна да претърсва палатката на Джанели, преравяйки куфарите. Джанели си бе докарал мебели, сред които старинно дървено легло с балдахин и мрежа против комари. Мърсър пъхна ръце под дюшека и откри две вградени чекмеджета, където намери сателитния телефон, който бе дал на Хабте в номадското село Бадн. В десетте чекмеджета на старинното бюро имаше само купчини документи.

Той погледна часовника си. Бяха изминали осем минути. Паниката го накара да бърза. До шезлонга имаше масичка, отрупана с книжа. Мърсър ги вдигна, за да види дали отдолу не е скрито нещо, но пак не му провървя. Джанели щеше да се върне всеки момент и ако Мърсър не намереше нищо, с плановете му за бягство беше свършено. Щеше да бъде по-добре да се върне в заграждението и да опита отново следващата нощ.

Дъждът барабанеше по найлоновия покрив и заглушаваше всички звуци. Мърсър пак погледна часовника си. Единайсет минути. Трябваше да тръгва. В същия миг хладилникът вляво се разтресе, избръмча силно и утихна. Мърсър осъзна, че това е единственото място, където не е търсил, и го отвори. На най-горната лавица беше кожената му чанта. За миг той се увери, че сгънатите снимки от „Медуза“ са вътре. Слава Богу! Ако не бяха там, плановете му за бягство щяха да се провалят.

Джанели трябва да ги бе сложил в хладилника, за да ги предпази от високата влажност на въздуха. Мърсър преметна през рамо чантата си и започна да подрежда багажа, когато гласът на Джанели го накара да се вцепени. Италианецът беше пред палатката и викаше нещо на пазачите.

Мърсър се провря през отвора и се измъкна навън, преди Джанели да го е забелязал.

Задъхан, той легна на земята. Дъждът изми потта от лицето и ръцете му. Джанкарло започна да говори по сателитния телефон, свързан с компютъра му. Мърсър грабна автомата, прехвърли резервните пълнители в чантата си и побегна. Имаше само петнайсет минути, за да освободи Селоме и да отиде при Хабте, а се бе надявал, че ще му остане половин час.

Докато тичаше, се запита дали нямаше да е по-умно, ако бе хванал Джанели и бе използвал живота му като разменна монета, за да освободи останалите еритрейци. Може би щеше да успее, но ако Джанели откажеше да съдейства, което беше твърде възможно, като се имаше предвид психичната му неуравновесеност, или ако бунтовниците започнеха да стрелят, тогава действията на Мърсър щяха да доведат до смъртта на стотина невинни хора. Не, първоначалната му идея беше по-добра. Имате чувството, че няма да победи в пряк сблъсък с Джанели, затова щеше да се крие и да се бие само когато е готов.

Заграждението на жените беше по-малко от лагера за мъжете. Вътре имаше трийсетина жени и девойки, заедно с децата, които бяха твърде малки, за да работят в мината. Мърсър го бе огледал рано сутринта, преди да започне смяната му, и знаеше, че единственото слабо място е входът. Нямаше време да се провре под бодливата тел.

Пазачите бяха разпънали палатка, за да се предпазят от природната стихия и да се уединят за изнасилванията през нощта. Мърсър нямаше възможност да се преоблече или да скрие лицето си, затова направо влезе. Първият суданец, който го забеляза, седеше на дървен стол. Мърсър го удари по челото с приклада на автомата и го повали на земята. Вторият се претърколи на пода до ниската палета, на която спяха, когато Мърсър се обърна, за да повтори атаката. Суданецът нямаше време да вземе оръжието си и без да обръща внимание на вдигнатите му умолително ръце, Мърсър стовари приклада върху главата му. Третият не беше в палатката.

— По дяволите.

Бунтовникът беше или в тоалетната, или в заграждението за жените и избираше жертва за през нощта. Мърсър не можеше да си позволи да губи време да го чака.

Той погледна към лагера на жените, но на десетина крачки не се виждаше нищо от дъжда. Катинарът на портата от бодлива тел беше отключен. Това означаваше, че суданецът е вътре.

В същия миг от отсрещната страна на заграждението се разнесе пронизителен женски писък. Мърсър тръгна по посока на гласа. На земята имаше голяма мушама, под която жените се криеха от дъжда. Мърсър я повдигна, видя два тъмни силуета, боричкащи се в мрака, и насочи оръжието си към по-високия.

