Мината на цар Соломон

СЕВЕРНА ЕРИТРЕЯ

Тойотата представляваше петънце в огромната пустиня и се движеше сред облаци от прах. Следите от гумите водеха към хоризонта. Не помръдваше нищо друго. Нито животно или птица, нито гущер или пълзящо насекомо се осмеляваше да излезе на мъчителната жега. В източната част на страната валеше и в далечината се виждаха тъмни облаци, но бурята още не бе стигнала до Хажер. Земята беше напукана от сушата. Образуването на пукнатините беше природен процес, който увеличаваше площта на повърхността и щеше да осигури поглъщането на по-голямо количество вода, когато най-после завалеше. Сякаш самата почва се нуждаеше от безценната влага, за да оцелее.

Мърсър караше безразсъдно, доверявайки се на реакциите си и на скоростта на джипа, в случай че попаднеха на някоя от противопехотните мини, с които бе осеян районът. Но ако се натъкнеха на голяма мина, нищо нямаше да ги спаси. Гиби седеше до него и се държеше за таблото, а Селоме се бе вкопчила в дръжката на седалката и гледаше през задното стъкло.

— Виждаш ли ги? — извика Мърсър.

— Още не — отговори тя. — По дяволите. Видях ги.

Мърсър погледна за миг в огледалото за обратно виждане и забеляза преследващото ги превозно средство. От това разстояние колата беше само искрящо отражение, скъпоценен камък в пустинята, следван от облак прах.

— Съжалявам, но мисля, че няма да успеем — мрачно каза той.

Бяха тръгнали от лагера два часа след зазоряване. Мърсър и Хабте с помощта на Абебе бяха поставили експлозивите, които Мърсър бе направил през нощта, смесвайки амониевия нитрат с бензин в десетина метални туби от един галон. Сутринта тримата изкопаха дупки в планината, за да увеличат мощността на взривовете и да съборят стените на изкопа.

След като заровиха експлозивите, те се изкатериха на повърхността, преместиха превозните средства на безопасно разстояние и зачакаха. Мърсър свърза детонатора и отброи секундите, но предостави на Гиби честта да взриви експлозивите. Младежът го помоли за това. Детонаторният шнур гореше със скорост три хиляди и шестстотин метра в секунда и взривовете избухнаха мигновено.

Макар че бе разочарован от малките гейзери прах, изхвърлени от експлозиите, Гиби остана доволен от крайния резултат. Ямата, която бяха изкопали в планината, се срути. В същия миг скалите над нея поддадоха и образуваха дълго свлачище, което пренесе тонове отломки на почти четиристотин метра надолу по склона. Гиби нададе радостен вик, който отекваше дори след като грохотът утихна. Абебе, Хабте и другият шофьор също изкрещяха и дори Мърсър извика победоносно. Взривът беше по-силен, отколкото очакваше.

— Е, момчета, знаете какво да правите — каза той. Щяха да бъдат необходими два дни, за да разчистят отломките след експлозиите, но когато тази трудна задача бъдеше изпълнена, щяха да продължат да копаят в планината, за да открият входа на мината, без да се страхуват от свличане на земните пластове. Мърсър бе поставил експлозивите високо в склона, така че скалната маса да се срути навън, а не навътре, затова не се притесняваше, че старата мина под земята може да пострада.

Мърсър, Селоме и Гиби бяха напуснали Долината на мъртвите деца, а Хабте и останалите разчистваха купищата отломки. Бяха се приготвили да отсъстват няколко дни, в случай че им беше нужно повече време, за да намерят манастира, но Гиби увери Мърсър, че ще го открие бързо.

Селоме първа забеляза другото превозно средство. Видя го, след като бяха пътували половин час, и веднага каза на Мърсър.

— Тази работа не ми харесва — рече той.

— Може да е друга експедиция, която търси минерали в същия район — неубедително предположи Селоме.

