Мината на цар Соломон

ВАШИНГТОН, ОКРЪГ КОЛУМБИЯ

Хотел „Уилард“ бе познат на не едно поколение и бе преживял множество преобразявания от времето, когато беше нещо като втори дом за сенатори и политиката не беше постоянна професия, а само временно призвание. Прославен като едно от най-хубавите заведения в града, хотелският бар „Робин“ излъчваше атмосфера на богатство, власт и привилегии с дискретното си осветление, тежки дървени мебели и опитен и незабележим персонал.

Мърсър пиеше първата си водка за деня и мислеше дали не трябваше да проучи Прескът Хайд в „Нексис“. Мощната новинарска система съдържаше обща информация за заместник-държавния секретар, но Мърсър не си бе направил труда. Кой знае защо имаше смътно предчувствие, че срещата ще бъде напразна загуба на време.

В „Робин“ беше учудващо оживено за делничен ден. През няколко стола от Мърсър двама мъже обсъждаха законопроект, който предстоеше да бъде внесен в Конгреса. Групи от мъже и жени разговаряха около многобройните ниски маси. Облечени в черно сервитьорки сновяха насам-натам с подноси, отрупани с напитки и ястия. Движенията им приличаха на танц. На Мърсър му беше приятно да гледа хора, които си вършат добре работата. Той подозираше, че сервитьорките са по-добри в професията си от високопоставените лица, които обслужваха.

— Доктор Мърсър? — попита управителят на ресторанта. — Компанията ви е тук.

— Благодаря. — Мърсър погледна стария си часовник „Таг Хойер“. За негова изненада Хайд бе дошъл навреме.

Докато вървеше след управителя, Мърсър изведнъж почувства, че стомахът му се свива. Усещането му бе познато. Шесто чувство, което безброй пъти бе запазвало живота му. Беше го спасило, докато работеше под земята, когато милиони тонове можеше всеки момент да се срутят и опасността идваше не от природата, а от човешки същества. Чувството му подсказваше, че нещо не е наред. Той се обърна рязко и огледа посетителите в бара. Нямаше нищо необичайно, но Мърсър усети, че кожата му настръхна, без да знае защо. Той продължи да върви след управителя.

Преследвачката не беше сигурна дали са я видели, но заповедите бяха недвусмислени. Тя седеше в ъгъла, прелиствайки пътеводител на Вашингтон, когато почувства погледа на Мърсър да се плъзга покрай нея.

Жената бръкна в джоба на полата си, уверявайки се, че гънките на пуловера прикриват движенията й, и щракна два пъти минипредавателя, какъвто носеше всеки от екипа. След няколко секунди влезе друг член на групата, повикан с подобен сигнал от водача им. Жената не показа с нищо, че познава колегата си. Тя изпи остатъка от безалкохолната си напитка и извика сервитьорката да донесе сметката й.

Никое наблюдение не е застраховано от разкриване. Обикновено са необходими десетина души, за да следят денонощно и най-големия параноик, без той да се усети. Интересът към Мърсър обаче беше толкова голям, че всичките дванайсет оперативни агенти, изпратени в Мериланд, получиха задачата да го държат под око и да докладват за всяко негово движение. Жената излезе от хотела, за да хване такси. Тогава осъзна, че не й бяха казали кой е Филип Мърсър, нито защо се интересуват от него.

— Предполагам, че вие сте доктор Мърсър — засмя се Прескът Хайд на нескопосания си опит да се пошегува и протегна ръка.

Беше на петдесет и няколко години, плешив. Пълнотата му показваше, че си угажда. Носът му беше голям, брадичката мека, а лицето овално, придавайки му открит и предразполагащ вид. Но докато се ръкуваше с него, Мърсър забеляза, че очите му зад очилата с позлатени рамки са непреклонни.

— Приятно ми е да се запознаем, господин заместник-държавен секретар.

— Мисля, че вчера се разбрахме за това. Моля, наричай ме Бил, съкратено от бащиното ми име Уилям. Не обичам да ми викат Прескът — отново се усмихна Хайд. Зъбите му бяха съвършени.

Докато поръчаха, говореше предимно Хайд, който се оказа любезен и словоохотлив. Разказваше за последните скандали в коридорите на властта с осведомеността на вътрешен човек и с любовта на клюкаря към догадки. Мърсър си поръча още една водка, докато чакаха храната. Хайд пиеше минерална вода.

