Мината на цар Соломон

ДОЛИНАТА НА МЪРТВИТЕ ДЕЦА

Отговорите на десетки въпроси, въртящи се в съзнанието на Мърсър, трябваше да почакат, докато колоната от камионите на Джанкарло Джанели пристигнеше в мината. Мърсър седеше в задната част на един от камионите. Пазеха го шестима въоръжени до зъби суданци. Селоме беше на задната седалка на друг камион, заедно с Джанели. Мърсър се надяваше, че близостта и до италианеца е за да я предпази от сладострастните намерения на бунтовниците, а не от плътските помисли на магната.

Мърсър бе чувал за Джанели. Името беше синоним на европейски финанси, датиращи от векове, известно почти колкото Ротшилд. Не си спомняше колко войни в Европа е финансирала фамилията Джанели, но голяма част от богаството им бе омърсена с кръвта на хиляди хора. Спомняше си обаче, че те бяха замесени във фашисткото движение през двайсетте и трийсетте години на миналото столетие, а след Втората световна война бяха преминали под закрилата на Съединените щати заради силния си антикомунизъм. Мърсър знаеше малко за сегашния глава на династията, само бе наясно, че амбицията, която бе направила фамилията толкова могъща, тече и във вените на Джанкарло Джанели.

Керванът влезе в Долината на мъртвите деца късно сутринта. Те минаха край отворената шахта, изкопана от предшественика на Джанели, и се отправиха към древната мина. Когато спряха, единият от пазачите надигна брезента над ремаркето, скочи на земята и насочи автомата си към Мърсър, който също слезе. Мърсър бе загубил представа колко дни бе отсъствал от мината, но се стъписа от извършената работа.

След няколко минути слухът му се приспособи към пронизителните звуци на работната площадка. Освен големите генератори, които бръмчаха близо до мината, Джанели бе докарал два булдозера, няколко багера, багера на Мърсър и сонда за изваждане на проби от недрата на земята. Шумът на машините отекваше в оградената от планини долина и пронизваше мръсния въздух. Мърсър видя петдесетина африканци, еритрейските бежанци, които копаеха с лопати и кирки и изсипваха пръстта и камъните в тръстикови кошове.

Направо не можеше да повярва колко много работа са свършили. Планината, която заедно с Хабте бяха взривили, беше изгребана с машини и изнесена с кошове от африканците. Мината, за която бе говорил отец Ефраим, беше отворена. Тъмната шахта беше достатъчно широка, за да може багерът да копае в земята и да се връща с препълнена кофа. Шофьорът изсипваше пръстта и камъните и група мъже започваха да пълнят с ръце кошовете, а после ги слагаха на главите си и ги изнасяха от района.

Мърсър се замисли за тежката техника, която скоро щеше да пристигне, наета и закупена от него от името на еритрейското правителство. Само големият хидравличен багер можеше да премести същото количество пръст за около час. Подвигът на еритрейците беше невероятен.

Пазачът го сръга с автомата си да го насочи към входа на мината, където чакаше Джанели. Един от бунтовниците, ядосан от бавното придвижване на еритреец, повали работника на земята. Тежкият кош с камъни падна върху гърдите му, докато човекът лежеше безпомощно на пясъка. Суданецът ритна няколко пъти бежанеца и после се обърна, за да продължи да наблюдава останалите. Никой от другите еритреици не се притече на помощ на сънародника си. Всички мислеха за собственото си оцеляване.

Робството се бе завърнало.

— Какво ще кажеш, докторе? Внушителна работа, нали? — извика Джанели. До него стоеше Селоме и друг бял мъж, едър, с широки рамене и голям корем.

— Да, сигурен съм, че на профсъюзите ще им е трудно да наберат нови членове от работниците ти.

Джанели се засмя.

— Запознай се с Джопи Хофмиър, надзирателя ми. Джопи, това е Филип Мърсър, известният американски минен инженер.

Нито един от двамата мъже не протегна ръка, но изражението на Хофмиър издаде факта, че е чувал за Мърсър. В присвитите му очи се четеше уважение.

— Преди да ми кажеш какво знаеш за мината — весело каза Джанели, — може да ти покажа района. И аз съм любопитен да видя какво е било направено, докато ме нямаше.

Входът на мината беше висок и широк два метра. Покривът на багера остърга неравния каменен таван, когато машината се появи от квадратния отвор. Джопи каза нещо на шофьора и човекът изключи двигателя. Един от суданските пазачи даде миньорски каски на Джанели и на Хофмиър, но не и на Мърсър и на Селоме.

— Успяхме да извадим още двайсет кубически метра от покриващия пласт върху рудните залежи от шахтата — докладва Джопи на Джанели. — Но колкото по-надъл-боко проникваме в планината, толкова по-труден за работа е материалът. Сякаш онзи, който е затворил мината, е искал да бъде сигурен, че никога повече няма да бъде отворена. Скоро ще се наложи да взривим някои от скалите и втърдилата се пръст.

