Мината на цар Соломон

АСМАРА, ЕРИТРЕЯ

Селоме Нагаст пристигна в хотела, докато Мърсър и Хабте закусваха. Черната й кожа и гъстите коси показваха, че е туземка. Дрехите и обаче бяха купени от Пето авеню и тя ги носеше с небрежността на манекенка. Селоме излъчваше загадъчна увереност, която според Мърсър беше интересна и повече от опасна. Той мислеше, че пътуването й до Израел е угасило онази крехка искра, която бе почувствал по време на полета от Вашингтон, но като я погледна, разбра, че не е така. Неизвестно дали се дължеше на предупреждението на Мърсър или на отрицателно отношение към жените, но Хабте я поздрави хладно. Дори да бе забелязала пренебрежението, Селоме не се издаде с нищо. Тя целуна Мърсър по бузата и седна.

— Виждам, че си послушал съвета ми за кафето тук. — Селоме кимна към изпитите до половината чаши с капучино на масата.

— Опитах кафето им, но не се пиеше — ухили се Мърсър.

Селоме му се усмихна така, сякаш искаше да каже: „Предупредих те.“

— Храната е безопасна, макар да не е приготвена с въображение. Като в повечето хотели в града тук сервират само италианска храна, обичай от времето на окупацията. Ако ни остане време, ще те заведа в европейски ресторант. А дотогава може да опиташ яхнията, която се нарича зигини. Чушлетата в нея са дребни, но съдържат огъня на цял вулкан.

— Благодаря за предложението, но това ще трябва да почака, докато се върнем — сериозно каза Мърсър. — В момента братовчедът на Хабте изкарва тойотата ни. Искам да я натоваря, да купя продукти от Асмара и следобед да тръгнем. Довечера ще пренощуваме в Керен и на зазоряване ще продължим към Накфа и дивата пустош.

— Защо бързаш толкова?

— Защото тук не сме в безопасност. — Мърсър се запита колко да й каже за случилото се след раздялата им в Рим, но реши, че дискретността все още е най-добрият му съюзник. Похитителят на Хари бе казал, че Селоме Нагст е единственият човек, на когото Мърсър може да има доверие, но дали това бе истина? Мърсър искаше да и вярва, но докато не научеше повече, смяташе да я държи настрана. Жалко. Първата жена, която от дълго време го бе привлякла, се бе оказала потайна лъжкиня, която преследваше собствени цели.

Той запази в тайна оптимизма си, че рудната жила вече е била открита, и премълча за случилото се в Рим, но й разказа за инцидента на летището в Асмара, когато Хабте очакваше пристигането му.

— Провървя ми, че изпуснах следобедния полет — излъга Мърсър, — и се наложи да пътувам сутринта. Инак суданците щяха да ме хванат.

Той внимателно наблюдаваше реакцията й. Изненадата и загрижеността й бяха искрени.

— И оттогава не ти се е случило нищо? Господи, не мога да повярвам. Въпрос на време е суданската война да унищожи всички ни.

— Не ме разбра, Селоме. Те чакаха мен. Това означава, че и някой друг знае за мисията ни. — Мърсър видя, че очите й се разшириха от изумление. — В града сме уязвими. Затова искам да съм колкото е възможно по-далеч от Асмара. Всички ние. Включително ти.

— И без това искам да дойда с теб — призна тя. — Но разказът ти ме убеди още повече. От полицията и военните ни има още много да се желае. След войната мнози на поискаха да останат въоръжени. Наситихме се на сражения. Властите са безпомощни срещу партизаните.

— Тя има право — обади се Хабте. — Най-добрият ни шанс е бързо да стигнем до низините на север.

— Тогава въпросът е решен. — Мърсър изпи остатъка от капучиното си. — Хабте, когато братовчед ти се върне с тойотата, натовари техниката и сложи всичко необходимо. Селоме, колко време ще ти трябва да се приготвиш?

— До час мога да се върна тук с багажа си. Апартаментът ми е наблизо.