— Исках срещата ни да бъде спокойна, да се поопозна-ем, защото имам чувството, че известно време ще работим заедно. Но следобед имам неотложен ангажимент, затова се опасявам, че разполагаме с малко време. — Хайд говореше така, сякаш предварително бе написал думите си, бе ги наизустил и ги бе репетирал.

— Разбирам. И аз се боя, че следобедът ми е зает — каза Мърсър. Пол Гордън, бившият жокей, който притежаваше „При Дребния“, беше букмейкър в Арлингтън. До дербито в Кентъки оставаха само две седмици и Мърсър трябваше да обмисли стратегията си.

— Тогава още по-добре. Кажи ми какво знаеш за Африка.

Мърсър се усмихна.

— Роден съм там, в Конго. Баща ми беше минен инженер, а майка ми по народност е белгийка. Ходил съм в Конго вероятно двайсет и пет пъти. Не говоря местните езици, освен малко суахили, но френският ми е доста добър. Пускам го в действие, когато не мога да се оправя с английския. Ако искаш да опиша историята на Африка, сегашното политическо положение и икономическите перспективи, ще трябва да седим тук доста време.

— Не знаех, че си роден там. Сам Бекър ми каза, че познаваш Африка.

— Не съвсем. Аз съм минен инженер, а в Африка се правят много проучвания. — Мърсър не спомена, че обича този континент. Въпреки жестокостите, болката и страданията, на които бе станал свидетел там, а и бе сам преживял, той искрено обичаше тази земя и хората и. Родителите му бяха убити от африканци в един от множеството бунтове, но Мърсър не обвиняваше народа за случилото се. Усмихна се, като си представи жената от Руанда, която го кри в селото си шест месеца след убийството на родителите му. Но когато си спомни как бе умряла по време на етническите прочиствания в страната, усмивката му помръкна.

— Какво знаеш за Еритрея? — попита Хайд. Въпросът изненада Мърсър. Еритрея беше изостанала страна дори по африканските стандарти и той не можеше да разбере защо Хайд проявява интерес към нея.

— Еритрея се намира в Североизточна Африка, на брега на Червено море и граничи със Судан, Етиопия и Джибути. Получила е независимостта си от Етиопия през 1993 година. По времето на студената война Съединените щати и Съветският съюз се надпреварваха да снабдяват местните с оръжия и помощи. В момента Еритрея няма природни богатства, индустрия и надежда. Народът живее почти само с гордостта, че за пръв път в съвременната си история е независим.

— Абсолютно вярно — кимна Хайд. — Ако проявиш интерес, имаш шанс да промениш всичко това.

Сервитьорът донесе поръчката им.

— Повечето еритрейци се занимават с отглеждане на добитък — продължи Хайд. — Има само един урбанизиран център, столицата Асмара, единственият град, останал след войната. Страната тъне в разруха. Годишният доход на глава от населението е едва сто и четирийсет долара. Все още Еритрея може да изхранва тримилионното си население, затова гладът засега не се е превърнал в проблем. Но в Судан живеят четвърт милион еритрейци, бежанци, на които умишлено не се разрешава да се върнат, защото приливът на толкова много хора ще съсипе едва кретащата икономика. Това е болезнен проблем за правителството, което иска да върне прокудените в родината им. Но отказва да им помогне, защото не може да си позволи да задлъжнее, и ако не стане някакво икономическо чудо, онези хора ще изгният в най-окаяните лагери за бежанци на континента.

Хайд извади от куфарчето си дебела кафява папка, стегната с ластици.

— Трябва да разбереш, че онова, което ще ти кажа, е строго поверително. Всъщност част от информацията беше декласифицирана от „строго секретно“ на „секретно“.

Хайд плъзна няколко снимки по масата и бързо дръпна ръката си, сякаш образите можеха да го заразят с нещо смъртоносно.

Мърсър бе ходил в Африка, познаваше хората там и не беше безразличен към страданията им. Бе видял ада на земята, докато беше в Руанда по време на гражданската война. Още усещаше костеливите крайници на децата, които бе носил до пунктовете за помощ, където борбата за храна и лекарства беше обречена битка. Мърсър бе виждал опустошенията, нанесени от болестите — холера, малария и СПИН. Бе наблюдавал как човешки скелети се влачат в редици, дълги няколко километра, за да избегнат една война и да попаднат в хватката на друга.

