Мината на цар Соломон

ЕГИПЕТ

Много фактори допринасят за неизбежността реката Нил да стане една от люлките на цивилизацията. Например периодичните дъждове, които надаряват речната долина с толкова плодородна почва, че земеделието продължава през цялата година. Както и странният факт, че докато реката тече на север, преобладаващите ветрове духат на юг и осигуряват лесно преминаване и в двете посоки. Именно този ветрец леко повяваше по дървената палуба на луксозната баржа, развяваше тентата над главната каюта и изсушаваше капките пот на лицето и гърдите на Филип Мърсър.

Тялото му още беше осеяно със синини, но раните зарастваха и лекарят, който дойде да го прегледа в Луксор преди седмица, каза, че скоро ще се възстанови напълно. За щастие нито Мърсър, нито Селоме имаха трайни увреждания от съприкосновението с живака, а страховете му за криптокока се оказаха неоснователни.

Мърсър и Селоме бяха на баржата от три седмици и плаваха по реката, за да избегнат блъсканицата в Кайро. Лодката принадлежеше на бивш клиент на Мърсър, който бе натрупал цяло състояние, след като се възползва от услугите му като геолог, и с готовност му я предостави. От брега баржата изглеждаше незабележителна. Беше дълга двайсет метра, широка почти седем и имаше плоско дъно и четвъртит нос и кърма. Лоцманската кабина представляваше квадратно блокче, застрашително поставено твърде напред, за да представлява красива гледка. Едва когато човек стъпеше на палубата, баржата разкриваше същинската си красота и луксозна обстановка.

Горната палуба беше от гладък махагон, който блестеше на лъчите на пустинното слънце. Малкият плувен басейн и джакузито приличаха на миниатюрни оазиси. Между саксиите с палми имаше барче. С изключение на екипажа, на баржата нямаше други пътници освен Мърсър и Селоме. Под палубите имаше шест каюти и луксозен апартамент с баня, облицована с мрамор и с позлатени кранове. Трапезарията и главната каюта бяха също така луксозни и макар че не беше по вкуса му, Мърсър оценяваше красотата на обзавеждането.

Той избърса потта от очите си и бавно ги отвори, наслаждавайки се на гледката пред себе си. Селоме Нагаст се бе изтегнала на шезлонг и спеше. Смуглата и кожа беше лъскава. Косите й бяха прибрани на кок, но по раменете и падаха кичури и червеникавият им оттенък блестеше като рубин. Тя беше само по бикини и съвършените и гърди се надигаха и отпускаха, предизвиквайки възбуда у Мърсър.

Той внимателно протегна ръка, за да не я събуди, и взе чаша с водка от масата зад него: Отпи от коктейла от горчив лимонов сок и водка — третия за деня, а още не бе станало обяд. Знаеше, че някои хора търсят вълнения, за да избягат от еднообразието по време на ваканцията, но искаше да прави точно обратното.

По реката плаваха туристически кораби, превозващи американци, японци и европейци. На отсрещния бряг се намираше храмът на Ком Омбо, комплекс от пясъчник, посветен на Хор, бога на крокодилите. Храмът приличаше на Акропола в Атина и имаше солидни колони във формата на лотоси, увенчани с масивни каменни трегери. Предишния ден Мърсър и Селоме се разхождаха сред развалините и се възхищаваха на йероглифите и мумифицираните останки на свещените крокодили. Някога храмът бе представлявал място за поклонение за недъгави и ранени и много от пиктограмите изобразяваха медицински процедури или молитви.

Днес беше последният им ден насаме. Дик Хена и съпругата му Фей щяха да се присъединят към тях в Ком Омбо, а после щяха да отидат в Асуан и още една седмица да разглеждат историческите паметници.

От подвижното мостче се чу шум. Отначало Мърсър помисли, че идва поредният търговец на сувенири, но после чу гласа на Дик Хена и развълнуваното възклицание на Фей.

— Селоме, събуди се — каза Мърсър и когато очите й се отвориха, й хвърли сутиена на банския. — Компанията пристига.

Младата жена извика притеснено и нахлузи банския. В същия миг Дик и Фей се появиха на палубата.

Мърсър скочи, стисна ръката на Дик и целуна Фей по бузата.

— Добре дошли на баржата на греха на Мърсър. Вашите капризи са заповеди за нас.

— Казвал съм го и преди и пак ще го кажа, че съм си сбъркал професията. — Дик Хена огледа баржата. Погледът му се спря на Селоме и той отвори уста от изумление пред красотата й.

— Селоме Нагаст, това са Дик и Фей Хена.

Докато Дик се ръкуваше с нея, Фей хвърли на Мърсър одобрителен поглед, който го накара да се усмихне.

— Как пътувахте? — попита той.

— Чудесно — отговори Дик. — Първа класа от „Дълес“ до Кайро, частен самолет оттам до Асуан и лимузина дотук. Кой би се оплакал?

Мърсър бе платил за всичко в знак на благодарност към Дик за помощта и към Фей за търпението й.

— А Хари?