Мърсър не губи време да отговаря и веднага щом видя, че преследвачите превалят хълма зад тях, увеличи скоростта. Когато другият джип се приближи достатъчно, за да видят, че е фиат, на страничното стъкло на тойотата проблесна светлина. Миг по-късно отзад се вдигнах облачета прах, взривени от автоматично оръжие. Колко то и Мърсър да насилваше очуканата тойота, фиатът беше по-бърз. Единствено шофьорските му умения и способ ността да разпознава терена ги измъкнаха от обсега на оръжието.

Но на откритото пространство фиатът бързо започна да скъсява разстоянието между тях.

— Как така няма да успеем? — попита Селоме.

— Джипът им е по-нов и по-бърз. — Силната въздушна струя едва не изтръгна волана от ръцете му, но Мърсър го овладя. — Тук няма къде да им се изплъзнем, защото следите от гумите ни и прахолякът след нас ни издават.

Селоме и Гиби не оспориха думите му.

— Другият проблем са противопехотните мини — след минута мълчание добави Мърсър. — Ако този район е осеян с тях, а всеки ми казва, че е така, няма начин да не попаднем на някоя. Това е само въпрос на време.

— Може би онези зад нас първи ще попаднат на мина.

— Не и ако карат по следите ни.

Още един силен повей на вятъра блъсна тойотата. От хоризонта се задаваха буреносни облаци, които закриха гледката като черни завеси. Това беше страховита демонстрация на природната стихия.

— Кога ще се разрази бурята? — извика Мърсър.

— Не знам — отговори Гиби. — Виждал съм как подобни бури надвисват над определен район и в продължение на дни не помръдват.

— Шегуваш ли се?

— Вярно е — изкрещя Селоме, за да надвика свистенето на вятъра. — Тези бури обикновено се снишават над земята и не могат да минат над планините. Често не вали седмици наред.

— Това означава, че въздухът пред тях се сгъстява поради преградата на хълмовете и отскача назад, създавайки… — Гласът на Мърсър бе заглушен, когато въздухът около тойотата се изпълни със звуци.

Пясъчната буря се разрази толкова внезапно и силно, тримата се закашляха, преди да успеят да вдигнат стъклата. Джипът се изпълни с тъмнокехлибарена светлина, която се променяше непрекъснато, докато бурята бушуваше над тях. Небето трещеше, а пясъкът се вдигаме от земята и се извисяваше на стотици метри във въздуха. Мърсър намали скоростта, защото видимостта спадна до нулата.

— Господи — измърмори той, докато бурята се засилваше.

Предното стъкло стана матово. Селоме изпищя, а Гиби се вторачи с широко отворени очи във вихрушката. Вятърът блъскаше тойотата толкова силно, че джипът сякаш продължаваше да подскача по неравната земя.

— Селоме, на какво разстояние беше фиатът? — извика Мърсър.

— Не си спомням.

— Хайде. — Той се обърна, за да я погледне, и видя ужаса в очите й. — Изкажи някакво предположение.

— Може би на около осемстотин метра.

— Добре. Бурята ще заличи следите ни, но все още сме твърде близо до преследвачите. Щом хаосът се разчисти, ще ни видят за секунда.

— Какво да правим? — попита Гиби.

— Ще продължим — отговори Мърсър и решително стисна зъби.

— Но ти не виждаш — извика Селоме.

— Как да не виждам. Не виждам само какво има извън тойотата. — Шегата прозвуча плоско дори в ушите на Мърсър.

Той си представи как бе изглеждала пустинята преди бурята, припомни си детайлите и превключи на скорост. Тойотата запълзя напред, Мърсър караше по памет. Теренът беше относително равен, затова той не се тревожеше много, че джипът може да пропадне или да се накло-ни, но докато вятърът го блъскаше отстрани, беше невъзможно да кара по права линия.