Тези образи обсебваха кошмарите му, но не го бяха подготвили за шестте снимки на масата пред него. Едната показваше възрастен мъж, който лежеше върху ръждясал бидон. Краката му приличаха на чепати вейки. Подивяло куче дъвчеше петата му, докато кръвта на човека изтичаше на земята. Другата беше на момиче, чието лице бе застинало в смъртта, докато униформени мъже чакаха на опашка, за да изнасилят трупа й. На третата имаше дете на неопределена възраст, което махаше към фотоапарата. Тялото му бе осеяно с гнойни рани — черни, течащи дупки в плътта, изсмукващи и малкото останали му жизнени сили.

Мърсър нямаше желание да погледне останалите три снимки. Това бяха изображения на най-страшното, което хората можеха да си причинят един на друг, и той почувства безсилието, което бе изпитал в Руанда. Нещастието беше безкрайно и колкото и да се потапяше в проблема, положението си оставаше отчайващо. Той се ядоса и на фотографа, който се бе скрил зад анонимността на фотоапарата си и не се бе намесил, за да помогне.

— Съжалявам, че трябваше да ги видиш, преди да обядваш — каза Хайд, но в гласа му не прозвуча нотка на извинение.

Целта на снимките беше да предизвикат определена реакция, Мърсър го разбра и се подготви за онова, което предстоеше.

— През 1989 година — продължи Хайд — НАСА и Американските военновъздушни сили изстреляха шпионски сателит с кодово име „Медуза“, който трябваше да бъде очите на отбранителната програма „Звездни войни“. Но се случи инцидент и сателитът се разби, преди да е обиколил дори веднъж Земята. Докато е падал, фотоапаратите са направили серия от снимки. Тъй като заснетите райони не се смятат за стратегически важни и военновъздушните сили не са успели да настроят сателита, снимките са стояли забравени цяло десетилетие. Дори след като бе намалено нивото им на секретност, никой не им обърна внимание. Те показват предимно неясни, дори за създателите на системата гледки. Най-ясните фотографии показват днешна Северна Еритрея и Източен Судан.

Хайд извади от папката още снимки и ги сложи пред Мърсър.

Макар че бе запознат със сателитната фотография, Мърсър не бе виждал подобни изображения. Те бяха двайсет на брой и приличаха на рентгенови снимки. Сякаш гледаше под земята. Скалните пластове бяха показани в различни оттенъци на сивото, а подземните води представляваха ярки бели кръгове и спирали под призрачното изображение на релефа на повърхността.

— Тези снимки са от Северна Еритрея и показват дълбоките пластове под повърхността на земята. Докато „Медуза“е падал, компютърът на борда е изпълнявал предварително програмирани инструкции, увеличавайки мощността на фотографската си разделителна способност с всяка следваща снимка — обясни Хайд, докато Мърсър разглеждаше фотографиите, отбелязвайки разликите между тях. Все едно гледаше напречно сечение, изобразяващо последователните пластове.

Мърсър се изуми от способностите на сателита.

— Какъв е този „Медуза“, по дяволите?

— Възможностите му са далеч по-големи от това, което е представено тук. Когато видях снимките, и аз зададох същия въпрос. Човекът от военновъздушните сили, който ми ги показа, сравни „Медуза“с медицински томограф или скенер, пред които традиционният рентген е нещо като отживелица от деветнайсети век. Говорим за най-сложната апаратура, създадена от човека. Ако не се беше разбил, сателитът щеше да нареди Съединените щати на челно място в орбиталното наблюдение и събирането на разузнавателна информация.

— Изумително. — Мърсър нямаше представа накъде бие Хайд, но не можеше да потисне любопитството си. — Все пак не разбирам какво общо има това с мен.

— Ще ти покажа нещо и да видим какво ще кажеш. — Хайд извади още една снимка от папката.

Мърсър я погледна. Фотографията не се отличаваше от останалите, направени от сателита „Медуза“.

— Един от учените, участвали в създаването на сателита, е много запален по геологията. Обича да се нарича „скална хрътка“. Докато моделирал системата, той имал задачата да разработи компютърни симулации на потенциала на „Медуза“. Заради природните богатства на Южна Африка минно-геоложките компании са изучили подземните пластове и регионът е един от най-добре каталогизираните в света. Виждаш района около Кимбърли, Южна Африка, както би изглеждал, ако „Медуза“ бе използвал позитронната си камера.