— Има ли промяна в посоката или наклона? Намерихте ли разклонения или галерии?

— Посоката е права като конец и наклонът е петнайсет градуса. Мисля да изчакам и да те оставя сам да видиш останалото.

Щом влязоха шест-седем метра навътре в шахтата, Хофмиър и Джанели запалиха лампите на каските си. Светлината проряза мрака, но въпреки това тунелът остана потискащо тъмен, а въздухът — тежък и замърсен от отходните газове на багера. Таванът беше нисък и принуди Мърсър да се наведе, докато двамата със Селоме вървяха след италианеца и миньора от Южна Африка. Следваха ги двама суданци с пистолети.

Повървяха още петнайсет минути. Мърсър изчисли, че тунелът е дълъг най-малко два километра и половина. Докато Хофмиър и Джанели крачеха целенасочено, Мърсър разглеждаше скалните стени и тавана на светлината на подскачащите фенери на пазачите, като спираше, когато забележеше нещо интересно, и ускоряваше крачка само когато бунтовниците го сръгваха с оръжията си.

— Какво търсиш? — прошепна Селоме.

— Път за бягство — загадъчно отговори той. Селоме се обърна, но видя само безкраен тунел от еднообразни скали.

Тунелът свършваше със скален перваз, който гледаше към пода на пещера, огромно сводество пространство, създадено преди векове от естествения процес на образуването на рудната жила от кимберлит. Разтопената магма, изригнала от недрата на земята, се бе издигнала до това ниво, а после бе изстинала и се бе втърдила. Диамантената жила, врязваща се в широкия деветдесет метра свод, се бе слегнала с течение на времето, снишавайки тавана, който беше на петнайсетина метра над главите им. Това беше работната галерия на древната мина и подът носеше белезите на ненаситния апетит на човека за диаманти.

Близо до мястото, където тунелът влизаше в пещерата, бръмчеше генератор, зареждайки халогенни лампи, монтирани на триножници, които осветяваха почти всеки квадратен сантиметър от пещерата. Първите миньори бяха разделили пода на квадрати, вероятно за да следят по-добре напредъка на работата на робите. Някои секции бяха изкопани по-надълбоко от други, затова подът приличаше на триизмерна шахматна дъска. Мърсър нямаше представа колко тонове руда са извадени от пещерата, но беше сигурен, че някога всичко е представлявало солидна скала. Започваше обаче да се съмнява в твърдението на отец Ефраим, че мината е била експлоатирана четиристотин години.

— Господи! Синкавата почва! — хлъцна Джанкарло и погледна Хофмиър, търсейки потвърждение.

Едрият южноафриканец кимна.

Подът със синкав оттенък бе съставен от твърд кимберлит. Нямаше начин да се установи какво е съотношението между кимберлита и диамантите, докато не се анализират проби, но можеше да се каже, че стоят върху цяло състояние. Мърсър се замисли за разтрошените проби кимберлит, които бе открил малко преди да тръгне към манастира, и колко старателно бе обработен, за да се извлече всеки възможен карат. Това беше убедително доказателство за стойността на мината. Приказно богатство, което принадлежеше на народа на Еритрея. Освен всичко друго, Мърсър знаеше, че ако не направи нещо, богатството ще отиде в ръцете на Джанели. Полагайки неимоверни усилия, той прикри гнева си зад каменно изражение.

— Открихме го онзи ден. Накарах работниците доста да се поизпотят, за да разчистят пещерата, преди да дойдете. — Гласът на Хофмиър наруши почудата и изумлението, които Джанели очевидно изпитваше, виждайки за пръв път залежите. — Онзи, който е работил тук, се е потрудил добре, за да я запълни. Наложи се да използваме експлозиви, за да взривим отсрещната страна.

— На каква дълбочина са отвесните шахти от работната галерия на тунела? — попита Мърсър.

— Накарах неколцина негри да копаят в едната и още не са стигнали до дъното, след като извадиха десет кубически метра покриващ пласт.

— Диамантена жила в кимберлита?

— И аз мисля така — съгласи се Хофмиър. — Навремето трябва да са попаднали на изключително богат сектор с диаманти и са копали като луди.

— Това е по-хубаво от всичко, на което се бях надявал — развълнувано каза Джанели, после се обърна към Мърсър. — А сега, кажи ми какво знаеш за тази мина.

Мърсър усети, че Селоме се вцепени. И той не желаеше да казва нищо на италианеца, но знаеше, че трябва да го направи, ако иска да останат живи.

— Мината е разкрита преди около три хиляди години.

— Не ставай смешен — избухна Хофмиър. — Погледни това място. Само машини биха могли да изкопаят такива дълбоки тунели. Пещерата не може да е на повече от сто години.

