Мината на цар Соломон

АРЛИНТЪН, ВИРДЖИНИЯ

Въпреки онова, което бе казал на Хайд, Мърсър не преставаше да мисли за разговора им. Веднага щом се прибра вкъщи, той започна да преглежда справочници и огромни количества информация в интернет. Мръкна се и градът остана осветен само от розовата светлина на уличните лампи, но Мърсър не забеляза кога денят е преминал в нощ. За мнозина подобно проучване би било досадно, но той се забавляваше. Търсенето на някой факт неизменно водеше до безброй други насоки на издирване и това поддържаше интереса му. Беше лесно да се изгубиш в такъв поток от информация, но Мърсър пресяваше безполезните данни и подбираше важните елементи. Това беше дарба, от която той се възползваше максимално.

Последният му доклад до „Юкон Коул“ стоеше забравен в компютъра. Мърсър го прегледа, търсейки нещо, което да потвърди съществуването на диамантена жила в Северна Еритрея.

Но не намери нищо. Никъде не се споменаваше за залежи от кимберлит. Еритрея се намираше в края на Големия подводен риф и макар че преди милиони години там бе имало активна вулканична дейност, нямаше признаци за наличието на диаманти. Не беше открит нито един от маркиращите минерали, нито алувиални камъни изхвърлени от реки или потоци. Нямаше дори намек, че в Еритрея съществува диамантена жила.

Но сателитните снимки показваха друго. Мърсър не можеше да отрече, че те приличат много на компютърните проекции на околностите на Кимбърли. Може би за тази прилика имаше стотици причини, вероятно грешка в моделирането, но той не можеше да се отърси от мисълта, че Хайд има право и там наистина съществува неразкрита жила кимберлит.

Мърсър се стъписа от силното си желание предположението да е истина. Не бе ходил в Еритрея и не познаваше еритрейците, но искаше това да е вярно заради тях. Искаше го и заради себе си. От цяло десетилетие не бе откривана жила кимберлит и Мърсър искаше да бъде човекът, който ще намери следващата. Признаваше, че мотивите му са по-скоро егоистични, отколкото благотворителни, но ако успееше да намери диаманти, всички щяха да спечелят.

Той продължи да търси улики, но информацията сочеше, че Хайд греши. Но въпреки научната си подготовка, Мърсър продължи да издирва доказателства, потвърждаващи теорията на заместник-държавния секретар, вместо да развие хипотеза от събраните факти. Не можеше да се отърси от чувството, че Хайд има право.

Мърсър бе установил, че е постъпил правилно, като е отхвърлил предложението. Следобед се бе обадил на Дик Хена, но директорът на ФБР беше в Ню Йорк и Мърсър разговаря със заместничката му Мардж Доил. Тя разказа за миналото и бъдещето на Хайд, което не изглеждаше много светло.

Прескът Хайд произхождаше от семейство, работило за американското правителство от времето на написването на Конституцията. Фамилията Хайд бе играла важна роля във всеки важен повратен момент в американската история, от Войната за независимост, Гражданската война и преустройството до развитието на Съединените щати като суперсила през четирийсетте и петдесетте години на миналото столетие. Баща му бе служил при Айзенхауер, докато бе върховен главнокомандващ на съюзническите сили, а по-късно президент, при Алън Дълес през първите му години в ЦРУ и при Аделай Стивънсън в Обединените нации.

Прескът Хайд се бе оказал единственото разочарование в семейството. Той едва се крепеше на сегашната си длъжност като заместник-държавен секретар, на която бе назначен по-скоро от непотизъм, отколкото заради лични заслуги. Хайд се бе показал некадърен, докато за кратко време бе оглавявал отдела за Африка в Държавния департамент. Той не бе обърнал внимание на признаците за преврат в Замбия предишната година и така бе обидил посланика на Южна Африка, че човекът се бе върнал в родината си за две седмици в знак на протест.

Мърсър подозираше, че ако не беше от фамилията Хайд, Прескът отдавна щеше да бъде уволнен, и се запита колко време му остава. Президентът се интересуваше повече от външната, отколкото от вътрешната политика и искаше да работи с най-способните хора. Мърсър предположи, че ако Хайд направи още един гаф, ще бъде изхвърлен от Държавния департамент.

