Мъртвите, които не липсват на никого

63

Анита Лунд подрани. Винаги идваше по-рано на работа. Още преди другите да са седнали да закусват. Дори преди да са станали от леглото. Пристигаше в пет и половина. Така можеше да работи поне два часа, без да вижда колегите си. Дума, която мразеше, между другото. Предполагаше не само служебни, но и дружески отношения, а такива не съществуваха, поне не в нейния отдел. Започна сутринта с кафе с мляко в безлюдната трапезария на третия етаж. По-рано, когато тя беше шефът, разполагаше със собствен кабинет, където да си пие кафето и да гледа през прозореца, но сега, след като се озова сред простосмъртните, гледката към Кунгсхолмен се откриваше единствено от трапезарията. Дълго време се промъкваше в кабинета на новия началник, за да се наслаждава на сутрешното си кафе, но след като един път я хванаха, вече не смееше.

След кафето, около шест часа, отиде на бюрото си, за да поработи малко. Подреди новопостъпилите жалби. Отне й около половин час. След като отметне повечето задачи за деня, щеше да й остане време за любимото занимание. Сърфирането. Търсенето на разни глупости из интернет. Четеше форумите и активно участваше в обсъждането на всяка тема — от имиграцията до сексуалния живот на звездите. Това беше истинската й работа. Онова, което вършеше половин час сутрин и няколко минути през деня, й плащаше заплатата. Нищо повече. Отначало малкото служебни задължения й се струваха ограничаващи и унизителни, но след като намери Флашбек10 и другите клюкарски сайтове, изведнъж липсата на задачи в службата се оказа благоприятна.

Докато минаваше покрай кабинета на Йоаким, който той делеше с Виктор — онзи Виктор, дето изглеждаше твърде хубав и добре гледан, за да не е обратен — забеляза, че компютърът му е включен. Небрежна работа. Според новите директиви всички бяха длъжни да си гасят компютрите в края на работния ден. Това се правеше с оглед както на мерките за сигурност, така и за да се пести ток. Типично за Йоаким — мислеше си, че правилата не важат за него. Но можеше да се окаже от полза. Тя бързо се озърна — още беше съвсем пусто. Йоаким никога не идваше преди осем и половина, а тази седмица Виктор беше на някакъв курс. Разполагаше поне с половин час. Щеше да й стигне да види дали господин „Мисия: разследване“ е надушил нещо сериозно. Намерението й още отначало беше именно такова. Не да помогне на Ленарт, а да провери дали в тази история има нещо и ако да, то каква изгода би могла да извлече за себе си.

Тя седна на стола на Йоаким и разгъна листа, който й беше дал Ленарт. Хамид Хан и Саид Балхи — така се казваха. „Новошведи“. „Обогатители на културата“ — така им викаха във Флашбек. Типично за националната телевизия. СВТ винаги се попикаваха от политическа коректност, винаги бяха готови да разкрият несправедливостите, стига разкритията да бъдат правилно насочени. Разправяха, че защитават малкия човек. Дрън-дрън. Не ги интересуваше истината. Защото от нея болеше. А истината беше, че Швеция умира заради всички тези хора, с които я наводняват. Анита беше твърдо убедена в това.

Тя щракна с мишката. Замисли се за момент с чие име да влезе в системата. Имаше четирима любимци, всичките стари началници, с чиито пароли и потребителски имена се беше сдобила. Кой щеше да събуди най-малко подозрение, това беше въпросът. Тя знаеше, че три неща се отбелязват при търсене в базата данни — часът, айпи адресът и името.

Нямаше как да смени часа; може би трябваше да почака до обяд, когато в управлението щеше да има повече хора, но тъй като другите два фактора нямаше как да бъдат свързани с нея, се чувстваше в безопасност и пое риска. Бързо се спря на Гунар Бенгтсон. Той работеше на горния етаж и също имаше навик да подранява за работа. Анита не я беше грижа, че ще изглежда странно той да използва компютъра на Йоаким. Така или иначе Гунар щеше да дава обясненията, не тя.