Мърсър разбра и после го видя.

Първоначално известен като Могилата Коулсбърг заради малкия хълм в южноафриканската равнина, Кимбърли се бе разраснал в процъфтяващ град в началото на двайсети век, когато там бяха открити диаманти. За няколко години в саваната изникна град, откъдето произлизаха богатствата на бележити личности като Сесил Роудс и корпорацията „Де Беер“. Диамантите в Кимбърли отдавна бяха свършили, но в земята бе останала яма, широка и дълбока една миля. Това беше устието на така наречената рудна жила от кимберлит.

Кимберлит е името на вид перидотит, руда, съдържаща диаманти. Мърсър имаше в кабинета си голямо парче оттам, което пазеше за късмет. Двата минерала се срещат в комбинация като златото и кварца. Жилите от кимберлит стигат до недрата на земята и са съставени от разтопен материал, включващ диаманти, и се извисяват към повърхността под огромно налягане. Създадени в течната вътрешност на земята, диамантите представляват въглерод, който се различава от графита, използван за моливите, само по това, че природата е отделила повече време за топлинната обработка на атомите и ги е подредила в съвършени кристали. Откакто за пръв път са били открити в Индия, диамантите имат силата да омайват хората и да тласкат народите към войни. Заслепяващата им красота е огледално отражение на алчността, а чистотата им — на човешкото падение.

Мърсър сложи компютърната проекция на Кимбърли до една от снимките, направени от „Медуза“, и веднага забеляза десетина прилики между двете. Той не позволи на въображението си да се развихри, а ги разгледа повнимателно. Истината беше там. Сърцето му заби учестено и пръстите и дланите му се изпотиха от вълнение. Подобно откритие се правеше веднъж в живота и Хайд го бе сложил пред него. Заровената в дивата пустош жила от кимберлит много приличаше на откритите случайно залежи преди век и половина в Южна Африка. Мърсър погледна Хайд. Изуменото му изражение потвърди подозренията на заместник-държавния секретар.

— И някои от нашите хора мислят така. Ако в Еритрея има диамантена жила, това би означавало просперитет за една нация, която няма абсолютно никакви перспективи.

Мърсър потисна вълнението си и положи усилия гласът му да прозвучи безразлично.

— Това е интересно, но доколкото познавам района, никога не е имало признаци, че там могат да се намерят диаманти или техните маркиращи минерали. Не мога да кажа със сигурност, че Еритрея е претърсена основно, но едва ли подобна находка би останала незабелязана през последните сто години, особено след като страната беше под британска протекция след Втората световна война. Британците не биха пропуснали такова нещо.

— Но не са имали „Медуза“. Сателитът бе унищожен, преди да бъде настроен, затова не знаем на каква дълбочина е жилата, нито къде точно се намира. Може да е на хиляди метри под земята. Невъзможно е да се определи, освен ако не изпратим човек на място, за да проучи района и да види какви съкровища има там.

Въпреки нежеланието си, Мърсър бе заинтригуван от вероятностите. Той разсъждаваше прагматично и знаеше, че шансът показаното на снимката да е кимберлит е малък. И дори да беше кимберлит, по всяка вероятност жилата не съдържаше диаманти. Бяха открити много ялови жили. Или пък искрящото й съкровище бе отмито от ерозията през вековете, докато рудният пласт си бе проправял път към повърхността на земята. Група изследователи можеха да прекарат целия си живот, потящи се под лъчите на изгарящото слънце в дивата пустош, без да открият и следа от диаманти. „От друга страна…“

— Сега разбираш защо исках да говоря с теб — каза Хайд. — Трябва обаче да те предупредя, че най-доброто, с което разполагаме от снимките, е район от триста квадратни километра в най-негостоприемния терен на планетата. Но аз вярвам, че ти ще откриеш жилата кимберлит и ще докажеш дали там има диаманти или не.

Хайд млъкна, докато сервитьорът прибираше чиниите, после продължи.

— Освен това трябва да ти кажа, че до извоюването на независимостта си онази част на Еритрея е била свидетел на някои от най-ожесточените сражения през войната и е осеяна с четвърт милион противопехотни мини благодарение на съветските поддръжници на Етиопия. Там вилнеят и бандити от Судан. Само преди няколко месеца научих, че съвсем близо до центъра на района на издирването зверски е бил убит австрийски археолог.