Но ако успееше в Еритрея, Хайд не само щеше да спаси неуспешната си кариера, но щеше да прибави името си към пантеона на славните си предшественици. Ето защо мотивите му бяха по-скоро лични, отколкото професионални, и Мърсър се зарадва, че е отказал предложението му. Би било глупаво да се забърка с човек, който рискува, за да спаси рухващата си кариера.

В осем вечерта Мърсър изключи компютъра. Очите му пареха от умора, а стомахът му къркореше от глад. Може би когато му останеше време, щеше отново да се занимава с Еритрея, но засега трябваше да прогони от съзнанието си мисълта за това. На другия ден трябваше да работи върху доклада си за „Юкон Коул“.

Той отиде в кухнята, извади пакет замразена храна и го сложи в микровълновата фурна, после влезе в банята и дълго стоя под душа.

Нахрани се, използвайки пластмасова вилица, изхвърли опаковката и тръгна към „При Дребосъка“.

Както обикновено, Пол Гордън по прякор Дребосъка стоеше зад бара. Ниският бивш жокей напълни чаша с водка, преди Мърсър да прекоси бара и да седне до прегърбения Хари Уайт. В заведението имаше още неколцина клиенти.

— Някъде четох, че хората, които пият във вторник, са пияници или алкохолици — подхвърли Хари, поглеждайки Мърсър.

— Каква е разликата?

— Алкохолиците трябва да се лекуват.

— И това го казва човек, който смята, че алкохолът е липсващото звено в хранителната верига? — усмихна се Мърсър. — Изтъркана шега, Хари.

— Какво искаш? Аз съм стар човек.

— Още ли си потиснат?

— Не. — Хари запали цигара. — Разрових се в душата си и осъзнах, че щом още съм жив, макар да не искам, ще трябва да го приема. Повечето ми познати, които стигнаха до осемдесет, никога не са се забавлявали. Седяха в старческите домове и се оплакваха колко по-добре са се чувствали на млади години. Но аз още се чувствам добре и ще се възползвам от това, по дяволите. Дребосък, донеси на приятеля ми още едно питие и го запиши на сметката ми.

— Господи. — Пол Гордън вдигна ръце театрално. — Ти наистина умираш, нали? Черпиш Мърсър, само защото се надяваш да пукнеш, преди да платиш сметката си.

На третото питие Дребосъка седна да пие при тях и Мърсър им разказа за срещата си с Прескът Хайд и за проучванията си. Той завърши, като каза, че няма факти, които да доказват съществуването на жила кимбер-лит в Северна Еритрея.

— Фактите са подкрепяли божествения произход на човека, докато Дарвин не е измислил теорията за еволюцията, нали? — отбеляза Пол Гордън.

— Да — предпазливо отговори Мърсър, защото знаеше, че не трябва да подценява интелекта му.

— Сега на креационистите им остана само вярата, а тя е достатъчно, ако вярваш. Трябва да се запиташ дали вярата ти във фактите за онази диамантена жила е достатъчно силна, за да отхвърлиш доказателствата, които още не си намерил.

— Не е същото, Пол, и ти го знаеш.

— Ти, разбира се, имаш право. Но на гръцки думата атом не означава ли неделим? А учените не доказаха ли, че атомът се дели на протони, неутрони и електрони и всяка от тези частици се дели на още безброй „неделими“ частици?

— Искаш да кажеш, че още не знам всичко?

— Не би ни разказал всичко това, ако не вярваше, че там има диаманти. И искаш да те разубедим да отидеш да ги търсиш — намеси се Хари.

— Не искам да ги търся, поне не за Прескът Хайд, но нещо ми подсказва, че в Еритрея има големи залежи.

— Тогава какво смяташ да правиш? — попита Хари.

— Да пия, докато избия от главата си тази глупава идея.

— Добре го каза — съгласи се Хари и изпи остатъка от бърбъна си.

