Мината на цар Соломон

АРЛИНТЪН, ВИРДЖИНИЯ

Мърсър не знаеше дали телефонът в дома му се подслушва, затова прекара деня в разхвърляния кабинет на Дребосъка, стая, не по-голяма от телефонна кабина и облепена със снимки от конни надбягвания. Докато работеше, Пол му донесе кафе и сандвичи. Мърсър му разказа всичко и бившият жокей се съгласи, че в подобна ситуация замесването на полицията не е правилен ход.

После се обади на Дик Хена и двамата се уговориха да се срещнат по-късно вечерта. Мърсър подозираше, че ще го следят, но имаше план как да се отърве незабелязано от „опашката“. Голяма част от работата, която свърши следобед, можеше да бъде извършена в дома му, но той не искаше да го наблюдават, докато се подготвя да замине за Африка. Освен това някои подробности държеше да запази в тайна. Малко след четири Мърсър беше готов да съобщи на Селоме Нагаст и Хайд, че ще замине за Еритрея.

— Посолството на Еритрея — със силен акцент каза секретарката. — С кого желаете да говорите?

— Селоме Нагаст, моля.

— Съжалявам, сър, но тук няма човек с такова име — отговори жената, след като провери в указателя.

— Сигурна ли сте?

— Да, абсолютно, сър.

— Възможно ли е тя да работи в посолството, но телефонът й да не е вписан в указателя?

— Имаме нова система с телефонни секретари и дори временните служители могат да получават съобщения.

— Благодаря.

Мърсър се запита дали не бе отхвърлил прибързано Селоме Нагаст като участник в отвличането на Хари, после се обади на Прескът Хайд.

— Изненадан съм, че те чувам, Мърсър. Вчера заяви, че не се интересуваш от инициативата ни.

— Да речем, че промених решението си. Ще изпълня молбата ти и исках да си първият, който ще го научи. — Мърсър не спомена за Селоме. На този етап всяка информация, с която разполагаше, беше оръжие, а още не бе дошло време да го използва. — Вече започнах да работя по проекта. Поръчах от Южна Африка да изпратят тежка техника, три булдозера, два големи екскаватора, шест камиона и един багер с хидравлична кофа. Техниката е наета за шест месеца с изключение на багера, който Еритрея ще трябва да купи.

— Чакай малко. Селоме е при мен и слуша разговора ни, но клати глава.

— Не съм упълномощена да одобря поръчката, доктор Мърсър. Много е скъпо — обади се Селоме.

Мърсър предполагаше, че тя ще бъде при Хайд, и този факт затвърди подозренията му.

— Вие двамата настоявахте за проекта. Ако искате да постигна резултати, трябва да направите каквото кажа — тросна се Мърсър. — Вие поставихте срока от шест седмици. Сключих добра сделка с наемането на съоръженията и мога да получа изгодна цена за багера, след като приключим работата с него. Това ще ви спести няколко милиона долара. Провървя ви. Отначало смятах да зака рам в Еритрея екскаватор за четирийсет милиона долара, но ще загубим много време, докато го монтираме.

Багерът ще бъде сглобен за две седмици.

— Не разбирате. Не можем да го направим така — възрази Селоме. — Не мога да гарантирам безопасността ви, ако ще представлявате такава очебийна мишена.

— Докато пристигне оборудването, ще съм намерил най-доброто място, така че ще трябва да охранявате само един лагер. Доколкото разбрах, почти всеки еритреец над трийсет години има военна подготовка, затова сигурно ще набавите надеждна охрана. Когато започна същинското проучване на залежите, ще бъда сам, и няма да е необходимо да се тревожите за мен.

— Не искаме да бием на очи — настоя Селоме.

— Знаеш какво има предвид тя — намеси се Хайд. — Малък екип, минимално оборудване и максимална секретност. А ти искаш цяла армия.

— Точно така — отсече Мърсър. — Опитах се да го кажа и на двама ви. Селоме, вие казахте, че правителството ви не желае да се включва в минно-геоложките проучвания, а само да контролира работата, нали? Каквито и да са намеренията ви обаче, аз ще ръководя нещата. Аз ще докарам техниката и хората, които подбера. Ако не ви харесва и не сте го очаквали, проблемът е ваш.

— Изненада ни, Мърсър — обади се Хайд. — Трябва ни време да обмислим всичко това.

— Имате време до петък. Тогава ще отлетя за Еритрея. Смятам да бъда в Асмара в събота сутринта, а в района на търсенето — не по-късно от понеделник. Трябва да обсъдим много неща, преди да замина, но това може да почака до утре. Засега започнете работа по осигуряване подкрепата на местното население. Ще ми е необходима, щом пристигна в страната.

