Мъртвите, които не липсват на никого

130

Апартаментът блестеше от чистота.

Торкел се стараеше да го поддържа изряден, когато не беше зает с някой случай. Този път домът му нямаше време да се освини, но той все пак реши да започне голямо чистене, най-вече за да има с какво да се занимава и да убива времето.

Подреди, пусна прахосмукачката, изми, извади килими и юргани на двора и ги изтупа, смени чаршафите и изтърси одеялата. Отвори гардероба и се поколеба дали да не го проветри, но реши, че все някъде трябва да тегли чертата.

В осем часа приключи. Изкъпа се, отпусна се на чистия си диван и включи телевизора; бързо му дотегна и го изгаси. Отиде в кухнята и отвори хладилника. Не беше гладен. Взе една бира и седна със сутрешния вестник. След петнайсет минути звънна телефонът.

— Здравейте, Аксел Вебер, „Експресен“ — чу се в слушалката.

— Здравейте.

— Извинете, че се обаждам в този час, но стигнахте ли донякъде с онези тела в планината?

В първия момент въпросът го учуди, но след това Торкел се сети, че никой друг освен него и екипа му не знае кои са жертвите. Официалната версия беше, че телата, открити в планината, все още са неидентифицирани.

Човек трябваше да си подбира битките.

Той съобщи на Вебер официалната версия и затвори.

Що се отнася до престрелката в Сьодертеле, за нея нямаше дори официална версия. От „Муст“ забраниха. Отказваха дори да коментират информацията, че убитият Чарлс Седерквист е работел при тях. Ако Торкел тълкуваше правилно статиите във вестника, всичко щеше да бъде забравено до няколко дни. Никакъв съдебен процес за проследяване, никакви съсипани близки, които да се изказват, не беше свързано и с някакви банди. Без нито една от тези съставки някаква си престрелка с фатален изход в Сьодертеле вече не беше новина.

След като приключи разговора с Вебер, той остана на място с телефона в ръка.

Аксел Вебер, криминален репортер.

Напорист, но способен.

Ако се докопа до самоличността на мъртвите, щеше веднага да свърже телата в масовия гроб с Чарлс Седерквист, в най-добрия случай — и с убития в Алмнес, който очевидно беше онзи, когото наричаха Юсеф; а може би в крайна сметка щеше да стигне и до изчезналите Хамид и Саид.

Днес се срещна с вдовицата на Хамид и сина им. Излъга ги. Увърташе. Даде им да разберат, че след смъртта на Чарлс и Юсеф няма да стигнат по-надълбоко. Никой нямаше да стигне по-надълбоко.

Но сега се обади Вебер.

Човек трябва да си подбира битките. Или да намери някой друг да се бори, помисли си той, вдигна телефона и набра. Вдигнаха след третия сигнал.

— Здравейте, Торкел Хьоглунд, „Риксмурд“…

След пет минути затвори. По установените правила беше информирал местния полицейски участък, който ги беше помолил за помощ с разследването. Никой не би го винил. Даде им имената на оставащите четирима от гроба, за да могат да затворят случая. Като колега приемаше, че Хедвиг Хедман и хората й не биха разкрили такава важна информация пред никого…

Доволен, с чувство, че е извършил нещо забранено — чувство, което не бе изпитвал от тийнейджър — той се изправи и започна да крачи из апартамента. Нощта още беше сравнително млада. Излизаше му се.

Обади се на дъщерите си.

Ходи ли им се на кино? Нека те изберат филма. Искат, но не могат. Някой друг път. Торкел се поколеба дали да не се обади на Урсула, но не можа да измисли подходящ претекст и се отказа.

Вместо това отиде да вземе бутилка уиски и чаша, след което се върна на дивана, пак включи телевизора и си наля. Не беше хубаво да пие сам, но иначе кога изобщо щеше да пие, да му се не види? Изгълта първата чаша и си сипа още една.