След около половин час Пол Гордън изведнъж погледна към вратата на бара и очите му се отвориха широко от изумление. Мърсър се обърна да види кой е влязъл. На прага стоеше жена, висока почти метър и осемдесет, слаба и облечена в широк бял панталон и светлосива блуза. На врата й бе завързан бял пуловер, за да я предпазва от хладния въздух. Тя не беше нито бяла, нито чернокожа, а съчетаваше най-хубавите черти на двете раси. Кожата й имаше цвета на мляко с кафе. Гъстите й с червеникав оттенък коси падаха свободно на раменете. Лицето й беше като изваяно, с високи скули, голямо чело и кафяви очи.

Дребосъка онемя.

И Мърсър беше запленен.

Хари изпи питието си и остави празната чаша на бара, без да обръща внимание накъде са насочили взор приятелите му.

— Дребосък, налей ми още едно и го запиши на сметката на Мърсър — рече Хари и чак тогава забеляза, че Пол гледа над рамото му, и се обърна. — По дяволите.

Жената се усмихна поласкана, макар че според Мърсър беше стеснителна. Той не можеше да откъсне очи от нея. Беше невероятно красива и привлекателна. Докато я гледаше, Мърсър изпита непознато и приятно усещане.

Тя тръгна към бара, движейки се грациозно като балерина. Стройните й бедра се поклащаха предизвикателно за удоволствие на тримата мъже.

— Добър вечер. — Трудно беше да се определи акцента й, но гласът й беше мелодичен. — Търся Филип Мърсър. Той не беше в дома си и ми казаха, че понякога идва тук. Виждали ли сте го?

Хари се съвзе пръв и проговори.

— Да, аз съм Филип Мърсър. Какво мога да направя за вас, красива госпожице?

Тя се ръкува с него.

— Доктор Мръсър, аз съм Селоме Нагаст от посолството на Еритрея. Днес трябваше да бъда на срещата ви с Прескът Хайд.

— Убеден съм, че присъствието ви щеше да украси безрезултатния ни обяд — рече Хари, като я гледаше похотливо.

Мърсър се замисли дали да не сложи край на шегата.

— Съжалявам, но не можах да дойда. Бил ми разказа какво се е случило и ако нямате нищо против, бих искала отново да поговорим за нашия случай, този път от страната на народа на Еритрея, на когото можете да помогнете.

— Госпожице Нагаст — намеси се Мърсър, усещайки че й става неудобно от сластолюбивите погледи на Хари — Аз съм Мърсър. Това е приятелят ми Хари. Той страда от раздвояване на личността. Точно преди да влезете, се мислеше за Рита Хейуърт.

Селоме Нагаст съвсем не се смути.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Хейуърт. Ваша почитателка съм, откакто гледах „Гилда“ по телевизията.

Хари придоби такъв вид, сякаш щеше да убие Мърсър.

— Пошегувах се — засмя се той. — Но Мърсър побърза да сложи край на закачката и ще трябва си плати. Да ви почерпя ли нещо, госпожице?

— Да, благодаря. Бяло вино.

— На такова място? — учуди се Дребосъка. — Трябва да сте авантюристка.

Той извади осемгодишно френско шардоне от личния си запас.

— Да седнем в някое сепаре — предложи Мърсър и си взе ново питие.

Селоме Нагаст седна до него на коженото канапе под прозореца с мръсни, опушени стъкла. Вместо да се запита как се е озовала в „При Дребосъка“и защо в досието му е споменато, че посещава този бар, той започна да говори веднага щом се настаниха.

— Цял следобед мислих за предложението на Хайд и не съм променил решението си. Съжалявам, госпожице Нагаст, но трябва да откажа. Не мога нито да отхвърля, нито да докажа онова, което видях на снимките, но не вярвам, че в Северна Еритрея има диаманти.

— Защо сте толкова сигурен?

— Не съм сигурен, но вие и Хайд нямаше да се обърнете към мен, ако не ценяхте мнението ми. Отдавна съм в този бизнес и проучването, което извърших днес, показва, че във вашата страна няма диамантено находище. Проектът ме заинтригува, но изследователската работа не си заслужава.

— За пари ли става дума? — язвително попита Селоме Нагаст. — Знам, че експертната ви оценка струва скъпо, но ние сме в състояние да ви платим най-малко за шест седмици работа.