— Той ще дойде вдругиден. В момента е в Израел и помага на Мосад да разпознаят хората, които го бяха отвлекли. Не мога да повярвам, че има толкова много енергия. Здравето му е желязно.

— И сърцето златно, а черният дроб оловен — засмя се Мърсър. — Хайде, настанете се. Ще поговорим, докато обядваме.

След час четиримата седнаха на една от масите на палубата. Дик и Фей бяха облекли къси панталони и широки ризи. Мърсър си бе сложил фланелка, а Селоме — пъстър шал. Докато се хранеха, край баржата минаха две фелуки с фенери. Този традиционен плавателен съд все още можеше често да се види по реката.

Стюардите разчистиха масата и отново напълниха чашите. Мърсър довърши историческия си разказ за храма зад тях и насочи разговора към по-сериозна тема.

— Може да приключим с деловата част на посещението ви и после да се наслаждаваме спокойно на остатъка от седмицата.

— Съгласна съм — побърза да каже Фей.

— Добре. — Дик погледна с обич съпругата си от трийсет и пет години. — Първо ще говорим за лошото и ще запазим хубавите вести за накрая. Трима от миньорите, блокирани в шахтата, са починали от отравяне с живак, а други четирима няма да оцелеят. Повечето обаче са реагирали добре на лечението и ще се възстановят напълно.

Мърсър не каза нищо. Не мислеше за трийсетте ерит-рейци, които бе спасил, а само за починалите. Селоме докосна ръката му.

— По време на атаката на морските пехотинци са загинали само четирима еритрейци — продължи Дик Хена. — Аутопсиите показват, че са били убити от суданци. От морските пехотинци сме загубили осем души и дванайсет са ранени. От битката са оцелели само трима суданци, които са задържани в Асмара и чакат съдебен процес. Министърът на правосъдието ме увери, че ще ги екзекутират. Интерпол и еритрейските власти сключиха сделка. Еритрейците ще задържат Джопи Хофмиър, но Джанкарло Джанели ще отиде в Европа. Управителният съвет на „Джанели СпА“ сътрудничи за разобличаване на незаконната му дейност в опит да избегне лошата реклама. Дори да има добро поведение, Джанели ще стои в затвора до следващото глобално заледяване.

— Показа ли угризения?

— Никакви.

— Трябваше да го убия, когато имах възможност — измърмори Мърсър. Знаеше, че доживотната присъда е твърде снизходителна за извършеното от Джанели.

— А сега, добрите новини. Сигурно си чул, че преди две седмици министърът на отбраната на Израел Левин е умрял при загадъчни обстоятелства. Официалната версия е инфаркт, но истината е, че министър-председателят Литвинов го е застрелял. Литвинов иска отлагане на изборите, но дори да се проведат, ще запази поста си, защото партията му има мнозинство в Кнесета. Другите конспиратори, които са ни известни, ще бъдат съдени тайно. Израелското правителство не иска да се вдига шум, но нашият президент знае точно какво става и ще използва предимството си по време на следващия кръг от преговори, ако отново се отметнат от предишните си обещания.

— Дипломация на моркова и пръчката.

— Това не е моя грижа. Аз съм само ченге — усмихна се Хена. — А сега, най-хубавото. Тежката миньорска техника, която си поръчал от Вашингтон, е пристигнала в Еритрея един ден, след като ти и Селоме дойдохте тук. Военният инженерен корпус им е помогнал да ги закарат до мината като част от споразумение за сътрудничество. Маконен е назначен за управител на мината и работата там скоро ще започне. Наричат я Мината на цар Соломон. Маконен и министърът, отговарящ за мините, са сключили сделка за продажбата с диамантения картел в Лондон. След няколко седмици първите скъпоцен-ни камъни ще отпътуват. Никой не може да прогнозира доколко това ще промени Еритрея, но всички са едино-душни, че с бедността е свършено.

— Кажи му другото — подкани го Фей.

— А, да. Спомняш ли си сейфа, който не си могъл да отвориш в мината?

— Мърсър опита всичко освен динамит — обади се Селоме.

— Джанели отказа да ни каже комбинацията, затова се свързахме с производителите и те ни изпратиха един от техниците си. Предполагам, че малкият сейф е бил най-новото в технологията, защото човекът се мъчи цяла седмица, докато го отвори.

— И? — Фей беше най-развълнувана от всички, макар да знаеше историята.

— Вероятно си чул слухове за огромен диамант, намерен, докато сте работили в мината. Е, оказаха се верни. Диамантът тежи сто и двайсет карата и експертите в Антверпен казаха, че ще го шлифоват до шейсет.

— Господи! — изуми се Мърсър. — Диамант с такъв размер е безценен. Някой колекционер би дал цяло състояние за правото кристалът да носи неговото име.

— Вече е говорено по този въпрос.

— Кой е щастливецът?

— Народът на Еритрея го подари на Природонаучния музей „Смитсониън“. Диамантът ще бъде изложен в геоложката зала. — Дик Хена сияеше. — И ще се нарича „Мърсър“.

Мърсър усети, че в очите му напират сълзи, и се обърна, преди другите да видят колко е трогнат от този жест. Щом се съвзе, той погледна Селоме.

