Мината на цар Соломон

РИМ, ИТАЛИЯ

Проливният дъжд беше като завеса и почти закриваше редицата складове до летището. Капките падаха по металните покриви и стени на огромните постройки толкова шумно, че заглушаваха дори рева на самолетите. Въздухът беше твърде студен за април. Необичайната буря бе дошла от север, разкъсвайки ледения слой над Алпите, затова дъждът беше примесен със суграшица. Времето придаваше още по-мрачен и зловещ вид на среднощния час.

Складовете бяха собственост на една от многобройните компании на Джанкарло Джанели, както и лимузината, която се плъзгаше към единия от тях. Стоките там вече бяха минали през митническата проверка. Пазеха ги митничари, но подходящата сума в лири в подходящия джоб осигуряваше известна небрежност в нощното бдение.

Пред сградата бяха наредени дизелови камиони с ремаркета, готови за натоварване. В мрака превозните средства приличаха на праисторически зверове, дремещи в нощта. Вратите на склада се отваряха със сигнал от предавател. Пазачът на предната седалка на мерцедеса използва устройството и една от вратите се вдигна.

Шофьорът слезе от колата и отвори задната врата, Както бе режисирано, в мига, в който кракът на Джанели докосна пода, се запалиха стотина лампи, които обляха склада в ярък, бял блясък. Джанкарло оправи дългия си до пода шлифер, уверявайки се, че дрехата на стойност четири хиляди долара няма да докосне мазните петна по бетона. Костюмът му струваше също толкова. Въпреки прозаичната обстановка, както обикновено, Джанели беше безупречно елегантен. На главата му нямаше нито един непригладен косъм, а на дрехите — нито една гънка.

До стените на склада бяха натрупани кашони, които се извисяваха на височина шест-седем метра. Между тях имаше тесни пътечки, за да могат да маневрират жълтите мотокари, паркирани до вратите. Кашоните стигаха чак до задната част на склада. От едната страна чакаха да бъдат натоварени и откарани специални контейнери, направени така, че да се използва максимално товарното пространство на борда на търговските полети. В помещението миришеше на бурята, бушуваща навън, на машини и на стотиците мъже, които обикновено работеха там.

Джанели лениво огледа палетите с кашони до него и прочете етикетите, залепени на защитната пластмасова опаковка. В единия имаше двайсет милиона дози проти-вомаларично лекарство, предназначено за Конго. Джанкарло се усмихна, докато гледаше купчините от еднакви кашони. Той не знаеше, че точно тази палета ще се окаже най-близо до него, и прие присъствието й като добро предзнаменование. В кашоните имаше хапчета, херметически запечатани в бели пластмасови контейнери, готови за разпространение от медицинските власти на една от страните в Африка с най-многобройно население.

Джанели си спомни, че в таблетките има дори активни ставки, но само толкова, колкото е необходимо, за да инат през проверката, ако африканците си направеха труда. Повечето лекарства обаче бяха съставени от инер-ен материал. Хапчетата бяха негодни за лечение.

Джанкарло продаваше безвредни вещества на стойност двайсет хиляди долара за всяка доставка и знаеше, че има подготвени за транспортиране двайсет еднакви товара. Печалбата беше двайсет милиона долара и единствените жертви на измамата бяха невежите чернокожи, които дори ако получеха истински лекарства, щяха да умрат от нещо друго. Джанели беше новак в търговията с фалшиви лекарства, но бързо си проправяше път към върха.

Площта зад първите редици с контейнери беше специално разчистена за тази нощ. В празното пространство бяха паркирани два от мощните мотокари. До тях стояха неколцина мъже, очакващи пристигането на Джанели. Между мотокарите беше суданският терорист, който бе изстрелял убийствения поток от куршуми в терминала на летището по-рано през деня. Той беше гол и гърдите му блестяха от пот въпреки студения въздух. Потеше се от смъртен страх. Краката и ръцете му бяха завързани с тежки стоманени кабели за вилните на мотокарите.

С отегчено изражение Джанкарло се приближи до кръга от мъже. Той мразеше да го безпокоят заради такива банални задачи. Без предисловие Джанели направи знак на единия от главорезите си. Мъжът доближи камера до очите си и започна да снима суданския бунтовник и после Джанели, който заговори. Тонът му беше безразличен като държането.