Мърсър сви рамене.

— Ако планирате шестседмично проучване, веднага ще ви спестя и парите, и разочарованието. Времето не е достатъчно. Районът обхваща неколкостотин квадратни километра и трябва да бъде претърсен сантиметър по сантиметър. Който и да води експедицията, дори да има целия късмет на света, може да очаква резултати едва след няколко месеца.

— Срокът може и да е кратък, но парите са от нас. Пък и имаме чувството, че проектът си заслужава разходите.

Докато я слушаше, Мърсър установи, че вниманието му е привлечено от движенията на устните й и начина, по който оформят всяка сричка. Тя наистина беше пленителна. Мерна му се подозрението, че Селоме Нагаст може да е примамка, но сетне прогони тази мисъл. Красива жена като нея би направила подобен ход твърде очевиден.

— Защо шест седмици?

— Снимките показват, че жилата е близо до границата ни със Судан. Дори с най-добрата охрана, смятаме, че можем да опазим екипа от мародери само шест седмици. Районът е един от най-опасните в Африка. Сигурно сте чули за археолога и водача му, които бяха убити там преди няколко месеца.

— Хайд спомена за това. Вижте, вие и той разполагате с достатъчно информация и без да показвате снимките от „Медуза“. Защо не се свържете с някоя от големите минно-геоложки проучвателни компании в Канада или Европа? Защо не ги помолите да намерят жилата?

— Мислихме за това. Но на този етап всяка сделка би била катастрофална. Минно-геоложките компании предпочитат да сключат сделки, които облагодетелстват само тях, те оставят малко в страните, където работят. Ако се обърнем към някоя от тях, ще се наложи да разкрием твърде много. Вижте какво се случи в Южна Африка и Намибия. От десетилетия парите от техните мини пълнят джобовете на европейците, а не на местното население. Ще бъдем в по-изгодна позиция да се пазарим, ако сами открием жилата.

— Напълно съм съгласен с вас. Ако там има диаманти, вие ще бъдете в уникалното положение да се поучите от другите африкански нации, които раздадоха богатствата си или видяха как корумпирани държавни служители ги ограбват. Но ще повторя, че ако имате сериозни намерения да търсите жилата, трябва да дадете на експедицията една година и да утроите бюджета. Така ще бъдете сигурни.

Селоме Нагаст се намръщи.

— Това е невъзможно.

— Тогава се откажете от идеята и използвайте парите, които ми предлагате, за да помогнете на народа си. Върнете част от бежанците от лагерите в Судан в родината им и с парите създайте някаква индустрия в Еритрея. Или ги дайте на Обединените нации, за да получите после помощ от тях, по дяволите. Каквото и да решите, парите ще бъдат изразходвани по-добре, отколкото ако финансирате предварително обречена на неуспех геоложка експедиция, която почти със сигурност ще се провали.

Мърсър нямаше намерение да бъде толкова груб, но искаше да приключи разговора колкото е възможно по-бързо. Той беше омаян от Селоме Нагаст и решителността й, но знаеше, че тя се заблуждава. Всъщност и Мърсър се бе поддал на заблудата. Бе изгубил цял ден, за да търси диамантената жила, защото искаше залежите да съществуват. Видя как очите на Селоме помръкнаха и изпита желание да хване ръката й, за да я утеши.

— Няма да се откажем — с изненадваща твърдост заяви тя.

— Желая ви успех. Съжалявам, че не мога да ви помогна.

Селоме Нагаст стана, но Мърсър не можеше да й позволи да си тръгне след такава неприятна забележка. Той протегна ръка и докосна китката и.

— Вижте, може и да греша. Може би в Еритрея се намират най-големите диамантени залежи в историята, но трябва да се подготвите за разочарование. Проучването ще продължи дълго.

— Доктор Мърсър, никой от нас не е толкова наивен, колкото мислите. Да, ще бъде трудно, но това не означава, че не трябва да опитаме.

Селоме Нагаст излезе от бара. Мърсър се върна при Хари и попита:

— Чу ли?

