Мината на цар Соломон

ЕРУСАЛИМ

Мерките за сигурност в Израел още бяха затегнати, макар да бяха минали два месеца без инциденти след смъртоносния бомбен атентат край Западната стена. Това беше най-очевидно по хълмовете около стария град в Ерусалим. По тесните, криволичещи улици обикаляха въоръжени патрули, по-многочислени, отколкото по време на Интифадата. Всеки израелец трябваше да отбие две години активна военна служба, но израелската отбрана използваше само най-опитните ветерани, за да патрулират в свещения град. Униформите и картечните пистолети бяха обичайна гледка в цялата страна, но суровите лица на тези войници смразяваха кръвта и на най-невъзмутимите жители.

Тази нощ улиците и лъкатушещите алеи бяха необикновено тихи. Чуваха се само приглушените разговори на патрулите и от време на време шумоленето, вдигано от бездомни котки, които ровеха в боклука. Магазините бяха затворени и от капаците на прозорците на къщите струеше слаба светлина. Луната озаряваше калдъръмените улици. Млечнобялата й неземна светлина подсилваше призрачната атмосфера в града.

Новата част на Ерусалим също беше тиха. Присъствието на толкова много въоръжени войници, които патрулираха по улиците и безпокояха и евреите, и арабите, търсейки терористи, бе обтегнало нервите на жителите дотам, че те вече не се осмеляваха да излязат, освен ако не беше абсолютно необходимо.

В скривалището в стария град напрежението от непрестанната бдителност също се отразяваше на останалите членове от екипа, онези, натоварени с пазенето на Хари Уайт. Тези бойци бяха от най-нисшия ранг на групата и имаха минимален боен опит. Елитните членове на организацията бяха отишли в Еритрея заедно с Йосиф, оставяйки по-младите и не толкова добре обучени фанатици да пазят пленника. Без прекия контрол на Йосиф дисциплината бе започнала да отслабва и сега бе достигнала най-ниското си ниво. Макар че вярата им в каузата и в министъра на отбраната Левин не бе намаляла, те бяха загубили интерес към гледането на своенравния старец.

Най-младите членове нервничаха от принудителното бездействие. Споровете се бяха превърнали в кавги. Рахил Голдщайн, медицинската сестра, която в отсъствието на Йосиф беше водач на екипа, лекуваше прорезни рани, охлузвания и натъртвания от сбиванията, избухващи все по-често. Тя вече нямаше авторитет и съзнаваше, че ако скоро не получат нови заповеди, мъжете ще убият стареца и ще се приберат вкъщи.

Подобно на пламъка, и фанатизмът се нуждаеше от гориво, за да свети ярко, и ако не се подклаждаше, бързо угасваше.

Най-после заповедта дойде. Министър Левин се обади вечерта и каза, че иска да напуснат града. Обеща им друго убежище във военна база в пустинята Негев, близо до ядрения научноизследователски център Демона. Но вината беше добре дошла, но Левин не бе уточнил как ще минат през патрулите в Ерусалим. Рахил поиска га ранции за безопасността им, за да се измъкнат от града и той отговори, че не може да издаде такава заповед, без да предизвика подозрения. Левин обясни, че полицейс-кият час е в сила в целия Ерусалим и не може да бъде нарушаван по никаква причина, без да има пряка заповед единствено от министър-председателя Литвинов. Тя спори ожесточено с него, но министърът на отбраната беше непреклонен.

Тъй като в почти всички части на стария град не се допускаха превозни средства, Рахил осъзна, че ще трябва да придружат Хари Уайт до микробуса, който ги чакаше в новия град, а това правеше задачата им много по-трудна.

Тя бе изпратила един от мъжете да докара микробуса и да ги чака до Ционската порта на улица „Ециони“. Той имаше мобилен телефон и щеше да се обади, когато пристигнеше на мястото. Рахил седеше край масата с останалите от групата. Те обсъждаха как да улеснят евакуацията си, но досега не бяха измислили нищо вдъхновяващо. Липсата на подготовка и опит си казваше думата.

— Мисля, че трябва да отклоним вниманието на патрулите — предложи Рахил след трийсет минути безрезултатен разговор. — Яков и Лев ще тръгнат, когато Давид се обади от микробуса. Искам да сте най-малко на половин километър от къщата, преди да предприемете нещо. Вие ще решите как да отвлечете вниманието им. Автоматичен откос в страничната стена на някоя сграда би трябвало да свърши работа. Не е необходимо да ви напомням, че не трябва да ви залавят.