— Не е необходимо да те предупреждавам да не взимаш много багаж — внимателно й напомни Мърсър. — Пътуването няма да е луксозно.

След по-малко от час Селоме и Мърсър отново се срещнаха в хотела и отидоха на площада, където беше пазарът, за да купят вода и прясна храна. Гебре, братовчедът на Хабте, щеше да дойде в хотела с тойотата, когато приключеше с товаренето.

Мърсър накара Селоме да го заведе първо в пощата, където дванайсет минути се опитва да се свърже с Дик Хена, за да му каже какво се е случило в Рим и на летището в Асмара. Но прословутите проблеми с комуникациите в Еритрея направиха невъзможно международното обаждане. Той не искаше да използва сателитните телефони, защото предишната вечер бе установил, че и двата са били включени и времето, оставащо на батериите, бе ограничено. Резервните батерии не бяха заредени. Освен това си спомни, че зареждащото устройство беше останало на плота в кухнята му, до противомаларичните хапчета, които Тери Найт му бе дал.

Павираните улици в Асмара сякаш нямаха определена посока, а следваха релефа, тъй като някога са били пътеки, когато градът е представлявал четири села. Името на града идваше от думата обединение и датираше от времето, когато малките селища бяха слети в едно, за да пазят населението от хиените по хълмовете. Отвъд оградената с палми Либърти Стрийт, главният булевард в Асмара, се простираше джунгла от криволичещи алеи. Някои имаха настилка, но повечето бяха тесни, пясъчни пътеки с двуетажни сгради от двете страни. Улиците бяха иживени. Събота беше традиционен пазарен ден в Асмара, но наближаването на Великден означаваше че всеки има бърза работа и в неделя.

Главният пазар в града се намираше в дълъг, отворен от двете страни склад с покрив от вълнообразна стомана. Ароматът на подправките се долавяше отдалеч. На улиците наоколо бяха паркирани стари американски и руски камиони, чиито собственици предлагаха стоките си. Пътищата бяха осеяни с изпражненията на безброй магарета. От задната част на пазара се разнасяше силна миризма на добитък. Мученето на кравите усилваше шума в оживения търговския район. Макар че Еритрея беше бедна, от нея бликаше жизненост, която изненада Мърсър.

Селоме бе облякла по-обикновени дрехи. Върху пъстрата й рокля бе преметнат памучен шал. За разлика от Другите жени на пазара, които бяха обути в сандали, тя носеше ботуши в западен стил, а под роклята бе обула джинси. Косите й бяха прибрани назад и подчертаваха голямото й чело и черните, влажни очи. Селоме се сливаше с тълпата, докато бялата кожа на Мърсър го отличаваше от останалите. Докато вървяха към пазара, той не видя Друг бял човек, но познаваше Африка достатъчно добре, за да се чувства удобно въпреки расовите различия. — Често ли идваш тук? — попита Мърсър, когато Се-ломе приключи пазарлъка за торба с пет килограма домати.

— В Еритрея ли?

— Да.

— За съжаление не много често. — Тя го хвана подръка, докато пазаруваха. — По време на войната бях в Европа. Когато се върнах, почувствах враждебност от стра-на на хората, които бяха изложили живота си на опас ност за нашата независимост. Вероятно си я забелязал от страна на приятеля си Хабте.

Селоме посочи мъж, водещ камила. Той имаше само една ръка и част от лицето му бе обезобразена.

— Тези хора са страдали жестоко, докато аз бях в чуж-бина, и разбират, че не съм участвала в борбата. Малци-на знаят, че ние в Европа вършехме важна работа, раз-казвайки за тежкото ни положение на останалия свят.

Мърсър огледа улицата и остана поразен от броя на инвалидите.

— Повече от половината от хората, които виждаш, са борци за свобода. Има и мъже, и жени. Тук съществува култ към боеца и каквото и да съм направила за тях, никога няма да бъда част от този народ.

— Затова ли намирането на диамантите е толкова важно за теб? Опитваш се да се реваншираш?