— Да. Не смяташ ли, че беше малко груб? Преди тя да дойде, ти мислеше, че съществува вероятност в Еритрея да има диаманти.

— Знам, но грешах. Докато разговарях със Селоме, осъзнах, че само се надявам, също като нея и Хайд. Ако не наемат някой от големите минно-геоложки концерни, най-добре е да забравят за идеята си. — Мърсър отказа на предложението на Дребосъка да изпие още една водка. — Те живеят в една от най-бедните страни в света, а искат да похарчат милиони долари за проект с шанс едно на хиляда. Това не е правилно и мисля, че госпожица Нагаст го разбира.

— Защо смяташ така?

— Заради шестте седмици, които тя спомена. Не вярвам на причините за бързането. Еритрея е независима страна от няколко години, а диамантите са там от неколкостотин, така че защо са се разбързали? Мисля, че нямат пари за по-продължително проучване. Освен това смятам, че не ми казват всичко. Прескът Хайд и прелестната Селоме Нагаст крият нещо от мен. Не знам какво и всъщност не ме интересува. Приключих с тази история.

Мърсър бе ставал свидетел на подобни експерименти десетки пъти, особено в Африка. Вместо да се дадат, за да се помогне на хората, парите се похарчваха за някой грандиозен проект, който обикновено не се довършваше или скоро се изоставяше. Той мразеше подобно разхищение и нямаше да си позволи да участва в такова нещо. Хрумна му да се обади на познатите си от минно-геоложката индустрия и да се опита да ги изнуди. Това беше най-доброто, което можеше да направи, за да спести парите на Еритрея.

— Въпреки всичко утре ще продължиш с проучването си, нали?

— Не. Ще довърша доклада си за „Юкон Коул“, както обещах, и ще потърся друг проект. Ако в Еритрея има диаманти, няма да ги намеря аз.

Сутринта Мърсър взе вестника и чашата черно като катран кафе и чак после забеляза пакета, оставен на лакирания плот. Пликът не беше там миналата нощ. Усети как в жилите му изведнъж нахлу адреналин. В дома му бяха влизали и преди. Всъщност преди година дори бе убил евентуален убиец. Но фактът, че някой бе проникнал, докато Мърсър спеше, бе много по-обезпокоителен. Той потисна надигащата се паника.

Провери къщата си, за да се увери, че е сам, върна се на бара и тръпнейки, протегна ръка към пакета. Бързо отхвърли първата си мисъл, че вътре има бомба. Ако някой искаше да го убие, можеше лесно да го направи, докато спеше в леглото. Куршумът, изстрелян от пистолет със заглушител, беше много по-ефикасен от взривно устройство. Хрумна му да се обади на полицията, но ако в плика нямаше бомба, значи имаше послание, предназначено лично за него, което не искаше друг да вижда. Без да обръща внимание на факта, че може да унищожи важно доказателство, той отвори пакета и извади видеокасета. Стомахът му се сви, защото предположи какво е съдържанието й.

Сложи касетата във видеото и включи телевизора. Образът, който се появи на екрана, смрази кръвта му.

Хари Уайт седеше гол на дървен стол. Китките и тесният му гръден кош бяха завързани със сребристо тиксо. На гърдите му бяха прикрепени електрически жички, а около устата и насинените му очи личаха дълбоки охлуз-вания. На лицето му бе изписан ужас. Върху коленете му лежеше сутрешният брой на „Вашингтон Пост“. „Господи, датата на вестника означава, че те са били в дома му само преди половин час“ — стъписа се Мърсър.

Хари най-после заговори. В дрезгавия му глас прозвуча молба. Думите му сякаш бяха написани предварително.

— Мърсър, хванаха ме снощи, докато излизах от бара. Не знам кои са, но намеренията им са сериозни. — Сякаш за да докаже твърдението му, на екрана се появи ръка, която го удари. Хари се съвзе след няколко мига. Гърдите му се повдигаха от страх и болка. — Искат да отидеш в Еритрея и да намериш диамантената мина, иначе ще ме убият. Нямаш избор. Ако разберат, че не смяташ да отидеш там, ще хвърлят части от тялото ми на стъпалата ти и накрая, след две седмици, ще видиш главата ми.