Тя видя вълнението, изписано на лицата на младежите. Те не я разбираха напълно, затова Рахил поясни:

— Ако ви се стори, че ще ви хванат, единствената ви възможност за избор е самоубийството. Не можем да поемем риска да бъдем разобличени. Няма начин да издържите на разпитите и изтезанията.

— Да, госпожо.

— Моше? — Тя погледна най-младия член на екипа, който се грижеше за Хари Уайт. — Приготви пленника, ще тръгнем до десет минути.

— Добре — отговори младежът.

Хари разбра, че става нещо, веднага щом Моше влезе в стаята му. Докато дните на пленничеството му се нижеха един след друг, интересът и вниманието на похитителите към него намаляваха. Пазачите го проверяваха само когато му носеха храна. Хари се радваше, че не го тормозят, но от друга страна не му се предоставяше и шанс да избяга. Те имаха оръжия, а той беше беззащитен.

Хари беше слаб, но свали още килограми по време на затворничеството. Кожата на лицето му увисна, а ясните му сини очи хлътнаха. Въпреки окаяния си външен вид той се чувстваше добре. Пиеше пестеливо от джина, който Моше му бе дал, и едва го бе преполовил. Отначало му беше трудно да се въздържа, но след като преодоля физическата потребност, Хари се изненада от дисциплината си. Вкъщи пиеше по-скоро по навик, отколкото заради някакъв емоционален проблем, а при напрежението през последните седмици скуката вече не го безпокоеше.

Но щом изпитанието свършеше, той си бе обещал едноседмичен запой. Дотогава обаче трябваше да запази остротата на сетивата си. Хари знаеше, че животът му зависи от действията му, затова си позволяваше само по няколко малки глътки, преди да заспи. Трите седмици на почти пълно въздържание бяха направили чудеса, прояснявайки съзнанието му от петдесет години махмурлук. Хари беше малко по-либерален с цигарите, но въпреки това пушеше по половин пакет на ден. Той се шегуваше, че след още няколко седмици ще се чувства на седемдесет и пет.

— Какво става? — попита Хари, когато младият евреин го бутна леко, за да го събуди.

— Тръгваме, Хари. Облечи се.

Хари седна и провеси крака си от леглото Протезата му беше подпряна на стената като рядко използван чадър.

— Пак ли е време за фалшиво обаждане до Мърсър? Хари можеше само да се надява, че приятелят му е разбрал думите му за „Будълс“ по време на последния им разговор. Разбира се, джинът, който Моше му бе дал, не беше „Будълс“, но старецът беше сигурен, че Мърсър ще познае марката. Дори Хари знаеше, че щом пие алкохол, Моше не е мюсюлманин, както предполагаше отначало.

— Не, Хари. Напускаме къщата — отговори младежът, докато пленникът му си слагаше протезата и се обличаше.

Хари загуби ума и дума от вълнение. Беше решил, че ако отново го преместят и не го упоят, както бяха направили последния път, може би ще намери начин да избяга.

— Къде отиваме? — попита той, опитвайки се да говори спокойно.

— Знаеш, че не мога да ти кажа — засмя се Моше.

— Да, да, да. — Хари закопча ризата си, разрови купчината одеяла и извади бутилката с джин. — Може ли да си взема това? Няма нищо по-добро за убиване на времето от капка-две алкохол.

Изражението на Моше се разведри.

— Ще си я поделим по пътя. Ще бъдем заедно няколко часа. Но трябва да ни съдействаш, докато отидем до превозното средство, което ни чака.

— Я стига, синко. Погледни ме — ухили се Хари. — Имам ли избор?

Моше се засмя. Хари съвсем не изглеждаше заплашителен.

Шофьорът Давид се обади двайсет минути по-късно. Той чакаше до абатство „Дормитион“ пред Ционската порта. Лев и Яков веднага излязоха, криейки картечните пистолети „Узи“ под дългите си черни сака.

— Бъдете готови. Те трябва да са на позиция след няколко минути. Искам да тръгнем веднага щом чуем стрелбата — заповяда Рахил.

Чакаха само седем минути.