Изминаха десет минути. Тойотата се движеше напосоки през въртящите се вихрушки от вятър и пясък. Ръцете на Мърсър се изпотиха, а тялото му бе напрегнато в очакване на промени в релефа, които биха сигнализирали появата на хълм или долина. И после бурята спря така внезапно, както бе започнала. Преди очите му да се приспособят към слънчевата светлина, Мърсър натисна до пода педала на газта, приковавайки Гиби и Селоме към седалките. Разполагаха със скъпоценни няколко минути, преди пясъкът около преследвачите им да се разсее.

— Селоме, гледай за фиата и ми кажи веднага щом го видиш.

На около осемстотин метра пред тях имаше серия ниски хълмове и Мърсър се надяваше, че ще останат зад гърба им, преди Селоме да забележи фиата. Но ако преследвачите им ги забележеха първи, с тях беше свършено.

— Виждаш ли нещо?

— Не. Там бурята още бушува. Не ги виждам. Струва ми се…

Тойотата излетя във въздуха, разпръсквайки димящи парчета от каросерията и части от шасито. Грохотът от експлозията заглуши виковете на пътниците. Джипът се стовари на земята на трите си останали колела, наклони се на една страна и се преобърна. Предната броня изора дълбока бразда в песъчливата почва.

Противопехотната мина бе чакала десетилетия, за да нанесе смъртоносния си удар. Произведената в Съветския съюз мина нямаше мощността да унищожи тойотата и поради скоростта на джипа голяма част от силата на детонацията бе освободена под двигателя, вместо под волана, който бе активирал взривното устройство. Моторът пое по-голямата част от ударната вълна и само една десета от взривната енергия нахлу в кабината. Но това беше достатъчно.

Последното, което Мърсър си спомняше ясно, беше гласът на Селоме. После потъна във водовъртеж от образи, писъци и болка. Земята под джипа сякаш изригна и с трясък отново се стовари долу.

Ушите му кънтяха. Той избърса лицето си и видя, че треперещите му пръсти са обляни в кръв. Цялото тяло го болеше. Усещанията му бавно се възвръщаха. Не чувстваше болка, която би показала наличието на рана, откъдето можеше да изтича кръвта по дрехите му. Първата му мисъл беше за Селоме. Мърсър опита да се обърне и да я види, но не можа, защото бе притиснат под волана. Усещаше някаква тежест върху себе си и видя, че това е Гиби. Или по-скоро онова, което бе останало от него.

Силата на експлозията бе насочена към седалката до шофьора и бе разкъсала краката на младежа, които се държаха за тялото му само на няколко ивици плът. Взривът го бе убил мигновено, но от раните му още струеше кръв и капеше върху Мърсър. Сетивата му изведнъж се проясниха, когато видя мъртвия еритреец. Догади му се и той преглътна с усилие.

— Селоме?

Тя хлипаше. „Слава Богу“ — помисли Мърсър, бавно отмести трупа на Гиби от себе си и застана на разбитата врата. Зави му се свят и едва не се строполи върху мъртвия еритреец. Не провери дали е ранен и насочи вниманието си към Селоме. Тя лежеше свита върху вратата зад шофьора. Бе закрила лице с дланите си и раменете й потреперваха. Мърсър отново извика името й и Селоме най-после вдигна глава. Лицето й беше изцапано и косите разрошени, но Мърсър не видя кръв. Очите й бяха широко отворени от страх, но не изглеждаше изпаднала в шок.

— Дай ми ръката си. — Мърсър не бе забравил, че фиатът е зад тях. — Трябва да се махнем оттук.

Селоме неуверено протегна ръка и веднага щом пръстите им се преплетоха, Мърсър я дръпна да стане. Тя трепна, когато премести тежестта си на десния крак, който беше най-близо до експлозията.

— Добре ли си?

— Не знам — едва-едва промълви тя.

— Трябва да тръгваме. Фиатът ще ни настигне за нула време. — Мърсър погледна през строшеното задно стъкло и видя облак прах, който показваше накъде се движи пясъчната буря. Фиатът беше още сравнително далеч, но Мърсър знаеше, че ще ги настигне само за няколко минути щом стихията утихне. — Дай ми пистолета си.