Хари млъкна. Зачервените му очи се съсредоточиха за секунда в нещо зад камерата, сякаш слушаше някого. После се чу друг глас, преправен от електронно устройство.

— Доктор Мърсър, послушай приятеля си. Не искаме да го убиваме, но откриването на мината е твърде важно за нас, за да се тревожим за смъртта на един старец. Имаш шест седмици да изпълниш задачата. Ако не успееш, Хари Уайт ще бъде убит. Ако се опиташ да ни намериш, пак ще го убием. Ако кажеш на някого за случилото се, Хари Уайт ще умре. Животът и смъртта му са в твоите ръце.

На екрана се появиха двама мъже, лицата им оставаха в сянка и не се виждаха. Единият уви ръце около тялото на Хари, а другият застана от едната му страна. — Ще поддържаме връзка периодично, когато присстигнеш в Еритрея — монотонно продължи гласът. — Щом намериш диамантите, няма да казваш на никого, освен на нас, инак приятелят ти ще бъде жестоко изтезаван преди екзекуцията.

— Чуй ме, Мърсър — извика Хари. — Не съм герой. Не искам да умра. От няколко часа не съм пушил и вече започвам да треперя. Направи каквото искат, за Бога! Убий шибания президент, ако се налага, само ме измъкни от тази бъркотия.

Единият мъж сграбчи пръста на Хари и го изви. Болка изкриви чертите на лицето на стареца. Той извика и от устата му потече слюнка. Видеозаписът свърши.

Мърсър почувства страх. Той отново си представи Тори на перона и видя как главата й експлодира, а после убиецът слага край на живота си. Мърсър не можа да направи нищо. Нямаше значение, че се намираше на чети-рийсет метра, във вагона, защото стрелецът бе увил ръка около гърлото на Тори и бе допрял пистолета до ухото й. Мърсър бе парализиран от страх и сега отново се вцепеняваше. Страхът го прикова към бара и той се опита да го преодолее. Навремето беше безпомощен и се бе заклел това да не се случва никога повече. Но оттогава само Мърсър бе изпадал в опасни ситуации, а не някой, когото обичаше. Не и Хари. Мърсър се почувства като хванат в капан. Не владееше положението и това беше най-лошото от всичко. Не можеше да откъсне очи от тъмния екран на телевизора. Съзнанието му отказваше да приеме онова, което току-що бе видял.

А после го обзе гняв и Мърсър се вкопчи в него и започна да разсъждава. Гневът беше нещо, което можеше да контролира, да насочва и да използва. Той сви юмруци, докато кожата на кокалчетата му се опъна. Хари беше в беда. Хари бе спасил живота му и му бе приятел отдавна, дори нещо като баща. Мърсър изпита вина, защото ако не му беше приятел, сутринта Хари щеше да се събуди в леглото си със зачервени от снощното пиянство очи, но нищо по-лошо нямаше да му се случи. Чувството за вина също беше необходимо, защото фокусираше гнева на Мърсър. И ако бяха достатъчно силни, гневът и вината можеха да смажат страха.

След пет минути разумът надделя над чувствата и това му позволи да измисли план за действие. Първо трябваше да разбере кой е отвлякъл Хари. Мърсър се сети за Прескът Хайд. Знаеше, че Държавният департамент поддържа тайни екипи за подобни действия. Залавянето на Хари и дезактивирането на алармената система в дома на Мърсър беше детска игра за тях. И все пак, Мърсър не им трябваше толкова много. Имаше десетки хора от неговия калибър, които можеха да извършат проучването в Еритрея. Селоме Нагаст? Не, тя беше на страната на Хайд. Тогава кой?

Мърсър нямаше представа, но беше сигурен, че е в играта. Все още имаше възможности за избор, например да отиде при Дик Хена, но знаеше, че ако иска да спаси Жари, трябва да замине за Африка. Някой разполагаше с експерти взломаджии, похитители и вероятно с убийци. Мърсър беше отговорен за Хари и щеше да направи каквото трябва, за да го измъкне невредим. Не искаше да мисли какви ще бъдат последиците, ако жилата кимберлит не съществува.