— Уверявам те, че мината е древна. — Мърсър се усмихна презрително, докато гледаше Хофмиър. „Продължавай да показваш невежеството си, тъпо копеле.“ — Преди да тръгна към манастира, открих каменен чук. Беше много нащърбен и изглеждаше така, сякаш е бил изхвърлен заедно с отпадъците от рудата. Ще го намериш в кожената чанта в палатката ми. Съмнявам се, че миньори с достъп до машини биха използвали сечива от каменната ера. Нещо повече, погледни самия тунел. Бил е изкопан с техника, датираща от хилядолетия. Съдейки по структурата на стените и тавана, пробиването на тунела трябва да е било адски трудно. Ако се вгледаш отблизо, ще видиш пукнатини, направени, когато първите миньори са палели огньове, за да нагряват скалите и после са ги заливали с вода и оцетна киселина. Топлинният шок е разтрошавал камъка и им е позволявал да изнесат отломките. Няма да се изненадам, ако всеки метър от тази шахта и представлявал еднодневна работа. Предполагам, че са им били необходими двайсет и пет години за изкопаването само на този тунел.

— Възможно ли е това? — обърна се Джанели към Хофмиър.

— Да, може би — отговори южноафриканецът.

— И още как! Не си ли чел разказа на Плиний за златните мини в Астурия, Испания? — Мърсър всъщност се съмняваше, че Джопи изобщо е чувал за римския историк. — Той нарича процеса „разрушаването на планината“. През 25 г. преди Христа римляните са започнали да принуждават десетки хиляди роби да копаят в планината Лас Медулас, като използвали техниката, която описах. На върха на планината направили огромни резервоари, канали и водопроводи, напълнили ги с вода и изкопали дълги, дълбоки тунели, по които да я пуснат в галериите. Водното налягане взривило планината и богатата на злато пръст била отнесена в равнината, където лесно можела да бъде пресята. Римляните разработвали планината в продължение на двеста години, като непрекъснато променяли релефа, и извадили злато на стойност дванайсет милиарда долара. Тази мина е била разработена по подобен начин, при това много по-отдавна. Мърсър хвърли убийствен поглед на Джанели.

— Това ме довежда по последното ми доказателство. Монахът, когото застреля, ми каза, че знае за тази мина от древен ръкопис, книга, изчезнала много отдавна. Легендите, предавани от поколение на поколение, потвърждават разказа. — Мърсър се надяваше, че смесва достатъчно факти и измислици, за да задоволи Джанели. — Той каза, че тази мина е експлоатирана векове наред, до окупацията. Хората, които са я разработили, се предпочели да я затворят, отколкото да бъде завладяна от нашествениците.

— Господи, това прилича на мината на цар Соломон — ахна Джанели.

— Може би, не знам.

Италианецът се бе доближил до истината и Мърсър трябваше да го отклони.

— Възможно е това да е основата на легендата, но Джопи ще ти каже, че в Африка има безброй места, които претендират за тази чест.

— Изумително — възкликна Джанели. Беше ясно, че е смаян повече от човека, когото бе наел да разкрие мината.

Мърсър разбра това и се опита да го превърне в свое предимство.

— Може ли да предложа нещо? Спомена, че в тази пещера сте използвали експлозиви. Аз не бих го направил. Сводът може и да изглежда солиден, но ако нямаш предпазни мрежи, които да намалят ударната вълна от детонацията в тунела, ще имаш неприятности.

— Имаме ли предпазни мрежи? — попита Джанкарло.

— Не, но само за няколко дни ще ги докараме от Хартум. — Хофмиър кипеше от гняв, защото толкова лесно бяха подронили авторитета му.

— И докато говорим за това — продължи Мърсър, неусетно поемайки контрол върху разговора, — навън видях, че се готвите да пресеете отново най-ранните остатъци от рудата, за да търсите диаманти, които може да са били пропуснати. Не си правете труда. Проверих ги. Остатъците са натрошени толкова ситно, че ако не докарате преносим флуороскоп, само ще си загубите времето. А се съмнявам, че можете да си го позволите.

Хофмиър хвърли на Мърсър унищожителен поглед, сякаш щеше да се нахвърли да го бие. Повторното пресяване на остатъците от рудата беше негова идея.

— Звучи логично — съгласи се Джанели, наслаждавайки се на отчаянието, изписано на лицето на южноафриканеца. — Ако се бях заловил с трудната задача да пресявам рудата, и аз щях да се погрижа нито един диамант да не бъде подминат. Идеята да те доведа тук беше добра. Мисля, че няма да сбъркам, ако те задържа известно време. Засега ти ще бъдеш шефът сред робите ми.

За част от секундата мислите на Мърсър се изписаха на лицето му, но за щастие Джанели гледаше встрани. Мърсър не искаше италианецът да види омразата и решителността в очите му. Запази ги за себе си, защото знаеше, че ще му помогнат, когато дойде време. Джанели го бе нарекъл роб. Да, Мърсър щеше да бъде роб. Но само до момента, когато щеше да хване Джанели за гърлото и да стиска, докато копелето умре.