— Да — без да се колебае, отговори Селоме, спря и се обърна към него. Лицата им бяха само на няколко сантиметра. — Твоята страна е независима толкова отдавна, че сте забравили жертвите. Приемате свободата си за нещо нормално, а ние едва сега откриваме нашата. Имам чувството, че не съм направила достатъчно, Мърсър, затова толкова силно желая да им дам нещо. Искам отново да ме приемат. Разбираш ли?

Както в първата вечер, когато се запознаха, Мърсър беше като омагьосан от движенията на устните й, от чувствеността им. Селоме беше съвършена и той се прокле, че не е обърнал повече внимание на физическия й чар, а само на интелектуалните й способности. Призна пред себе си, че това е проява на презрително отношение към жените, но не можеше да го превъзмогне. Тя го привличаше силно, а и бе готова да рискува заради онова, в което вярваше. Това качество беше рядко срещано.

— Мисля, че разбирам — отговори той. — Надявам се, че няма да те разочаровам.

— Още не си — каза Селоме и стисна ръката му.

Зад пазара за плодове и зеленчуци имаше порутени бараки с метални стени, подпряни една на друга, за да паднат. Там се продаваха употребявани вещи, дрехи и всевъзможни други неща — от старинни мебели, останаот италианската окупация, до месингови тръби, направени от артилерийски снаряди. Подобно на повечето страни от Третия свят, всичко в Еритрея се използваше по няколко пъти, докато станеше негодно за употреба. Мърсър и Селоме бързо се изгубиха в лабиринта. Селоме бъбреше със собствениците на бараките и отговаряше на въпросите за Мърсър. Следваха ги група деца, които започнаха да крещят думи на английски, когато Селоме им каза, че Мърсър е американец.

— Те не трябва да знаят какво е война — с обич каза тя, докато ги наблюдаваше. — Ние се борихме, за да не се налага те да го правят, и сега трябва отново да се борим, за да ги изхраним. Една шеста от населението ни са бежанци в Судан, защото не можем да си позволим да ги приберем в родината им.

Завладян от заразителното любопитство на еритрейските деца около него, Мърсър се наведе и стисна ръката на момиченце на не повече от четири години, което го гледаше с широко отворени очи и смучеше палеца си.

В същия миг се чу изсвирване на куршум и тупване на тяло, което падна в купчина метални съдове. Мърсър се обърна, както бе приклекнал. Ако беше прав изстрелът щеше да отнесе главата му. Той се претърколи на земята, ритна Селоме през краката и я дръпна към себе си. Едно от децата се разпищя. Над главата на Мърсър прелетя втори куршум, който проби голям казан.

На пазара настъпи суматоха. Мъже и жени хукнаха да търсят укритие, като влачеха деца и задръстваха пътеките между бараките в опита си да избягат. Мърсър се отърси от шока, сграбчи Селоме и я блъсна под масата, която изскърца под тежестта на машинните части, наре-дени върху нея. Той изчисли ъгъла, откъдето се стреляше, и после събори масата, която с трясък се стовари земята, образувайки бариера между тях и невидим стрелец, точно когато бе обсипана от пет-шест куршума Няколко се взривиха в дървото, разпръсквайки дъжд от трески, а останалите рикошираха в металните части. Мърсър ритна настрана разнебитената сергия и дръпна Селоме със себе си.

Съседната пътека беше пълна с паникьосани хора. Една жена падна и тълпата едва не я прегази, но Мърсър я изправи на крака и продължи да си проправя път. Макар да не чуваше изстрелите, тъй като оръжието имаше заглу-шител, той усещаше свистенето им около себе си, докато бягаше приведен в пространствата между бараките.

Следващата пътека беше почти безлюдна и бе рисковано да се опитат да се измъкнат по нея. Мърсър трябваше да измисли нещо, с което да отвлече вниманието на стрелеца. Той каза на Селоме да остане на мястото си, втурна се по тясната алея и влезе в пълна със стоки барака с нисък таван, където беше тъмно както във всички останали. Продавачът бе изчезнал, но бе забравил мангала да гори до преобърнатия стол. На скарата бе сложено джезве с кафе. В магазина се продаваха всякакви видове осветителни тела. Повечето бяха електрически и повредени. Имаше и газени лампи, а на лавиците бяха наредени метални тенекии. Мърсър се надяваше, че са пълни с газ. Той проби две от тях с отвертка, която намери на тезгяха.