— Какво?

— Пистолетът ти, Селоме. Дай ми го.

— Какви ги говориш?

Актьорското й изпълнение беше неубедително.

— Имаме около пет минути, преди да ни настигнат, и ако след това искаш да живееш, дай ми проклетия си пистолет.

Тя се вторачи в него със смесица от страх и объркване, сетне бръкна в раницата и извади голям автоматичен пистолет.

— Откъде знаеш?

Въпреки положението, в което се намираха, Мърсър изпита облекчение, че стената на потайност между тях започва да се руши.

— После ще ти кажа. Можеше да го използваме на пазара за добитък в Асмара. — Мърсър взе пистолета „Хеклер и Кох“. Селоме сви рамене, но не го погледна в очите. Той се измъкна от взривената тойота и и подаде ръка. — Ела. Ще ти помогна, но не поглеждай към предната седалка. Гиби е мъртъв.

Облакът прах от фиата вече не се сливаше с утихващата буря. Мърсър скочи на земята, протегна ръце и Селоме се хвърли в отворените му обятия.

— Стой тук.

В задната част на джипа имаше туба с пет галона бензин, прикрепена със специална скоба. Мърсър я извади, грабна две раници, паднали от багажника на покрива, и се върна при Селоме. Кратерът, издълбан от противопехотната мина, приличаше на малък, димящ вулкан. Той изчисли, че взривът е хвърлил тойотата на четири-пет метра над земята.

— Какво ще правим сега? Намираме се в минирано поле.

Мърсър не отговори на въпроса й, но не можеше и да го пренебрегне. Повърхността на пустинята беше заравнена от бурята. Но на петдесетина метра се извисяваше скалист хълм, където сигурно нямаше мини. Трябваше да стигнат до него, без да бъдат взривени от мините, при това да го направят бързо, за да не ги забележат преследвачите. Мърсър отвъртя капачката на тубата и започна да излива бензина върху тойотата.

— Мърсър, трябва да си взема…

— Няма време — прекъсна я той. — Съжалявам.

Фиатът беше на около осемстотин метра от тях. Покривът му се виждаше, докато се движеше в плитката падина. Мърсър огледа земята, за да провери дали има вдлъбнатини от противопехотни мини, като се молеше на Бога да не види нищо. Той заведе Селоме на няколко метра от тойотата, използвайки очуканата й каросерия, за да прикрие бягството им. Когато работеше, той винаги носеше пет-шест запалки. Беше изпадал в ситуации, когато се нуждаеше от всичките.

Щракна една от запалките с лявата си ръка и я хвърли в локвата бензин под тойотата. Пламъците от експлозията обвиха джипа и Мърсър започна да стреля в земята. Блъсна ги вълна от топлина. Селоме опита да се отмести от бушуващия огън, но Мърсър я стисна за китката. Той изстреля целия пълнител, насочвайки пистолета към близките камъни. Всеки куршум из-дълба малък кратер в земята на около метър и половина по-нататък от предишния. Ако бяха улучили мина, куршумите щяха да я взривят, но експлозии не последваха.

Мърсър пусна ръката на Селоме и скочи в първата вдлъбнатина, направена от деветмилиметровите патрони.

— Върви по стъпките ми — каза той и сложи крак в следващата плитка падина.

Трябваше да пази равновесие, докато стъпваше в малките кратери, и Мърсър размахваше ръце, за да се стабилизира. Селоме го следваше по петите. Тъй като не носеше две раници като Мърсър, тя подскачаше по-лесно и дългите й крака преодоляваха разстоянието с грациозността на гимнастичка, без да показва дали изпитва болка.

— Дай ми другия пълнител — каза Мърсър, когато стигна до последната дупка от куршумите.

— Точно това исках да взема. Амунициите ми останаха в тойотата. Нямам други пълнители.