— Знаеше ли за това?

— Научих го, когато се обадих на министъра, отговарящ за мините — усмихна се тя. — От името на моя народ искахме по някакъв начин да ти благодарим за онова, което направи за нас.

Мърсър се почувства неудобно, но изражението му беше доволно.

През нощта Селоме и Мърсър се любиха в голямата спалня. Докато лежаха на влажните смачкани чаршафи, тя сложи глава на гърдите му, така че Мърсър да не вижда лицето й, когато говори.

— Изглеждаш променен от сутринта. Заради диаманта ли е?

Той я уважаваше достатъчно, за да отклони въпроса.

— Не.

Как да й обясни? С какви думи да й каже, че въпреки онова, което бяха преживели заедно, иска да се прибере вкъщи и да се върне към живота си преди обаждането на Прескът Хайд? Трябваше да забрави този кошмар. Не беше справедливо да включва и Селоме, но тя беше част от това. Всичко беше много болезнено — образите на Гиби, отец Ефраим и мумуфицираните деца, труповете, които бе открил в другата мина, и лицето на Чавес, когато могилата от камъни се взриви. Трябваше да минат години, докато ужасът избледнееше, а някои сцени щяха да го обсебват до края на живота му.

— Тогава са Дик и Фей — каза тя. — Те ти напомнят, че далеч оттук имаш друг живот, и ти изгаряш от нетърпение да се върнеш в него.

— Селоме, аз…

Не изгаряше от нетърпение, но трябваше да се върне. Мърсър искаше да прекъсне всяка връзка със случилото се и да обърне нова страница, ако иска възстановителният процес да започне.

— Знам, Филип, разбирам. Готов си да се прибереш вкъщи. Не мисли, че не очаквах това. — Тя беше на път да се разридае. — Когато се запознахме, усетих, че в теб има болка, нещо от миналото ти, от което не можеш да се отървеш. Болката вече изчезна, но може би се страхуваш, че и това преживяване ще те преследва.

Мърсър се усмихна.

— Ти накара спомените да избледнеят. Мислех, че съм се отказал от хората и съм се изолирал от тях, но ти ми напомни, че в душата ми още има жива искрица. Никога няма да да мога да ти се отплатя за онова, което направи за мен. — И в същия миг Мърсър осъзна, че може да го стори. — Заклех се пред себе си, че няма да казвам на никого, но ще споделя нещо с теб. Искам обаче да ми обещаеш, че тайната ще остане тук, затворена между тези стени.

Селоме се изви, за да го погледне. Сериозният му тон привлече вниманието й.

— В пещерата, където умря Махди, видях нещо, което не мога да си обясня. Опитвам се да проумея какво беше и да намеря научно обяснение, но не мога.

— Какво беше? — попита Селоме, предчувствайки какво ще чуе. Тялото й се разтрепери.

— Не приличаше на никое природно явление, което съм виждал. Беше неземна синя светлина. Блестеше и пулсираше като жива. Не видях какво я предизвиква, но съм убеден, че кивотът със завета беше там долу при нас. Левин е имал право.

— Трябва да кажем на някого! Боже мой, трябва го извадим. Знаеш ли какво означава това?

— Да. Колко хора умряха за кивота? Ако търсенето продължи, ще загинат още, докато целият Израел бъде унищожен, а може би и светът. Не, Селоме, не трябва да отиваме да го търсим. Кивотът беше затрупан под милиарди тонове скали и трябва да остане там. Спомняш ли си думите на отец Ефраим, че Господ е заповядал на Мениелек да го занесе в Африка? Може би това е било именно поради тази причина. Кивотът е бил предназначен да бъде символ за почитането на Бога, а не средство, заради което хората да се избиват. Още не сме готови за него.

— Но… — Гласът й постепенно заглъхна. Тя знаеше, че Мърсър има право.

— Казах ти го, за да знаеш истината. Това е подаръкът ми за помощта ти.

Селоме разбра какво му е струвало да разкрие тайната. Вътрешният конфликт бе изострил чертите на лицето му и свил мускулите на тялото му.

— Благодаря — прошепна тя. — Мисля, че моят подарък съвсем не беше толкова болезнен. Сега съм ти длъжница.

— Нямаме дългове. Квит сме.

— Е, какво ще правиш, като се прибереш вкъщи? — Спокойното й изражение показа, че наистина са квит. — Ще намериш ли ново приключение, което да завладява мислите ти и да ти помогне да ме забравиш?

— Никога няма да те забравя и не искам повече никакви приключения. След няколко седмици ще изнасям лекции в Пенсилвания по спасителни операции в мина, а после се надявам да замина за Гренландия като участник в научна експедиция. В сравнение с онова, което заедно с теб преживяхме, това ще бъде разходка.

Селоме се вторачи в очите му и се усмихна загадъчно.

— По време на всичките си издирвания намери ли онова, което търсиш?

Мърсър се замисли за миг.

— Не ме интересува целта, а самото издирване.

— В такъв случай, обещай ми, че през последната ни седмица заедно ще търсиш само мен.

Той изпълни желанието й.