Трябваше да сменят паролите си на всеки деветдесет дни, но Гунар добавяше само по някоя цифра след името на кучето си. Моли1, Моли2 и тъй нататък. Беше стигнал до Моли14. Системата прие паролата и тя влезе. Все по-често обсъждаха сигурността, налагаха им все повече досадни подробности, а никой не проверяваше дали паролите са динамични и наистина се сменят на три месеца. Не че тя имаше намерение някога да им посочи слабостите в системата. Чувстваше се пакостлива и изпълнена с живот, това беше мигът, който обичаше най-много — когато отваряше търсачката.

Имаше две дописки за Хамид Хан и Саид Балхи. Първата беше полицейски рапорт от полицията в Солна, потвърждаващ, че двамата не могат да бъдат открити от 3 август 2003 година и според служба „Миграция“ има основания да се смята, че са се укрили поради риска да им бъде отказано убежище. Рапортът беше допълнен с лична информация за двамата мъже, нищо странно. Докладът не беше пълен, така че Анита не можеше да определи доколко активно са издирвани в действителност. Следващият резултат беше по-интересен. Беше въведен около седмица след първия и съобщаваше, че задачата е прехвърлена на „Сепо“.

Това беше всичко.

Анита се опита да влезе във файла, за да провери дали има повече информация, но нищо не излезе. Тя се спря и се огледа. Като че ли още беше сама, но за всеки случай отиде до вратата и се ослуша. Беше все така тихо и безлюдно. Седна и отново се съсредоточи върху екрана. В намереното нямаше логика. Според правилата трябваше да има поне име за връзка, дори и самата информация за случая да е секретна или по друга причина да е сметната за деликатна. А тук не беше споменато и едно отговарящо за разследването лице. Определено беше против правилата. Цялата идея на системата беше всичко да е ясно, подредено и — за онези, които имаха достъп до класифицирана информация — достъпно. Трябваше винаги да бъде възможно да зададеш въпрос на когото трябва. Но точно в този случай нямаше как. Анита не беше съвсем наясно с установения ред в „Сепо“, така че може и да имаше естествено обяснение. Или пък имаше едно още по-естествено обяснение.

Което Анита намираше за най-вероятно.

Криеха нещо.

Може би не беше случайност, че господин „Мисия: разследване“ проявява интерес.

Тя се върна в главното меню. За всеки случай потърси и личните номера на двамата мъже, и отделно, и заедно, за да види дали няма други бележки. Нямаше. Излизаха все същите два файла. Тя се замисли. Трябваше й нещо повече, с което да работи. Записа си името на отговорното лице от полицията в Солна от първия доклад. Полицейски инспектор. Ева Грансетер. Тя едва ли щеше да предложи нещо и Анита не беше сигурна как да се свърже с нея, но когато и без това разполагаше с толкова малко, не можеше да си позволи небрежност.

Точно преди да излезе от системата, се сети, че всъщност има нещо, което би могла да провери. Датите на докладите. Оттам може би щеше да излезе нещо. Системата беше така конструирана, че при всяко обновяване или въвеждане на нова информация и датата, и часът се променяха автоматично. Същото може би се отнасяше и за триенето на данни. Струваше си да провери.

Анита отвори втория доклад и щракна два пъти върху датата. На екрана се появи малко бяло прозорче с няколко цифри. Тя ги прочете бързо и се усмихна. Биваше си я. Можеха да се отнасят с нея като с нищожество, но умееше да намира неща, които другите се опитват да скрият.

Вторият файл, който беше създаден на 12 август 2003 г. и съобщаваше, че случаят е поет от „Сепо“, е бил редактиран преди един ден.

Нямаше как да разбере какво е било изтрито обаче.

Нито пък кой го е направил.

Но вчера някой бе счел за необходимо да изтрие определена информация от файл, останал недокоснат от 12 август 2003 година.

Това не беше обикновено бягство от експулсиране. Беше нещо друго. Нещо повече.

Много повече.

Това щеше да отнеме часове от времето й. Голяма задача сред малките, които подслаждаха дните й.

Сега имаше нещо за вършене.

Единственият въпрос беше как да продължи от тук нататък.