— Ами ако послушаме предишния ви съвет и се откажем от проекта?

— Тогава ще повикам неколцина приятели и до месец Еритрея ще бъде разкопана от единия до другия край. Имам връзки и гарантирам, че страната ви ще бъде разорана и вие няма да можете да направите нищо. Утре пак ще говорим.

Мърсър затвори. Беше се задъхал. Излагаше на риск живота на Хари Уайт, като блъфира пред Хайд и Селоме Нагаст, и това го накара да се разтрепери. Нервите му бяха опънати до скъсване. Той набра друг номер.

— Медицински център „Найт“ — отговори секретарката.

— Тери там ли е?

— Доктор Найт е с пациент. Да му предам ли да ви се обади?

— Той играе видеоигри в кабинета си. Позвънете му и му кажете, че го търси Мърсър.

След минута се чу гласът на Терънс Найт.

— Страхотен момент избра, Мърсър. Бях на последното ниво на „Съдба“и трябваше да убия само още двама души.

— Последния път, когато се обадих, положението беше много по-неприятно. Прекъснах половия ти акт с една от медицинските сестри.

— Да. Седмица по-късно тя ме съди за сексуален тормоз, след като разбра, че броят на сперматозоидите в семенната ми течност е твърде малък, за да забременее.

— Точно това харесвам у теб, Тери. Извратеното ти внимание към детайлите. — Мърсър се засмя за пръв път през деня. Тери Найт му беше личен лекар, откакто се премести във Вашингтон. — Пак ще ходя в Африка. Трябват ми гама глобулин и ваксина против холера и мисля, че съм готов за още една имунизация против тетанус. Ще се нуждая и от хапчета против малария за няколко месеца.

— Обичам пациенти, които знаят какво искат. Ще те имунизирам и против полиомиелит. Центърът за контрол върху заболяванията в Атланта разпространи предупреждение, че болестта върлува в по-голямата част от континента. Щом си тръгнал за Африка, ще добавя и кутия с презервативи. Съмнявам се дали ще ти провърви, затова преди да се върнеш оттам, дай ги на някой лекар. Нещо друго?

Мърсър отново се засмя.

— Да. Приготви ми медицински комплект за първа помощ и ми напиши рецепта за морфин и антибиотици.

— А не искаш ли дефибрилатор и преносим скенер? — пошегува се Тери.

— Засега не, може би по-нататък. Утре ще дойда по някое време за имунизациите.

— Аз съм лекарят и аз ще кажа кога да дойдеш.

— Продължавай да играеш „Съдба“, Тери.

— Познанството ми с теб е съдба.

Мърсър разтърка очи. Трябваше да се сети за милион детайли, но мислите му непрекъснато се връщаха към Хари. Уайт беше костелив орех и ветеран от войната, но вече беше на осемдесет години. Мърсър се съсредоточи върху онова, което вероятно преживяваше приятелят му, и използва гнева, за да прогони изтощението и да се опита да разсъждава трезво.

Дребосъка подаде глава в стаята.

— Как си?

— Бил съм и по-добре.

— Знам какво имаш предвид. Съзнаваш ли, че днес е първият ден от дванайсет години, когато Хари не е тук? Господи, едва сега, когато го няма, разбрах колко много го обичам.

— Хари е жив, Пол. Ще го доведа. Каквото и да се случи — заяви Мърсър, но обещанието му прозвуча неубедително.

След като Мърсър затвори телефона, Прескът Хайд и Селоме Нагаст се спогледаха. И двамата мислеха за едно и също. Кабинетът на Хайд във Фоги Ботъм беше добре обзаведен, с картини и старинно бюро, което от поколения беше семейно притежание. Килимът беше дебел, а креслата бяха подарък на баща му от президента Кенеди. Селоме седеше на едно от тях. Беше облечена в семпъл делови костюм.

— Е, какво ще кажеш? — попита тя, нарушавайки мълчанието.

— Смятам, че не можем да си го позволим. Мърсър говори за милиони долари, а ние можем да съберем само триста хиляди, като повечето ще отидат за хонорар за консултантските му услуги. Не съм мислил за техниката, която ще е необходима. — Гласът на Хайд беше унил от чувството за поражение. — Ще трябва да се откажем. И без това вероятността е малка.

— Ако се откажеш, ще направя така, че комисията на Конгреса да те изрита за дванайсет часа. Много интересно ще им бъде да чуят как си се сдобил със снимките от „Медуза“ от Националната разузнавателна служба — изсъска Селоме. — Все някак ще намерим парите.

— Покупката на снимките от Доналд Розен ми струва почти всичко, което имам. Съпругата ми ще ме убие, ако разбере, че за втори път съм ипотекирал къщата.