Очите му се разшириха, докато гледаше откритото пространство пред тях, което ги делеше от безопасните скали. Двайсет метра осеяна с мини ничия земя. Нямаше друг път. Мърсър не чуваше бръмченето на двигателя на приближаващия се фиат, но знаеше, че след няколко секунди джипът ще се появи. Той пое дълбоко въздух като човек, готвещ се да извърши самоубийство.

Потискайки инстинкта си да изкрещи и да даде отдушник на насъбралата се в него енергия, Мърсър тръгна напред.

С всяка крачка той очакваше експлозия и пронизваща болка, която или ще го убие, или ще го обездвижи, докато преследвачите дойдат и го довършат. Мърсър измина половината разстояние без инцидент, но това не го утеши. Когато останаха само три метра, той изстена от отчаяние, че не може да ги прескочи. Но трябваше да се съобразява със Селоме и да прави малки крачки.

Изведнъж се чу изщракване.

Земята под краката му леко хлътна. Звукът приличаше на изщракване на пръсти и бе заглушен от собствената му тежест върху мината. Беше на детонатор и през оставащите части от секундата той можеше само да се надява, че Селоме ще прескочи мината.

Действайки инстинктивно, Мърсър премести тежестта на тялото си по средата на крачката и се хвърли напред. Но отчаяният му скок не бе необходим. След като бе стояла заровена в земята в продължение на петнайсет години, мината се бе повредила от пясъка и корозията. Детонаторът не можа да взриви експлозива. Мърсър се блъсна с рамото напред в скалата. Беше твърде зашеметен, че е останал жив, за да се претърколи. В шока си едва не се плъзна назад, но се обърна, подпря крака на камъка и спря да се свлича.

— Хайде, Селоме.

Тя сбърчи чело, опитвайки да се съсредоточи, и хукна по стъпките му. Въпреки преживения ужас Мърсър не можа да не се възхити на полюляването на гърдите й, докато Селоме бягаше. След няколко секунди тя беше до него.

— Добре ли си? — задъхано попита Селоме.

— После ще говорим за това.

Той стана и я поведе по хълма към подножието на една от многобройните планини в околността.

След около четиристотин метра или пет минути, след като излязоха от минираното поле, те чуха експлозия зад тях. Мърсър се обърна. Фиатът бе спрял зад тойотата. На покрива стояха двама африканци, несъмнено суданци, а в кабината имаше още двама. Всички гледаха простряната на земята фигура, лежаща неподвижно на няколко метра от превозните средства. В пустинята се бе образувал нов кратер, от който се виеше сив пушек. От откъснатия ляв крак на тялото течеше кръв, а крайникът беше на около метър от него. Мърсър предположи, че някой от преследвачите им се е опитал да ги догони пеша и е платил най-високата цена за неуспеха си. Двамата със Селоме продължиха да вървят, без да разговарят, и скоро изчезнаха в неравния терен. Мърсър забави крачка. Вече не се тревожеше, че може да ги следят.

Няколко часа по-късно Селоме го помоли да спрат и да си починат. Лицето й беше обляно в пот, а под мишниците й имаше тъмни петна. Тя се отпусна на каменното плато, после се излегна и протегна ръце над главата си. Мърсър седна до нея и се съсредоточи в съдържанието на двете раници. Едната беше на Селоме и той изхвърли козметиката и дрехите й. Тя не обърна внимание на това и се вторачи в мъгливото небе.

— Селоме?

Тя го погледна и очите и се разшириха. Мърсър държеше непокътнат пълнител за пистолета и.

Той поклати глава, сетне прибра в едната раница нещата, които можеха да им послужат, и изхвърли непотребните. Полезните вещи бяха малко — въже, геоложко чукче и детонаторен шнур. Мърсър извади снимките от „Медуза“ от елека си и ги пъхна при останалите неща в раницата, която щеше да вземе.