Точно преди да забие дулото в бъбрека му, Мърсър осъзна, че по-ниският е мъжът. По-високият човек беше Селоме! Мърсър замахна и заби дулото в гърба на суданеца. Африканецът се изви от болка. Мърсър го хвана повали го на земята и запуши носа и устата му, докато мъжът престана да се съпротивлява.

— Надявам се, че не идвам твърде късно — прошепна той на Селоме.

Тя се успокои.

— Бих казала, че идваш точно навреме.

— Имаме около три минути до срещата с Хабте. Хайде!

Двамата излязоха от заграждението.

— И другите жени ще избягат — убеди го Селоме, докато минаваха край палатката на пазачите. — Ще се опитат да освободят мъжете и ще се разпръснат в хълмовете наоколо.

— Това ще затрудни Джанели да ни намери.

До входа на мината имаше още едно заграждение, опасано с бодлива тел, където жените и децата разтрошаваха кимберлита. Вътре бяха само двамата пазачи, охраняващи сейфа, където Джанели държеше диамантите. Наблизо бръмчеше генератор. В дъжда светеше един-единствен прожектор. Мърсър и Селоме се приближиха предпазливо, използвайки за прикритие големия булдозер.

Бяха закъснели. Хабте трябваше да е някъде там и да ги чака, след като изпълнеше задачата си, която беше много по-важна от всичко останало.

— Ами сега?

Погледът на Мърсър се спря на багера, паркиран на няколко метра от тях.

— Ела.

Когато стигнаха до багера, от купчината камъни изскочи Хабте и се присъедини към тях.

— Тъкмо започвах да се питам дали не сте отишли да се ожените тайно — пошегува се еритреецът.

— Мислехме да го направим, но тя настоя за голяма церемония. Знаеш какви са жените — отговори Мърсър и стисна ръката му. — Всичко готово ли е?

— Детонаторът е зад купчината камъни, където чаках, а над главния вход има петнайсет килограма експлозив.

— Някакви проблеми?

— Не. Ти се оказа прав. Лесно разбих ключалката на експлозивите с геоложкото чукче.

— Разчитали са на пазачите да ни попречат да се доберем до тях и не са си направили труда да сложат по-солидна ключалка.

— Добре, че си се сетил за това — отбеляза Селоме.

— Елементарно, драга моя Селоме. — Мърсър бръкна в чантата си, извади сателитния телефон и го даде на Хабте. — Номерът е програмиран. Натисни това копче и набери двайсет и пет. Но може би ще трябва да отидеш някъде в планините наоколо. Човекът, с когото ще разговаряш, се казва Дик Хена. Ако поиска потвърждение, че си с мен, напомни му за разговора ни в колата му и му кажи, че щом жена му настоява да имат куче, най-добре е да си вземат пембрук корги без опашка. Той ще разбере какво означава това. Разкажи му какво става и му предай да изпрати тук командоси, колкото е възможно по-скоро. Ще намери точното ни местонахождение, като се свърже с НАСА. Те ще определят координатите ни, когато комуникационните сателити засекат обаждането. Накарай Хена да отбележи точния час на обаждането ти. Така много ще улесниш работата на техническото лице. Предай му, че Хари Уайт е отвлечен от израелски екстремисти, свързани с министъра на отбраната Хаим Левин. Да започне да действа, за да го освободи. Обясни му, че положението тук е тежко, и колкото повече се бави с изпращането на морските пехотинци, толкова повече хора ще умрат.

— Не трябва ли да се обади Селоме? Английският й е по-добър от моя.

— Не, тя ще ми трябва. — Мърсър се обърна към нея.

— Освен ако не искаш да отидеш да се обадиш?

— Не, ще остана с теб.

— Добре. Хабте, щом стигнеш на двайсет крачки от главния вход на мината, искам да взривиш експлозивите.

— С този телефон може да се свържем и с властите и утре еритрейската армия ще бъде тук.

— До час пазачите, които тази нощ убих, ще бъдат открити и бежанците сигурно ще платят за смъртта им. Джанели ще разбере, че съм взел телефона и заедно с главорезите си ще премине границата със Судан, докато армията пристигне. Трябва да ги задържим тук. Това е единственият начин. Заеми позиция до детонатора и след като затвориш мината, махни се оттам и се обади на Хена.

— Мърсър скочи на седалката на багера и направи знак на Селоме да седне на коленете му.

Хабте изчезна в дъжда, а Мърсър даде автомата на Селоме.

— Видиш ли, че някой ни е забелязал, застреляй го. Ключът беше на стартера и той го превъртя точно когато земята се разтърси от гръмотевица. Тежките гуми се завъртяха в калта, намериха опора и багерът потегли. Мърсър вдигна кофата като щит, който да ги предпази от изстрели.