— През последните години деловите ни връзки бяха много успешни. Беше ти платено добре за услугите, достатъчно, за да може революционното ви движение да започне да се радва на успех в свалянето на правителст-вото на Судан. — Той говореше на човека пред него, но думите му бяха предназначени за онзи, който щеше да види и чуе записа. — До днес се справяше отлично, но провалът следобед ме принуждава да напомня кой ръководи операцията. Този глупак пред мен трябваше да наблюдава Филип Мърсър и да разбере дали само го следят или ще установят контакт с него. Стрелбата с автоматач-но оръжие в пълното с хора летище не влизаше в инст-рукциите ми. Заради теб няма да разберем кой се е свързал с Мърсър, да не говорим, че действията ти може да струват живота му.

Джанели изведнъж избухна.

— Тъпа шибана маймуна! Може да изпуснем Мърсър в Асмара, защото беше забавен тук от действията ти. Ох-раната в Еритрея е затегната и залавянето му, когато се приземи, беше невъзможно. Няма да питам за какво мислеше, защото знам, че не можеш да мислиш. — Джанели се вторачи в обектива на камерата. — Нека това да бъде урок за вас, останалите тъпи нещастници.

Той направи знак на шофьорите на мотокарите, които включиха машините. Операторът насочи камерата към завързания между двете превозни средства суданец. Очите му бяха широко отворени, а устата мълвяха нещо. Беше невъзможно да се разбере дали се моли на Бога, или иска прошка.

Джанели кимна и вилките на двата мотокара повдигнаха едновременно терориста. От гърлото му се изтръгна пронизителен писък, който заглуши бръмченето на дизеловите мотори. Единият шофьор спря, а другият продължи да вдига вилната. След секунди африканецът беше разпънат в нещо като съвременен вариант на средновековен уред за изтезания. Кръвта се дръпна от лицето му и виковете му се засилиха, но още не изпитваше болка, Камерата отново се насочи към Джанели.

— Гледай внимателно, Махди. Вече ме разочарова веднъж, като изпрати този идиот за такава деликатна работа. Ако ме разочароваш отново, очаква те още по-лоша участ.

Вилките на единия мотокар започнаха да се разделят. Едната се издигна, а другата се спусна към земята. Писъците на суданеца се засилиха, когато напрежението върху тялото му се увеличи. Разпъната до краен предел, кожата му стана неестествено сива, а тялото му заприлича на гротеска от карнавал.

Вилките продължиха да се раздалечават. Кабелите около ръцете и краката му станаха тъмночервени и кръвта започна да се стича по тялото му, докато стоманата го разсичаше, като се врязваше все по-надълбоко, стигайки до костите. После започна да разкъсва скелета.

Джанели разсеяно разговаряше с един от главорезите си когато изтезанието стигна до неизбежния си край. Писъците на суданеца бяха заглушени от звук на разкъсване и съдържанието на гръдния му кош се разплиска върху бетона. Разчленяването стана толкова бързо, че Джанкарло нямаше време да отстъпи встрани от кръвта, която рукна от трупа. Стреснат и ядосан, той съблече съсипания си шлифер и го хвърли в локвата от кръв под висящите останки на човека.

— Изключи камерата и да се махаме оттук — изръмжа той на шофьора си. — Обади се на пилота ми. Довечера ще пренощуваме в Рим. След случилото се днес следобед съм сигурен, че летището няма да работи известно време. Кажи му да подаде плана за полета за утре.

Джанели се отпусна на меката седалка на лимузината си. Макар самото убийство да не го притесняваше, той беше обезпокоен, че се наложи да бъде извършено. Суданските наемници бяха невероятно лоялни и изпълняваха заповедите му без въпроси и грешки. Джанкарло се замисли за злощастната съдба на археолога преди няколко месеца като пример за способностите им, но сега не можеше да си позволи да се лиши от услугите им. Докато операцията се разгръщаше, Джанели все повече щеше да разчита на тях. Страховитата демонстрация тази вечер беше само напомняне.

Но по-обезпокоителен от грубите грешки в Рим и Асмара беше фактът, че Джанкарло нямаше представа кой се е свързал с Мърсър на летище „Леонардо да Винчи“.

Действаха и други сили, които той не познаваше и не контролираше. Размисълът за самоличността им беше напразна загуба на време, но не можеше да не мисли за тях и да се пита откъде знаят за мината му.