— Мърсър! — изпищя Селоме.

Той се обърна. Зад ъгъла завиваше мъж с пистолет в ръка. Преди убиецът да се покаже, Мърсър хвърли по него една от тенекиите. Съдът се блъсна в гърдите на човека. Разплискаха се струи лесно запалима газ. Мърсър пъхна крак под тлеещия мангал и го ритна. Във въздуха се посипаха искри и пепел. Мърсър се хвърли на земята и се претърколи до най-отдалечения ъгъл на помещението, точно когато горящата скара удари стрелеца.

Залетият с газ суданец избухна в пламъци. Докато изгаряше жив, писъците му бяха най-кошмарните звуци които Мърсър можеше да си представи. Въздухът се изпълни с миризмата на изпечена плът.

Той вдигна другата тенекия.

— Селоме, хайде.

Тя изскочи от скривалището си и отиде при него. Мърсър изля газта в огъня. Пламъкът подпали газената лампа. Един куршум прелетя близо до главата му. Видя двама мъже, които тичаха по пътеката към тях, и изкрещя на Селоме да се наведе. Зад него се разпръсна горяща газ. Той хвърли тенекията към нападателите. Съдът полетя към тях като комета, оставяйки огнена диря.

Двамата със Селоме бягаха в противоположната посока, когато контейнерът падна на земята пред убийците и се отвори миг преди пламъкът да стигне до него. Тясната уличка се запали и блокира пътя на суданците.

Опитвайки се да си поемат въздух, Мърсър и Селоме стигнаха до края на алеята и хукнаха по улиците край кошарите за добитъка. Черните пътища бяха осеяни със сено, паднало от купчините до високите тухлени стени на заграждението. Хората стояха неподвижно и гледаха пламъците, които вече се издигаха над пазара.

Страничните улици бяха задръстени от камиони и автобуси, които препречваха пътя на Мърсър и Селоме. Те знаеха, че огънят ще забави двамата суданци само няколко минути, и имаха един-единствен път за бягство, затова се втурнаха към пазара за добитък. Бяха изминали едва една четвърт от разстоянието по кръглия площад, когато Селоме спря и се преви на две, опитвайки се Да си поеме въздух. Хората и добитъкът се бяха дръпнали настрана, объркани от суматохата.

— Мърсър — задъхано каза тя и посочи през рамото си — Това е единственият изход.

— По дяволите — изруга той, осъзнавайки, че са хванати в капан.

Ако се върнеха, щяха да попаднат право на убийците.

Кравите не приличаха на тези, които Мърсър бе виж-дал в Съединените щати. Тези бяха по-устойчива порода по-добре приспособена към горещия климат. Поради ос-къдната паша в Еритрея, не бяха добре охранени, но те-жаха над един тон и имаха гърбици, увиснали гуши, извити рога, които можеха да разкъсат човек с едно раз-махване на главата. Вляво от Мърсър една крава наско ро бе родила теле. Малкото още беше мокро и едва се крепеше на разтреперените са крака, докато се опитваше да се провре под вимето, за да бозае. Майката беше по загрижена да пази рожбата си, отколкото да я храни, Кравата бе разровила пространството наоколо и яростно заплашваше всеки, който се доближеше до нея.

Мърсър грабна тоягата на селянина, стоящ наблизо, и хукна към новородилата майка. Кравата наблюдаваше движенията му с отчаяни, разгневени очи, изправена между бебето си и появилата се заплаха. Мърсър я принуди да застане така, че телето да е зад нея.

Кравата атакува, насочвайки се към кръста на Мърсър, който се хвърли на земята, претърколи се и стана, Кравата се извърна, за да го последва. Телето се озова пред него незащитено за миг. Мърсър го удари по задницата с тоягата.