Багерът навлезе в светлината на прожектора, монтиран на покрива на бараката. Пазачите го видяха и откриха огън. Селоме изпищя, когато куршумите забарабаниха по кофата и от метала се разхвърчаха искри.

— Стреляй! — извика Мърсър.

Пазачите спукаха гумите, но багерът продължи да пълзи напред. Мърсър настъпи до пода педала за газта. Въпреки че увеличи скоростта, той очевидно бе подценил броя пазачите, охраняващи главния вход на мината, и точността им. Селоме отвърна на огъня и уби мъжете, които не бяха намерили укритие, но оставаха още много суданци.

Мърсър успя да надникне под кофата точно когато един от бунтовниците бе прострелян и се строполи по гръб в калта. Той се приготви да поздрави Селоме за изстрела, но видя, че тя сменя пълнителя. Друг суданец падна, улучен в главата и черепът му се пръсна. Мърсър реши, че Хабте също стреля, скрит зад купчината камъни, но ъгълът беше друг. През второто затишие на престрелката той чу характерното изщракване на снайпер.

И някой друг участваше в стрелбата. Снайперист, който помагаше на Мърсър и Селоме да се доберат до мината. Мърсър се досети кой може да е. Някой от израелските командоси, от които мислеше, че се е отървал преди няколко седмици. Нямаше представа от колко време наблюдават лагера, нито какви са плановете им, но не възнамеряваше да изгуби предимството, което му даваха.

— Изпразни пълнителя, колкото можеш по-бързо. Точно така!

Те се намираха на шест-седем метра от входа и колкото повече се приближаваха, толкова повече суданци падаха, простреляни отгоре от невидимия убиец. Мърсър осъзна, че израелецът е заел позиция в средата на мястото, където Хабте бе поставил експлозивите. Той не почувства угризение при мисълта, че човекът, който им е помогнал, ще умре.

Мърсър докара малкия багер до тенекиената барака със сейфа и премаза един от пазачите между кофата и металната стена. Постройката се срути от натиска и се разпадна като къщичка от карти. Сейфът беше бял и свръхмодерен, с размерите на куфар. Мърсър спусна греблото и го повдигна. Тежестта беше твърде голяма и двигателят на багера се задави, но машината продължи да се движи напред.

На четири-пет метра от входа Мърсър усети, че земята се разтресе. В мрака блеснаха десетина тъмночервени експлозии. Хабте бе възпламенил взривовете и бе подкопал стабилността на скалата. Планината започна да се свлича като лавина. Оставаха им още три метра, но двигателят на багера прекъсваше, което показваше, че кур-шум е пробил нещо важно. Мърсър спусна греблото и откопча предпазните колани.

— Бъди готова да бягаш! — извика той, като видя плътната стена от пръст, камъни и кал, свличаща се по планината.

Багерът отново се стрелна напред, намирайки малко мощност, и влезе в мината секунда преди първата лавина да връхлети върху пустинята. Мърсър увеличи тягата и изпревари отломките, които започнаха да изпълват тунела. Земята продължаваше да се тресе, а от тавана падаха камъни. Тунелът щеше да се срути всеки момент.

— Мърсър! — извика Селоме.

Експлозията бе отслабила стените на древната шахта, от която започнаха да се откъртват огромни плочи. На стените се появиха пукнатини. Мърсър се замисли дали да не зарежат багера, но сейфът с диамантите в кофата му трябваше за примамка. В тунела връхлитаха парчета скали със скоростта на куршуми и го задръстваха.

Багерът се движи още двеста метра, преследван от прииждащата вълна от отломки. Моторът отново започна да прекъсва и Мърсър раздвижи устни в безмълвна молитва да продължи да работи.

След няколко секунди грохотът от падащи камъни утихна. Мърсър се обърна. Свличането бе спряло, макар че земните пластове още се разместваха, докато планината улягаше.

Мърсър изключи двигателя и настъпи тишина. Двамата със Селоме се бяха задъхали от изпълнения с прахоляк въздух.

Лампите в тунела се поклащаха в ритъма на предизвиканото от човешка ръка земетресение. Няколко крушки се бяха строшили в тавана и пространството под тях беше тъмно. Зад багера имаше непроходима купчина от камъни. Тунелът беше затворен.

— Какво беше всичко това, по дяволите? — Селоме се закашля, изумена от ожесточеността на лавината.

— Нашето гробище — отговори Мърсър, необезпокоен от разрухата около тях.