Мъртвите, които не липсват на никого

10

Урсула продължи да ходи на работа както обикновено, но не каза нищичко на никого. Какво да каже? Че мъжът й я е зарязал? Друг път. Никога не е била от онези, които споделят личните си проблеми и мислите си на кафе и кифличка. От всички колеги най-близък й беше Торкел, неин шеф и любовник, но точно с него не можеше да сподели. Щеше да го изтълкува погрешно, щеше да се надява, че спорадичните им сексуални отношения ще се превърнат в нещо повече. Докато Микаел присъстваше в живота й, Торкел сам бе затворил вратата за сериозна връзка с нея. Щом Микаел го няма, нещата щяха да се променят. Оказа се по-лесно от очакваното да се преструва, че нищо не е станало, и да се държи нормално.

Гледаше да се съсредоточи върху работата. Оказа се по-трудно от обикновено. Екипът се намираше в изчаквателно положение, но въпреки това тя идваше все по-рано всяка сутрин. Подреждаше бюрото. Разчистваше материали от разследвания и каталогизираше стари случаи. Продължи така няколко седмици. После започна пак да излиза от релси.

Знаеше, че в тези периоди Ваня също става нервна. И тя не беше създадена за такъв бездеен живот. Но поне в момента кандидатстваше за организирано от ФБР тригодишно специализирано обучение за профайлъри в САЩ и прекарваше почти цялото си време в подготовка за тежките приемни изпити. Урсула почти не я виждаше през деня — или беше забила нос в книгите, или беше залепена за компютъра.

Били беше върнат на служба след смъртоносния изстрел срещу Едвард Хинде, но рядко се появяваше в управлението. Носеха се клюки за ново гадже.

Спасението дойде от Свен Даден, един от старите й колеги в Националната криминалистична лаборатория в Линшьопинг, когото вербуваха в новосформираната при много голям обществен интерес Група за неразрешени случаи в рамките на Криминалната полиция. По-рано съществуваше звено в Сконе, голям отдел с шестима детективи, един от които Свен, но сега щяха да прехвърлят успехите им на национално ниво; поканиха Свен за началник на Техническия отдел.

Кабинетът му беше на етажа под този на Националния отдел за разследване на убийства и с тях деляха една лаборатория.

Урсула започна да си намира работа на долния етаж. Разхождаше се покрай вратата на Свен. Питаше го дали иска кафе.

Бъбреше.

Интересуваше се от всичко и даваше съвети.

Гледаше да е наблизо възможно най-често.

Скоро получи и първия въпрос.

Ставаше дума за убийство в Ханинге. Отпреди осем години. Дали би могла да му помогне?

Можеше.

Торкел бързо разбра какво прави тя, но не каза нищо. Една заета Урсула беше за предпочитане пред Урсула, обикаляща нервно като тигър в клетка и само чакаща да заръфа някого. Затова не възрази, когато, без дори да го попита, тя на практика заработи в отдела на Свен.

Работа до късно. Ранно ставане. Ден след ден.

Свен я подканяше да се прибира вкъщи. Трябвало да обърне внимание на семейството си. Урсула излъга и го увери, че няма проблем.

И без това били само двамата с Мике, а той проявявал разбиране.

Винаги е бил такъв, добави тя и се усмихна.

Така че продължи да работи усърдно, съвсем наясно, че използва работата като щит, с който да държи всичко друго на разстояние.

Александер Сьодерлинг се надигна от скъпия ергономичен офис стол и отиде до прозореца. Тук-там по някой безделник на „Дротнинггатан“ въпреки късния час. Той хвърли поглед на часовника. Децата сигурно вече спяха. Също и Хелена. Днес изобщо не ги беше виждал будни.

Целият ден представляваше безкрайна поредица от най-различни срещи. Напоследък вървеше добре. От известно време беше все така. Фирмата се разрастваше, но с нея растеше и натоварването. Беше се върнал в офиса в шест часа и вече му идеше да зареже всичко. Да се прибере вкъщи. Поне веднъж той да закара Селма на езда. Да остане да я погледа. Да прекара някой и друг час с Хелена преди лягане. Идеята беше привлекателна, но той реши да направи компромис. Щеше да окачи на пирон работата с купчината документи, които, преди да си тръгне, секретарката остави на бюрото му, но поне щеше да приключи с имейлите. Не повече от половин час. Вероятно щеше да изпусне ездата, но поне щеше да има един час с жена си.