Телето измуча по-скоро от страх, отколкото от болка, и побегна към изхода. Мърсър усети, че майката се хвърля към него изотзад, и скочи встрани, разминавайки се на косъм с фатално наръгване на рогата й. Падна сред малко стадо овце. Кравата не му обърна внимание и продължи да бяга след детето си, но телето бе изпаднало в паника и не можеше да се успокои. Тревогата бързо се разпространи сред другите уплашени животни, които изведнъж хукнаха панически. Селяните бяха безпомощни да ги спрат и разумно решиха да стоят настрана от обезумелите говеда.

Двамата суданци току-що бяха минали през входа когато добитъкът връхлетя върху тях. Реакцията им беше мълниеносна и първите паднаха от унищожителния огън на оръжията им. Но стадото не обърна внимание на за-гиналите си братя. Когато огромен бик бе повален от два изстрела от пистолетите със заглушител, други два запълниха празното пространство в плътната стена от бягащи животни.

Портите на пазара бяха широки три метра и ужасени-те говеда с общо тегло триста и петдесет тона минаха през тях, вдигайки с копитата си облаци от прах. Двамата стрелци нямаха шанс. Писъците им бяха заглушени от грохота на копитата. Дори оръжията им бяха така смачкани от стадото, че никога повече нямаше да стрелят. От мъжете останаха две тъмночервени петна в прахоляка, които отбелязаха гробовете им.

Мърсър избърса мръсотията от ръцете и дрехите си в една овца и се приближи до Селоме. — Трябва да се махнем оттук. След като селяните приберат добитъка си, ще искат да ми отмъстят.

Селоме развърза шала си и го уви около главата му, за да не го познаят разгневените мъже, сновящи из пазара за животни. Двамата си проправиха път до изхода и след няколко минути излязоха на улицата.

По пътя към хотела ги настигна бяла тойота. Шофьорът натисна клаксона.

— В хотела има проблем. Тръгваме веднага — извика Хабте през смъкнатото стъкло.

Братовчед му седеше на задната седалка и отвори вратата още преди джипът да спре.

Селоме реагира по-бързо от Мърсър и скочи в тойота-та преди него. Мърсър затвори вратата, а Хабте настъпи педала за газта и отново натисна клаксона, за да разпръсне група хора, които се опитваха да успокоят едър петнист бик. Едно магаре едва не се блъсна в бронята и принуди Хабте да завърти волана, за да го заобиколи. Въпреки опасностите около тях братовчед му се засмя доволно.

— Хабте блъсна магаре. — Не съм — ядосано възрази Хабте и погледна гневно младия мъж. В Еритрея беше обида да кажеш, че шофьорът е блъснал магаре. Хабте нямаше да позволи на бра-товчед си да се измъкне безнаказано от тази нелепа шега Мърсър се премести на предната седалка и си сложи предпазния колан, докато тойотата набираше скорост по неравните пътища. Сърцето му започна да нормализира ритъма си.

— Какво се случи?

— Престрелка в хотела. Камериерката заварила двама суданци в стаята ти. Изпищяла и двамата западняци които били в бара, отишли да видят какво става. Чух изстрели и тялото на един от европейците падна от бал кона на втория етаж. Не изчаках да видя дали и другия го е последвал. Наложи се да зарежа много от дрехите екипировката ти.

Мърсър извади сгънатите снимки от „Медуза“ от тай-ния джоб, пришит на гърба на сиво-кафявия му елек.

— Няма значение. Не са намерили онова, което са търсили.

— Носил си ги в себе си през цялото време? — учуди се Селоме.

— Не измислих по-безопасно място — усмихна се Мърсър, успокоявайки се след прилива на адреналин.

— Това е много рисковано — упрекна го тя.

— По-големият риск са европейците.

— Какво искаш да кажеш?

— Хабте каза, че е чул изстрелите. Ако хората, влезли в стаята ми, са свързани със суданците, които преди малко се опитаха да ме убият, пистолетите им щяха да бъдат със заглушители. Но Хабте е чул изстрелите. Това озна чава, че не суданците, а европейците са отвърнали на огъня.