— Колко жалко за Гиби — каза Селоме след няколко минути. — Не само за смъртта му, но и за неуважението, което показахме към тялото му. Не беше правилно. Той заслужаваше християнско погребение.

Смъртта на Гиби тежеше на съвестта на Мърсър. Фиатът доказваше, че суданците са в района и ще намерят мината много преди Мърсър да успее да предупреди бежанците, които бе поискал синът на Нега да доведе в долината. Те щяха да дойдат скоро и Мърсър щеше да бъде виновен и за тяхната участ.

— Моля те, не говори за религия. Не съм в настроение. Селоме се приготви да отговори, но той се наведе и протегна ръка към голата кожа между краищата на яката на ризата и. На врата и блестеше дебела златна верижка, която изчезваше между гърдите и. Мърсър я дръпна и видя звездата на Давид.

— Мосад? — тихо попита той.

— Не. Шин Бет. — В гласа и прозвуча предизвикателство. — Това е нещо като вашето ФБР.

Мърсър изпита облекчение, защото разбра, че няма да има повече лъжи.

— Чувал съм за Шин Бет. Ще ми кажеш ли какво става?

— Предполагам, че съм ти длъжница.

— Меко казано.

Селоме пое дълбоко въздух.

— Преди няколко месеца снимките от „Медуза“ привлякоха вниманието на група израелски фанатици.

Мърсър не бе подготвен за този отговор.

— Израелци? Мислех, че мюсюлмани са в дъното на тази история.

Тя поклати глава.

— Европейците, които Хабте е видял в Асмара, са еврейски екстремисти, предвождани от министъра на отбраната Хаим Левин. Знаехме за тях от известно време, но едва наскоро разбрахме колко силни са станали.

Мърсър осъзна, че всички са били подведени. Дик Хена бе следвал внимателно подставени фалшиви следи, които бяха накарали и двамата да мислят, че Хари е отвлечен от араби. Мърсър беше поразен и смаян от хитрия план.

Изведнъж му се изясниха много неща. Ето какво се бе опитал да му каже Хари, когато спомена, че похитителите са му дали гадост, по-гнусна от джин „Будълс“. Старецът сигурно бе разбрал, че е отвлечен в Близкия изток, но похитителите му не са мюсюлмани. Мърсър трябваше да се досети за това и този пропуск отново го накара да се ядоса на себе си. Запита се колко още грешки бе допуснал и колко други хора бяха платили за тях.

— Левин и привържениците му искат да превърнат Израел в тоталитарна теокрация — продължи Селоме. — Той разбра какво показват снимките от „Медуза“и че подобно откритие, приписано на него, ще му осигури поста министър-председател. Опита се да ги открадне от вашата Национална разузнавателна служба, но те бяха продадени на Прескът Хайд. И Хайд видя в тях нещо, което ще закрепи разклатеното му положение в Държавния департамент. Научихме всичко това, след като Хайд купи снимките, и аз бях изпратена в Съединените щати да работя с него. Шин Бет подкупи член на еритреиското посолство във Вашингтон да гарантира за мен, затова Хайд не знаеше за връзката ми с Израел. Мисията ми беше да събирам информация, особено ако хората на Левин се опитат да се свържат директно с Хайд. Той ти се обади скоро след като пристигнах във Вашингтон и ти се включи в издирването на мината, осуетявайки намеренията на агентите на Левин. Хайд и съпругата му бяха убити сутринта, когато ти и аз заминахме за Африка.

„И Хайд е мъртъв? Господи, как ще завърши всичко това?“ — запита се Мърсър.

— Остави ме в Рим, за да отидеш да докладваш за станалото с Хайд на шефа си в Израел?

— Така ли разбра, че съм израелка?

— Дик Хена ми го каза, преди да напусна Вашингтон. Освен това същата нощ, когато ти дойде в бар „При Дребосъка“, най-добрият ми приятел Хари беше отвлечен в Бейрут.

От изражението й беше очевидно, че това е нова информация за нея.

