Мъртвите, които не липсват на никого

17

Самолетът излетя навреме и според изчисленията щеше да пристигне десет минути по-рано от очакваното. Информация, която мина покрай ушите на Себастиан. Не обърна внимание и на правилата за сигурност. Нямаше никаква представа колко дълъг е полетът, нито какво е времето в Йостершунд. Отказа топлата напитка и сандвича с говеждо, предложени му от стюардесата.

Ваня щеше да отсъства три години.

Не можеше да си го избие от главата. Не можеше да бъде истина. Не биваше. Какво щеше да прави той? Знаеше как би искал да постъпи.

Да замине с нея.

Или поне след нея.

Нищо не го задържаше в Стокхолм и в Швеция. Нищо освен Ваня. Искаше да бъде при нея. Но съзнаваше, че е невъзможно. Да тръгне подире й из Америка. Щеше да го сметне за откачен. Наистина би било откачено. Щеше да започне да го избягва отново, при това с пълно право. Щеше да го подозира. Да го мрази. Не биваше да го позволява.

Ваня идваше откъм тоалетната най-отпред в самолета. Себастиан леко докосна ръката й, докато минаваше покрай него. Тя се спря.

— Чух, че кандидатстваш за обучение във ФБР.

— Да.

За миг му хрумна да й каже какво мисли. Да я помоли най-искрено да не заминава. Но нямаше с какво да подплати подобна молба. Нищо, което да отговори на неизбежния й въпрос „защо?“.

— Докъде си стигнала? — попита вместо това със скритата надежда да не е далеч: още няколко тежки изпита, уморителни тестове, които може би няма да издържи.

— Минах оръжията, физическата подготовка и писмените тестове, а през уикенда ходих при онзи Першон Ридарщолпе за психологическа оценка.

— Ридарщолпе е идиот — изръмжа Себастиан, без да се замисля.

— Знам, че смяташ така.

— Не аз смятам така. Той е идиот. Това е факт, както че Земята е кръгла.

Ваня му се усмихна.

Той обичаше тази усмивка.

— Както и да е. Мисля, че мина добре. Той ще напише заключение и после остават само някакви ролеви игри, доколкото разбрах.

Естествено, че е минало добре. Малката надежда, която Себастиан хранеше, повехна и умря. Естествено, че е взела всички изпити. Естествено, че ще я приемат.

Тя беше най-добрата.

Нали беше негова дъщеря.

— Торкел смята, че ще успея — продължи Ваня. — Затова е по-канил Йенифер.

— Да, той ми каза.

Ваня остана още малко при него, като че ли чакаше нещо.

„Браво“ може би.

Или „Успех!“.

Не последва нищо подобно.