четиридесет и пет минути по-късно приключи. Доволен от себе си, реши само да хвърли едно око на новините, преди да се прибере вкъщи.

Водещото заглавие на първия сайт гласеше:

В статията нямаше кой знае какви подробности. Туристи попаднали на гроб. Няколко трупа, били там отдавна. Александер потърси в други сайтове. Същата информация в друга форма. Нищо повече. Нито дума кои са, колко са и откога са мъртви. Александер се облегна назад. Отпусна рамене, сякаш преди това несъзнателно ги е свил. Въздъхна, опита се да се успокои, да мисли трезво.

Значи са ги открили.

Или?

Да, трябва да са те. Колко масови гроба може да има в Йемтланд?

Наля си чаша кафе. Сега не можеше да се прибере у дома. Пиеше кафето прав до прозореца, загледан в „Дротнинггатан“, след това се върна при компютъра. Сърфира още около час в очакване да излезе нова информация, но засега нямаше нищо. Предположи, че утре ще се разкрият повече подробности. Въпросът беше какво да предприеме сега. Да се обади, да съобщи? Сигурно вече знаеха. Само че ако не се обадеше, можеше да помислят, че не е отдаден. Немарлив. Да се свърже с тях също може да се окаже грешка, но не толкова голяма, колкото да си мълчи.

Така че той стана от стола и се върна до прозореца. Беше заваляло. Малкото минувачи бързаха по тротоара, превити срещу пронизващия вятър. Александер извади мобилния телефон. Набра номера. Вдигнаха на третия сигнал. Музика на заден план. — Да?

Женският глас не каза нищо повече от това. Александер позна песента. Люке Ли. „Възможност“. В бюрото слушаха Люке Ли.

— Александер се обажда. Сьодерлинг — добави той за всеки случай.

Отдавна не бяха разговаряли.

— Да, знам.

При всеки друг разговор Александер би продължил с учтив въпрос как се чувства и добре ли е. Кратките отговори, които получаваше засега обаче, му подсказаха, че тук това няма да се хареса. Мина направо на въпроса.

— Четохте ли вестниците?

— Какво трябва да съм чела?

— Натъкнали са се на масов гроб в йемтландските планини.

— Не, не го знаех.

— Пише го в интернет.

— Аха.

Александер мълчеше, гледаше как дъждовните капки бързо се стичат в подобни на кръвоносни съдове струи по стъклото. Очакваше някаква реакция, въпрос какво точно пише, но така и не го дочака.

— Вероятно можем да приемем, че са те — поясни Александер съвсем излишно. — Колко масови гроба може да има в Йемтланд?

— Аха.

И този път нищо повече от това. Очевидно беше, че жената няма намерение да участва активно в разговора. Дори не звучеше особено заинтригувана, по-скоро беше леко разсеяна. Александер взе да се притеснява, че може би е сгрешил с обаждането.

— Ще се опитам да науча дали полицията знае кои са — продължи той в опит да покаже инициатива.

— И ако знаят?

— Не мисля, че има голям риск. Всичко беше изключително… професионално.

— И какво да правим? — Жената направи кратка пауза. — Или по-точно вие…

— В сегашното положение — нищо.

— Нищо?

— Май е най-добре.

— Защо тогава се обадихте?

— Исках само… Реших, че бихте искали да знаете за откриването на гроба.

— Искам да зная, ако имаме проблем. Имаме ли проблем?

— Не — отвърна Александер.

— Значи не искам да зная.

Отново тишина. Пълна. Дори Люке Ли заглъхна. Разговорът беше приключил. Александер остави телефона. Стана и се загледа с невиждащи очи към улицата.

Дали имаха проблем?

Не, още не, но той беше почти сигурен, че скоро ще имат.