— Семейните ти проблеми не ме интересуват. Парите ще ни трябват скоро, ако нещата се задвижат. И аз имам разходи. Да си ме чул да се оплаквам? Мърсър е най-добрият ни шанс. Трябва да го подкрепим, а това означава пари. И двамата имаме възможности. Ако се наложи, можем да включим още няколко души. Говорим за един милиард долара възвръщаемост, когато работата бъде свършена. Това заслужава по-голям риск.

— Нещата излизат от контрол.

— Не. Още ги контролираме. Не го забравяй.

— Знам ли… — Гласът на Хайд постепенно заглъхна.

— Какво не знаеш? На път сме да направим голямо откритие, което ще даде тласък на страната и ще осигури работа на хиляди хора. И двамата ще получим каквото искаме, ако не отстъпваме от целта. Трябва да намерим парите, Бил.

— Имаш право — кимна Хайд. — Само не ми харесва, че Филип Мърсър изведнъж реши да ръководи операцията.

— Но нали затова го искахме. Той ще получи каквото желае. От нас зависи всичко да мине гладко.

— Плашиш ме, Селоме. — Хайд я погледна в очите, прозирайки какво се крие зад красивата и външност.

— Хубаво.

Тя бе притиснала Хайд в капан между алчността и страха от разобличаване. За нея той беше само средство за постигане на целта, но беше окуражаващо да знае колко лесно може да го манипулира. Селоме съзнаваше, че е невъзможно, но й се искаше да види какво ще стане, когато съпругата му разбере как мъжът й е изгубил къщата им. Алчното прасе щеше да си получи заслуженото.

Пол Гордън шофираше. Фаровете на стария му плимут прорязваха мрака. Мърсър седеше до него и се потеше в два дебели пуловера, кожено яке и джинси. На краката му имаше наколенки, а в скута — мотоциклетистка каска. Беше ги взел от сина на съседа си.

— Още километър и половина. — Пол погледна Мърсър. — Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

На тази уединена отсечка от пътя в централната част на Вирджиния не беше трудно да забележи фаровете на колата, която ги преследваше от Арлингтън.

— Да, Дребосък, сигурен съм. Това е единственият начин.

— Ще кажа няколко добри думи на погребението ти. Наближаваме.

Мърсър си сложи каската. На пътя имаше завой, който минаваше покрай оградата от бели колчета на една от многобройните ферми в окръга. Мърсър знаеше, че малко след завоя има гъста борова гора.

Дребосъка завъртя волана и дръпна ръчната спирачка, за да избегне издайническите стопове. Мърсър нямаше време дори да си поеме дъх. Той отвори вратата, хвърли се на асфалта и се претърколи. Мракът го погълна. Плимутът увеличи скоростта и се скри от погледа му. Раменете го заболяха от удара. Мърсър запълзя към гората и се сниши в храстите, когато мина другата кола. Той забеляза двама смугли мъже в автомобила, който продължи да преследва Дребосъка.

Погледна часовника си, видя, че трябва да чака само няколко минути, застана встрани от пътя и потърка рамото си. Облаци бяха закрили луната и нощните насекоми бръмчаха в равномерен, успокояващ ритъм.

Пет минути по-късно Мърсър съзря фаровете на друга приближаваща се кола. Излезе от гората и видя, че автомобилът спря на двайсетина крачки от него.

— Идвай. Няма да те чакам цяла нощ. Фей и без това се ядоса, че излизам толкова късно. — Дик Хена седеше зад волана на колата на съпругата си, светлосин форд „Таурус“. — През последните няколко дни бях в Ню Йорк, а утре заминавам за Лос Анджелис. Обещах й, че поне тази вечер ще си бъда вкъщи.

Мърсър излезе от сенките и седна на предната седалка. Хена обърна и потегли обратно към столицата.

— Имаш късмет, че Фей те харесва, инак нямаше да съм на това затънтено място, играейки си на шпионин. Искаше да разговаряме по повод вземането на ново куче и не остана доволна, когато ти се обади. Дано да си заслужава.

— Отвлякоха Хари.

— Господи, Мърсър, защо не ми каза по телефона? Какво се случи?

Дик Хена не беше внушителен мъж. Беше среден на ръст и имаше заоблен корем и квадратна челюст. Бе стигнал до най-високия пост във ФБР, но не бе забравил какво е да си агент. Преди да оглави Бюрото, Хена трийсет години бе на предната линия. Умът му беше остър, а инстинктите — по-верни, отколкото на всеки друг, когото Мърсър познаваше. По препоръка на Хена по време на хавайската криза Мърсър бе успял да осуети тайна операция. И оттогава двамата бяха приятели.