— И това ли е част от агитацията? — Мърсър би трябвало да бъде разубеден от тези две предупреждения, но въпреки това интересът му нарасна. Той бе разговарял с Хари за потребността си от предизвикателство, преминаващо границите на обичайната му работа, и Хайд му го предлагаше.

— Не — усмихна се широко заместник-държавният секретар. — Просто исках да ти кажа всичко, което знам. Не желая да има тайни между нас. Мисията е рискована и трябва да си информиран, преди да вземеш решение.

— Защо не поверите тази задача на еритрейците? — попита Мърсър и повика сервитьора. Не знаеше дали Хайд е жаден, но той искаше още една водка.

— Уместен въпрос. Отговорът е много прост. „Медуза“ никога не е съществувал.

Мърсър го погледна озадачено.

— Военновъздушните сили ми дадоха тези снимки, но те още се смятат за секретни. Трябваше дълго да ги убеждавам да ми позволят да ти ги покажа, но няма начин да ги предоставим на чужда страна. Моят човек във Въоръжените сили не можа нито да потвърди, нито да отрече дали след „Медуза“ са били изстрелвани други сателити с подобни възможности. От съображения за националната сигурност тези снимки официално не съществуват.

Мърсър не каза нищо. Изчака Хайд да продължи, защото знаеше, че има друга причина. Мърсър бе общувал достатъчно дълго с високопоставени държавни служители от Вашингтон, за да знае, че истинските им мотиви са съвсем обикновени.

— Другата причина е политическото решение на моя кабинет. — Хайд заговорнически се наведе напред. — Искам да поставя правителството на Еритрея пред свършен факт и да им дам не голи надежди за приказно съкровище, а точното местонахождение на диамантите, приблизителната им стойност и подходящите средства за добиването. Разбрах, че тази работа е занаятът ти. Искам да отидеш в Еритрея и да намериш жилата кимберлит, после да прецениш стойността на залежите и как да бъдат извадени диамантите от земята.

Мърсър продължи да мълчи. Беше сигурен, че Прескът Хайд го лъже и премълчава някои неща. Той не хареса заместник-държавния секретар по телефона, а сега го харесваше още по-малко.

— Ако се тревожиш за безопасността си, мога да ти кажа, че макар да нямам официално одобрение, доведох човек от посолството на Еритрея тук, във Вашингтон. Не се впуснах в подробности, само намекнах за вероятността там да има огромни минерални залежи, опипвайки почвата за евентуални възражения, ако поемем сами инициативата. Както се досещаш, планът ми беше приет радушно. Нямам разрешение от тяхното правителство, но успях да ти осигуря подкрепа — усмихна се Хайд. — Ако, разбира се, искаш да отидеш там.

— Намирането на жилата, ако изобщо е възможно, ще продължи месеци. Това е дълъг период, а времето ми не е евтино. Ще трябва да помисля. Ще ти отговоря след една-две седмици. — Нещо не беше наред. Хайд все още не му казваше всичко и колкото и да бе заинтригуван от проекта, Мърсър имаше лоши предчувствие. Видя как лицето на Хайд помръкна. — Проблем ли има?

— Не, но убедих съдружника си от Еритрея, че ще действаме бързо. Плановете вече са в ход.

Изведнъж ресторантът стана някак неуютен. Кожата му отново настръхна. Мърсър знаеше, че ще му бъде упражнен натиск, и вместо да откаже на Хайд по-късно, взе решение и стана.

— Тогава предполагам, че не съм подходящ за работата. Съжалявам. Знам как да пазя национални тайни, затова бъди сигурен, че никой няма да научи какво сме обсъждали. Моля те, не се опитвай отново да се свържеш с мен.

Мърсър не беше много ядосан, че са го излъгали. Това можеше да се очаква от високопоставен държавен служител като Хайд. Но не искаше да губи повече време да го слуша. В тази история имаше таен замисъл, който Хайд не желаеше или нямаше пълномощия да обсъжда. Причината нямаше значение за Мърсър. Можеше и да се дължи на професионално увреждане, но той знаеше, че предложението на Хайд не е решение на проблема му.

Мърсър не обърна внимание на бизнесмена на масата до бара, който търсеше нещо в куфарчето си. Вътре бе скрит усъвършенстван самонасочващ се микрофон. Разговорът беше записан.