— Възрастният мъж, който се представи за теб?

— Същият. Похитителите, изглежда, имаха връзки с Близкия изток, но не допусках, че са от Израел. — Той й разказа историята за отвличането на Хари и за убийството на летище „Да Винчи“. — Не знаех дали си на моя страна. Не забравяй, че работеше с Хайд, когато се запознахме.

— Сигурно хората на Левин държат приятеля ти. След като ти отказа на Хайд, те трябва да са го отвлекли, за да те принудят да отидеш в Африка и да намериш мината. Убитият в Рим мъж несъмнено е Ибрихам Беин, най-добрият агент на Левин.

Мърсър предположи, че предупреждението на Беин в Рим да не прави нищо лошо на Селоме бе отправено, защото израелецът се опасяваше от проблем, ако заговорът на Левин доведе до смъртта на агентка на Шин Бет. Те очевидно обмисляха планове за деня, когато Израел щеше да бъде в ръцете им.

— Левин е фашист — огорчено каза Селоме. — Знам, че звучи странно един евреин да нарича друг така, но това е истината. Той вярва в чистотата на еврейския народ и иска да изгони от Израел всички останали. Смята да построи концентрационни лагери и да затвори палестинците в заграждения. Планира го от години. Не знам дали си спомняш за транспортирането на етиопските евреи в Израел през осемдесетте години на двайсетия век, но Левин беше голям поддръжник на тази операция. Твърдеше, че било в името на хуманността, но още тогава искаше да изгони палестинците, които се занимават с интелектуален труд в Израел, и да ги замени с бежанците от Африка.

Оказваше се, че Мърсър и Хари се бяха забъркали във вътрешен израелски проблем, а не в международен терористичен заговор. Селоме се опитваше да попречи на Левин да използва снимките от „Медуза“, за да си осигури нечестно предимство на изборите. Всички съмнения на Мърсър към нея се изпариха. За пръв път, откакто я познаваше, той реши, че може да и има доверие. В душата му нахлу прилив от чувства. Мърсър беше самотен твърде отдавна, но сега имаше съюзник. Изпита желание да я прегърне.

— Задачата ти е била да наблюдаваш онази група и да докладваш за действията им?

— И да им попреча, ако мога. Но дойдохме в Еритрея, преди да успея да направя нещо.

Изведнъж нещо не му се стори логично.

— Разбирам, Левин е маниак, но преди да напуснем Вашингтон, прочетох, че избирането му е гарантирано. Защо е готов да съсипе шансовете си, търсейки мина без стойност отпреди петдесет години?

— Не. — Селоме се засмя за пръв път от много време. — Вече знаеш, че нямаме интерес към италианската мина. Мисля, че я търсят суданците и техните поддръжници. Така попаднаха на нас. Двете ни мисии идват от различни посоки, но свършват на едно и също място.

Мърсър също се усмихна. Ужасите от сутринта бяха забравени поне за няколко секунди.

— Преди да дойдеш в долината, докато изследвах по-старата мина, се досетих, че знаеш за съществуването на друга мина в района.

Изражението на Мърсър изведнъж се промени, когато му хрумна нещо друго.

Белият камък, който бе намерил в покриващия пласт върху кимберлита, беше древно сечиво, чук, използван преди хиляди години за разбиване на рудата, за да се стигне до скъпоценните камъни. Изведнъж всичко дойде на мястото си. Евреите, старите мини и религиозните фанатици. Той най-после осъзна защо залогът е толкова голям, както и че няма нищо общо с диамантите. „Боже мой!“ Мърсър се опита да прогони налудничавата мисъл, но не можа.

— Мината това ли е, което мисля? — с треперещ глас попита той.

— Да. Отиваме да говорим с монасите, които ще потвърдят. — Селоме се засмя на изумлението му. — Това откритие ще бъде най-голямото в живота ти. Легендарно.

— Мината на цар Соломон — промълви Мърсър.