В далечината се разнесоха изстрели, които отекнаха в целия град. Лицето на Рахил остана безизразно, докато стояха до вратата. След няколко секунди нощта се изпълни със звуци от бягащи крака и полицейски свирки. Рахил си представи как хората в квартала треперят в леглата си и се питат какво става.

— Да вървим.

Бяха четирима заедно с Хари Уайт. Моше стискаше ръката му. Рахила поведе малката група, държейки автоматичен пистолет до тялото си. Трябваше да изминат около триста метра през еврейския квартал, за да стигнат до чакащия микробус.

Хари разсъждаваше трескаво. Опитваше се да разпознае някакъв ориентир, но не можа. Намираше се в Близкия изток, но нямаше представа точно къде. Фактът, че Моше пиеше джин, не му говореше нищо. И тогава осъзна, че сега жена води екипа. Жена! Това не беше арабска страна. Изведнъж всичко му се изясни. Похитителите му бяха евреи. Несъмнено някаква израелска екстремистка групировка.

Трябваше да се досети. Моше беше еврейско име, като на един бивш израелски лидер.

— По дяволите — тихо изруга той.

Но как да се възползва от възможността да избяга? Нямаше значение дали терористите са мюсюлмани или евреи, щом бяха въоръжени. Хари долови напрежението в групата и разумно реши да не ги бави, като се мотае. Всички бяха в опасност.

Рахил чу, че неколцина мъже тичат към тях, и се вцепени. Тя скри пистолета зад гърба си, когато зад ъгъла на следващата пресечка изскочиха десетина войници. Щом забелязаха четиримата нарушители на полицейския час, патрулите извадиха оръжията си и сложиха пръст на спусъците.

— Не, моля ви, чакайте! — извика Рахил на иврит. — Ние сме израелски граждани.

— Какво правите на улицата? — попита командирът насочвайки пистолет към главата й.

— Близо до апартамента ни се чуха изстрели и дядо ми се уплаши — импровизира Рахил и посочи Хари. — Поиска незабавно да се махнем оттук. Той е много болен Напрежението се отразява зле на сърцето му.

— Веднага се върнете вкъщи — заповяда военният. — Не трябва да излизате.

— Знаем, но не можем да го успокоим. — Рахил зашепна, за да предизвика съчувствие. — Съпругата му, моята баба, беше убита по време на бомбения атентат на Стената и оттогава той не е на себе си.

Когато чу това откровение, водачът на патрула спусна оръжието си. Войниците направиха същото. Командирът огледа изпитателно малката група и реши, че една жена, двама младежи на двайсетина години и старец, който има такъв вид, сякаш всеки момент ще умре, не представляват заплаха. Радиопредавателят на колана му изпращя и той насочи вниманието си към него, после се обърна към войниците.

— Един от патрулите ги е видял. Двама мъже с автоматични оръжия. Разделили са се. Мислят, че единият от негодниците е тръгнал към нас. — Водачът погледна Рахил, но очевидно вече мислеше за преследването на нарушителите. — Изчезвайте! Не се мотайте по улиците!

Хари следеше размяната на реплики и осъзна, че патрулите се готвят да си тръгнат. Изведнъж му хрумна отвратителна идея. Сега или никога. „Боже, прости ми за онова, което ще направя!“ — помисли той и сетне изкрещя:

— Хайл Хитлер!

Шокиращият изблик оказа желания ефект. Патрули те се обърнаха към похитителите и след секунда колебаединият от младите терористи се стресна и извади оръжието си. Щурмовите пушки на войниците затрещяй Хари се хвърли на земята. Улицата се освети от пламъците, излизащи от дулата. Рахил се дръпна встрани, вдигна пистолета си, стреля два пъти и повали единия войник. От гърлото му бликна фонтан от кръв. Друг патрул също бе улучен. Моше умря, преди трупът му да докосне земята, пронизан от десетина куршума.

Хари се претърколи по калдъръма, запълзя и зави зад ъгъла, отдалечавайки се от мястото на престрелката. Видя, че срещу него бяга тъмна фигура с готов за стрелба картечен пистолет. Досети се, че мъжът трябва да е член от екипа на Рахил, изпратен да отвлече вниманието на патрулите, и се вмъкна в някакъв вход, за да го изчака да мине. Похитителят сигурно щеше да увеличи суматохата.