Мърсър му разказа цялата история, като говореше бързо. За пръв път споделяше ужаса, който бе изпитал. Бе казал на Дребосъка фактите, но пред Дик разкри и чувствата си.

— Мардж Доил спомена, че си бил във връзка с Прескът Хайд — отбеляза Хена. — Дните му са преброени. Досието му в Главна прокуратура е дебело към десет сантиметра. Няма за какво да му предявят обвинения, но разполагат с достатъчно неща срещу него, за да го изгонят от Държавния департамент.

— Проучи тази следа, но мисля, че Хайд не е замесен в отвличането на Хари.

— Господи, Мърсър! Разбира се, че не е. — Хена се изненада, че приятелят му може да подозира заместник-държавния секретар. — Той може да е съмнителен, но не е престъпник.

— Говоря за отвличането на най-добрия ми приятел. — Гласът на Мърсър беше рязък. Едва сдържаше чувствата си. — Хари не е направил нищо лошо и в момента подозирам всеки. Смятам, че с отвличането му е свързана жена на име Селоме Нагаст. Тя ме излъга най-малко веднъж. Твърдеше, че работи за посолството на Еритрея, а не е така, и въпреки това двамата с Хайд действат заедно.

— Еритрейка ли е?

— Или еритрейка, или етиопка. Висока е почти метър и осемдесет и има страхотно тяло и лице, което може да е на корицата на всяко модно списание. Бих искал да я провериш. Щом не е от посолството на Еритрея, тогава за кого работи?

— Ами, ако се окаже задънена улица?

— Не знам — призна Мърсър. — Нямам друг заподозрян.

— Утре сутринта ще изпратя екип в дома на Хари, в случай че похитителите са оставили отпечатъци.

— Не го прави. Във видеофилма дават ясно да се разбере, че ако се обърна към властите, незабавно ще убият Хари. Убеден съм, че поради тази причина домът му се наблюдава. — В записа имаше и нещо друго, което безпокоеше Мърсър. Хари или похитителите бяха споменали нещо, в което нямаше логика, но не можеше да се сети какво.

— Мисля, че знаем какво правим.

Мърсър му даде видеокасетата. Беше си направил копие, но знаеше, че ФБР ще свършат по-добра работа с оригинала.

— Това е записът. Сигурен съм, че съм унищожил важни доказателства, като съм докосвал касетата.

— Не се притеснявай. Съвременната технология върши чудеса.

— Виж какво, Дик. Аз съм отговорен за случилото се с Хари. Той е само средство, за да се доберат до мен, и се опасявам, че използвам теб, за да го спася. Досега не съм се възползвал от приятелството ни. Но с Хари се провалих. Разбираш ли?

— Да. Когато бях агент, приемах много от случаите си лично. Пък и познавам Хари. Ще възложа работата на най-добрия ни екип. — Хена сложи ръка на рамото на Мърсър. — Е, какво ще правиш?

— Обадих се на Чък Лаури. Помниш ли го? Беше компютърен архивист в Института по геология. Помолих го да провери самолетните резервации. Ако са чужденци, похитителите ще искат да напуснат страната, но сигурно не са имали време да си запазят билети предварително. Чък ще провери резервациите от вчера, днес и утре за полетите от Вашингтон. Вероятността е малка, но все е нещо. — Мърсър бе виждал как Дик заобикаля законите няколко пъти и затова не се притесни от неодобрителното му мръщене. — И ще отида в Еритрея да търся диамантената жила.

— В подобни ситуации казваме на хората да не отстъпват пред исканията на похитителите — тихо каза Хена, защото очакваше, че Мърсър ще избухне.

— Подобните ситуации не включват осемдесетгодишни жертви, нито мен.

Хена спря на бензиностанцията. След няколко минути от противоположната посока се зададе плимутът на Пол Гордън. Директорът на ФБР обеща, че следващата вечер ще се обади на Мърсър в бара на Дребосъка, за да му каже дали е научил нещо. Мърсър се прехвърли незабелязано в плимута.

— Някакви проблеми? — попита той, когато Гордън потегли обратно към Арлингтън.

— Не се приближиха достатъчно, за да видят, че съм сам.

— Добре. Благодаря, Пол. Длъжник съм ти.

— Ако не беше за Хари, щях да се съглася с теб. Но за него съм готов да направя всичко. Хена ще помогне ли?

— Да. Утре ще направят оглед в дома на Хари. После ще ми се обади в бара да ми каже дали са открили нещо.

— Не си се отказал от решението си да отидеш в Еритрея, нали?

— Приех предизвикателството, затова ще отида.