— Кои са тези европейци?

— Не знам. — Мърсър скри подозренията си. — А ти? Селоме го погледна и отговори отрицателно, макар че той видя сянка на лъжа в очите й.

Никой не ги следеше, движението не беше оживено Срещнаха само няколко трудноподвижни камиона. Край пътя се виждаха следи от войната. Ръждясалите корпуси на военни превозни средства бавно се разпадаха. Шосето бе осеяно с повредени от мини или ракети съветски камиони и танкове, досущ разлагащи се трупове на механични динозаври.

Мърсър бе чел, че планините са най-плодородните области в Еритрея, но почвата беше скалиста и почти безводна, оголена от силните ветрове и оставена да се пече на лъчите на безмилостното слънце. Оскъдната растителност се състоеше предимно от ниски храсти, чай и кактуси. Той забеляза, че един селянин оре с рало — метод, използван още по времето на фараоните в Египет. Ралото правеше дълбоки бразди и преобръщаше почвата, която беше суха и спечена. Заниманието изглеждаше безсмислено, но селянинът търпеливо продължаваше да оре.

Минаха покрай малки села с грубовати къщи от тухли и покриви от слама или ламарина. Много от постройките бяха кръгли и с конусовидни покриви. Малкото хора по улиците бяха слаби и измъчени, облечени в дълги, семпли роби.

След два часа пристигнаха в Керен. Градът беше по-малък от Асмара, но притежаваше същото очарование с едноетажните си къщи и улици с палми от двете страни. По-голямата част от жителите бяха мюсюлмани, затова жените носеха дълги черни дрехи, които поглъщаха топлината. Хабте спря зад хотел „Керен“, несиметрична постройка с покрита веранда, обрасла в бугенвилия.

— Трябва да вземем храна и бензин оттук, преди да продължим на север — каза Мърсър и слезе от тойотата.

— Добре. — Хабте кимна. — Гиби и аз ще купим всичко необходимо от пазара. Тук имам много приятели. Едва ли ще се забавим.

— Не се обиждай — обърна се Селоме към Мърсър, — но мисля, че е по-добре да се скриеш. В Керен не идват често бели хора и ще бъде най-добре да не те виждат.

Багажникът на покрива на тойотата бе натоварен с кашони и туби, когато Селоме поведе Мърсър към колата. Двамата бяха чакали в съседна уличка. Гиби вече седеше на задната седалка, но Хабте не беше в тойотата Мърсър скочи в джипа и помоли Гиби да купи някои неща от бара на хотела. Когато младежът се върна, Хаб те вече бе зад волана.

— Разговарях с няколко души. Ако през следващите дни оттук минат суданци от Асмара, ще им бъде трудно да продължат — каза Хабте, усмихна се самодоволно и включи двигателя.

Мърсър извади карта от жабката.

— Те ще се погрижат за едната част от преследвачите ни, но е време ние да се отървем от другата. Според картата в Накфа има летище и се обзалагам, че европейците ще се опитат да ни изпреварят и да ни посрещнат там, Защо не завием на запад? — Мърсър обърна картата така, че Хабте да може да я вижда. — Този път заобикаля Накфа и при Итаро отново излиза на главното шосе.

— Дъждовният сезон още не е започнал, затова би трябвало да е проходим — съгласи се Хабте. — А багерът, който чака в Накфа?

— На първо време няма да ни трябва. Щом стигнем до дивата пустош, никой няма да може да ни намери. Ако през следващите две седмици успея да открия рудната жила, Селоме ще използва връзките си в правителството, за да ни осигури свястна охрана и след това ще докараме багера.

Военният опит на Хабте го правеше вечно подозрителен и го караше да се опасява от врага, който още представлява заплаха.

— Би било по-разумно първо да елиминираме европейците.

— Да, но това е невъзможно. Нямаме оръжия. Ще трябва да се доверим на пустинята да ни скрие за няколко седмици.

Хабте се съгласи, макар да не беше убеден в правилността на решението, и когато на петнайсет километра от Керен пътят се разклони, зави на запад.