Узито на Лев имаше по-пронизителен звук от щурмовите пушки „Галил“ на патрулите и целият пълнител експлодира във войниците, като покоси четирима и рани трима. Рахил побегна, като стреляше след себе си и куцаше от куршума, който я бе улучил в крака.

Хари не изчака патрулите да отговорят на огъня, стана и хукна, придържайки се към тъмните места. Той кръстосваше уличките в усилие да се скрие в стария град.

Единственото, което го спаси да не бъде застрелян, беше намалелият брой на патрула и фактът, че те преследваха похитителите бавно, защото се опасяваха от засада. След десет минути Хари реши, че се е отдалечил достатъчно от мястото на престрелката и може да си почине и да обмисли следващия си ход. Той усети вкуса на свободата, но все още беше изолиран и сам. Осъзна, че сигурно има полицейски час и ще трябва да изчака, преди да се опита да намери помощ.

Трябваше да открие американци или служители на посолството, за да има шанс да се измъкне жив от страната. Това беше най-добрата му възможност. Но как? Къде да намери сънародници в страна, за която не знаеше ни-що? Хари се огледа и видя църква на отсрещната страна на улицата. На млечнобялата светлина на лампите забе ляза, че има превод на английски на съобщенията в информационното табло. Хари прочете списъка на услугите, предлагани от църквата, съзря шанс и се усмихна.

Давид чакаше там, където се бяха уговорили, без да изключва двигателя. До микробуса се приближи Рахил Лицето й беше изкривено от болка. Без да пророни дума тя отвори предната врата и седна до Давид.

— Карай.

— А другите?

— Никой не успя да избяга. Нападна ни патрул. Всички са мъртви. — Гласът й беше слаб и изтощен.

В същия миг иззвъня мобилният и телефон.

— Рахил, обажда се Йосиф.

— Нападнаха ни. Членовете на екипа са мъртви, а Уайт избяга.

— От къщата ли?

— Попаднахме на патрул, докато напускахме града, и Хари Уайт успя да се измъкне в суматохата. Левин каза, че не може да се компрометира, като ни осигури военен ескорт или заповяда на войниците да нарушат полицейския час. Остави ни сами и ето какво се случи.

— Мръсник. Иска поста министър-председател, а сега, когато е под носа му, реши да ни зареже. Говорих с него да ни измъкне с хеликоптер и макар че се съгласи, не беше много въодушевен.

— Четох вестниците. Изглежда ще спечели изборите с голямо мнозинство. Вече не се нуждае от нас. — Рахил изведнъж осъзна чудовищността на положението им. Мислиш ли, че ще заповяда да ни убият?

— Не. Той още иска онова, което е в мината, но когато му го доставим, не знам. Левин е амбициозно копеле, но мисля, че знаем достатъчно, за да го принудим да изпълни обещанието си. Ако ни убие, никога няма да бъде сигурен дали не сме казали на други какво сме направили. А ако успеем, положението му в правителството ще бъде осигурено завинаги. Участието и действията ни не могат да му навредят. Не е необходимо да ни убива. — Но Уайт ще проговори.

— Той не знае нищо и когато убия Мърсър, няма да има свидетели.

— Остава Селоме Нагаст — напомни му Рахил.

— Знам. И тя ще трябва да умре. Не искам да го правя, защото отмъщението на Шин Бет ще бъде жестоко, затова Левин ще трябва да се справи с това.

— Прави ли сме, Йосиф? Достатъчно важна ли е работата ни, че да оправдава всички тези убийства?

— Не работата, а мисията ни е важна. И не заради Левин, а заради онова, което тя означава за Израел.

Той й каза, че Мърсър е открил Долината на мъртвите деца, съобщи и за плановете си на другия ден да отиде там. Разказа и за операцията на Джанкарло Джанели, която вероятно се застъпва с тяхната. Йосиф подозираше, че индустриалецът го е изпреварил и е отишъл в мината, затова беше принуден да промени плана си. Израелският агент реши да се приближат предпазливо до долината и да я наблюдават, преди да пристъпят към действие, после насочи вниманието си към Рахил и тежкото й положение.

— Трябва да намериш място да се скриеш до изборите. Ние ще мислим какво да правим. Не се свързвай с Левин. Аз ще говоря с него. Останаха няколко седмици и после всичко ще свърши. За всички нас — добави Йосиф и затвори.